Попадна в подземие. Напусна улицата, където се ширеше смърт, заради гроба, където трептеше искра живот. Ослуша се замаян. Спасителният капан се раззина пред него. Вероломно скривалище. Благословена засада, но все пак засада!
Само че раненият не помръдваше и Жан Валжан не знаеше дали носи жив човек или мъртвец.
Първото му усещане беше пълна слепота. Почувствува твърда почва под нозете си. Това бе важното. То му стигаше. Простря напред едната си ръка и докосна стена. Разбра, че коридорът е тесен. След няколко секунди очите му свикнаха с тъмнината и той долови под бледата светлина на отдушника очертанията на подземния канал. Но тази светлина угасваше на няколко метра от него и там се издигаше зловеща стена от мрак. Тя можеше да го погълне навеки. Но той трябваше да си проправи път през нея и то незабавно. Както той бе забелязал решетката, и войниците можеха да я видят и да претърсят шахтата. Беше оставил Мариус на земята. Вдигна го решително и навлезе в тъмнината.
Всъщност не бяха толкова близо до спасението, както той се надяваше. Очакваха ги други премеждия, далеч не по-малки. Жан Валжан беше паднал от единия кръг на ада в друг.
Преди всичко, налагаше се някак да се ориентира в подземната мрежа от канали. Едва изминал петдесетина крачки, той се натъкна на напречен коридор. Кой път да избере? Надясно или наляво? Той си каза, че вероятно се намира под халите и ако тръгне наляво, следвайки наклона на канала, скоро ще излезе на Сена и то в най-оживения квартал на Париж. Двама окървавени мъже не можеха да минат незабелязани и щяха да го уловят, преди да е излязъл.
Жан Валжан зави надясно. С една ръка държеше китките на Мариус, с другата опипваше влажната стена. Топлият дъх до ухото му, където бе долепена устата на Мариус свидетелстваше, че той е още жив. Жан Валжан беше принуден да напредва много бавно. Каменният под под него беше хлъзгав, защото по средата течеше вада с нечистотии. Тук-таме бледите проблясъци, идващи от отдушниците, осветяваха пътя му. Но ставаше все по-мъчно да се ориентира. В тогавашен Париж имаше хиляди преплетени улици и каналната мрежа следваше техните извивки и чупки. Тя представляваше необикновено заплетен и непроходим лабиринт.
Но той се придвижваше напред, изпълнен с тревога, без да има представа къде се намира, изцяло на произвола на случайността. Постепенно го обземаше ужас. Как ще се измъкне оттук? Ще намери ли изход? Дали няма да умрат и двамата и да се превърнат в два скелета в някой ъгъл под непрогледната нощ? Утробата на Париж беше истинска бездна.
Внезапно забеляза, че вече не се изкачва, а слиза. Помисли си, че отново отива към Сена. Той се лъжеше. Теренът върху десния бряг на Сена е изгърбен и водите на единия скат се вливат в Сена, а на другия — в големия околовръстен канал. Той беше на правилен път, без сам да подозира.
По едно време си даде сметка, че напуска парализираните от въстанието квартали, защото дочу над главата си продължителен грохот: трополяха коли.
Внезапно видя пред себе си червеникаво отражение и сянката му се очерта върху мокрия плочник. Обърна се смаян. Зад него, в края на коридора, на огромно разстояние, гореше зловеща звезда.
В клоаката беше изгряла мрачна звезда — окото на полицията.
Седем-осем черни сенки се клатушкаха зад тази звезда.
ГЛАВА XIII
ПОЯСНЕНИЕ
През деня на 6 юни бе издадена заповед да се претърсят водосточните канали. Опасяваха се да не би победените въстаници да са намерили убежище в тях и докато генерал Бюжо прочистваше надземния Париж, префектът на полицията трябваше да прерови подземния Париж. Двойна съгласувана операция, двойна стратегия на властта, представена горе от войската, а долу — от полицията.
Светлината, която Жан Валжан беше забелязал, идваше от фенера на патрула, обхождащ каналите на десния бряг на Сена. Полицаите, като че ли чуха шум в галерията в посока на околовръстния канал и се спряха. Те наистина бяха чули стъпките на Жан Валжан. Неизразимо страшен миг за него!
За щастие той виждаше ясно фенера, но беше лошо осветен самият той и се сливаше с околния мрак. Беглецът се притисна до стената и застина неподвижно.
Патрулът се ослушваше. Вече не се чуваше нищо. Започна съвещание. Не им се щеше да губят напразно време и предпочитаха да свият към „Сен-Мери“, тъй като именно там можеше да им се отвори работа и да спипат някой „смутител“. Ако се бяха разделили на две групи, сигурно щяха да заловят Жан Валжан. Но те имаха заповед да не се разпокъсват.
Патрулът продължи пътя си, обръщайки гръб на Жан Валжан. Червеното кръгче на фенера постепенно намаля и съвсем изчезна. Несмеещ още да мръдне, Жан Валжан дълго стоя долепен до стената, наострил ухо, с разширени зеници, взрян в призрачния патрул.
ГЛАВА XIV
НЕОТЛЪЧНО СЛЕДЕН
Трябва да признаем, че по онова време полицията беше добросъвестна и дори при най-сложна политическа обстановка изпълняваше невъзмутимо своите задължения по надзора и уличното движение. В разгара на въстанието или на две крачки от барикадата полицейският агент продължаваше да следи крадеца, на чиито дири бе попаднал.
Точно такова нещо можеше да се наблюдава на десния бряг на Сена отвъд Моста на инвалидите. Двама мъже вървяха на известно разстояние един от друг и явно се наблюдаваха взаимно, макар и да се избягваха. Вървяха умишлено бавно, за да не събудят подозрение. Гладен хищник, който преследва плячката си уж не нарочно. Само че плячката беше хитра и стоеше нащрек. Бялка и куче, като и съотношението в обемите беше спазено: преследваният беше хилав на вид, а преследвачът беше едър мъжага.
Читателят може би щеше да познае и двамата, ако ги видеше отблизо.
Какво целеше вторият?
Навярно да прибере на топло първия.
Когато лице в държавна униформа преследва лице в дрипи, то има за цел да облече и него в държавна униформа. Разликата е само в десена на униформата.
За голямо учудване на преследвача, който познаваше добре брега на това място, вместо да тръгне по кея, жертвата му продължи да върви долу, по самия бряг на реката. Положението му ставаше критично. Нима искаше да се хвърли в Сена?
На това място нямаше възможност да се качи вече горе, а брегът скоро щеше да свърши със стръмен откос. И там дрипльото щеше да се окаже заклещен между отвесна стена, река и властта по петите му.
Малко преди края на пътечката на брега имаше куп отпадъци, но нима той можеше да се скрие успешно зад него?
Следеният мъж стигна до купчината, отмина я и… изчезна от погледа на преследвача. Полицаят ускори крачка. Щом стигна до купчината, спря смаян. Мъжът, когото преследваше, беше потънал вдън земя. Ако се беше хвърлил в Сена или се беше покатерил по отвесния откос, щеше да го забележи. Къде се бе дянал?
Мъжът със закопчания догоре сюртук зашари с поглед наоколо. Изведнъж се удари по челото. Точно където свършваше брегът, той забеляза широка ниска решетка с груба ключалка и масивни, панти. Мътен ручей течеше под нея, а отвъд железните й пръти се виждаше сводест коридор.
Мъжът разтърси решетката, но тя не се поддаде. Това означаваше, че човекът, който се беше скрил вътре, имаше ключ.
— Това вече минава, всяка мярка! Да разполага с държавен ключ!
След това, надявайки се било да дочака мъжа, било да изненада други обитатели на канала при излизането или влизането им, той направи знак на един минаващ по кея файтон да спре и застана на пост зад купчината отпадъци, вбесен, но търпелив като ловджийски пес.
Файтонът спря на парапета на Йенския мост. Редките минувачи по моста се извръщаха, за да погледат тези две неподвижни подробности на пейзажа: мъжа на брега и файтона на кея.
