засланяше от куршумите, със съзнанието за отговорността си като водач, Мариус се биеше открито. Беше се превърнал в жив мишен, излязъл почти до пояс извън барикадата. Приличаше на призрак, който стреля.
Пристъп след пристъп. Напорът беше неудържим.
Тогава върху купчината павета на улица Шанврьори се завърза бой, достоен за стените на Троя. Тези изтощени и изпити мъже, не хапвали нищо повече от двадесет и четири часа, ранени почти всички, зле въоръжени, останали с по няколко патрона, се преобразиха в титани. Десет пъти войниците щурмуваха и изкачваха барикадата, без да успеят да я превземат.
Биеха се гръд до гръд с пистолети, със саби, с юмруци.
Легл, Жоли, Курфейрак, Фьойи, Комбфер паднаха един след друг.
Мариус продължаваше да се бие, но беше получил толкова рани, че лицето му беше потънало в кръв.
Единствен Анжолрас беше останал невредим. Счупил беше четири саби.
Войската предприе тогава отчаян щурм и този път успя. Анжолрас разтвори вратата на кръчмата и прикривайки с тялото си останалите живи въстаници им заповяда да влязат вътре. После залости енергично вратата.
Мариус беше останал навън. Един куршум прониза ключицата му и той загуби съзнание. Политна, но нечия ръка го сграбчи и докато мрак покриваше съзнанието му, една мисъл му се мярна, преплетена с мисълта за Козет: „Пленен съм. Ще ме разстрелят.“
И Анжолрас си помисли същото, като не го видя с другите в кръчмата. Но всеки имаше време да мисли само за собствената си смърт.
Той залости здраво вратата, обърна се към другарите си и извика:
— Да продадем скъпо живота си!
Когато нападателите изкъртиха вратата и се втурнаха в кръчмата, тя беше празна. Витата стълба, прерязана с брадвите, лежеше посред долното помещение. Всички оцелели се бяха качили на другия етаж и през дупката на тавана откриха страшен огън. Те изстрелваха последните си куршуми. Гъст парлив дим обвиваше зловещата неравна битка.
Най-сетне, катерейки се един върху друг и използвайки прерязаната стълба, нападателите се качиха в горното помещение. Там беше останал само един още жив и по чудо оцелял невредим въстаник — Анжолрас.
Отстъпил в ъгъла на салона, с горд поглед и вдигната глава, той като че ли все още вдъхваше страх на нападателите, защото никой не смееше да го приближи.
— Този е командирът им! — извика някой. — Той уби артилериста. Нека си стои там. Тъкмо е готов за разстрел.
— Застреляйте ме! — отвърна Анжолрас.
Той захвърли ненужната си счупена карабина и изложи гърди на куршумите.
Смелостта на красивата смърт е винаги вълнуваща. Щом Анжолрас скръсти ръце, готов да приеме смъртта, оглушителната врява на боя стихна, хаосът в залата се замени с гробовна тишина. Спокойният поглед на този надменен, прекрасен, сякаш неуязвим младеж принуди освирепялата войнишка тълпа да го убие с подобаващото уважение.
Един свидетел заяви по-късно пред, военния съд.
— Нарекоха един въстаник Аполон.
Един национален гвардеец свали пушката си.
— Имам чувството, че ще разстреляте цвете.
Дванадесет мъже се строиха срещу Анжолрас и заредиха безмълвно оръжията си.
Сержантът изкомандува:
— Готови!
Офицерът запита Анжолрас:
— Не искате ли да превържем очите ви?
— Не.
От няколко секунди Грантер се беше събудил. Както си спомняте, той бе заспал още предната вечер мъртво пиян. Шумът не бе успял да го събуди. Събуди го внезапно настъпилата тишина. Съзнанието му мигом се проясни и той разбра всичко.
— Да живее републиката! — извика гръмко и се изправи.
— И аз съм с тях.
После прекоси салона с твърди крачки и застана пред дулата на пушките, до Анжолрас.
— Убийте и двама ни с един и същи залп — каза той и като се обърна към Анжолрас, попита смирено: — Позволяваш ли?
Анжолрас се усмихна и стисна ръката му.
Усмивката стоеше още на устата му, когато пушките изгърмяха. Пронизан от осем куршума, Анжолрас остана облегнат на стената, сякаш прикован на нея. Грантер, убит на място, се строполи в краката, му…
ГЛАВА XI
ПЛЕННИК
Мариус действително беше пленен. Пленен от Жан Валжан. Десницата която го беше грабнала през кръста, когато той залиташе, и чийто допир бе усетил, преди да загуби съзнание, беше ръката на Жан Валжан.
Участието на Жан Валжан в боя се свеждаше до безстрашното му излагане на куршумите. Ако не беше той, никой не би помислил за ранените в този върховен предсмъртен час. Той грабваше падналите, отнасяше ги в долното помещение и ги превръзваше. Но не вдигаше ръка за удар, нападение или самоотбрана. Само подпомагаше безмълвно другите. Куршумите сякаш го отбягваха: беше се отървал само с няколко драскотини.
Сред гъстия дим той като че ли не гледаше Мариус, но всъщност не го изпускаше от очи. Когато един изстрел го улучи, той се спусна ловък като тигър, метна го на гърба си и се скри зад ъгъла на „Коринт“.
В този момент вратата беше обект на вихрената атака на войската и никой не му обърна внимание. Както читателят си спомня навярно, този ъгъл се издаваше като нос посред улицата и предпазваше не само от картеча, но и от погледите едно малко пространство. Там именно Жан Валжан се спря, остави Мариус на земята и се огледа. Положението беше отчаяно. Какво да стори? Само птичка би могла да се измъкне. А трябваше незабавно да намери изход. Ако на някой войник хрумнеше да заобиколи къщата, всичко беше загубено.
Пред него се издигаше неумолимата и глуха шестетажна къща. Вдясно тъмнееше невисоката барикада, но отвъд гребена й пробляскваха щикове.
Жан Валжан погледна още веднъж къщата, барикадата и плъзна обезнадежден поглед по земята, сякаш искаше да я пробие.
Внезапно той разграничи в краката си полузатрупана от паветата желязна решетка. Паветата около нея бяха изкъртени и тя едва се крепеше. През пречките й личеше цилиндрично отверстие. Жан Валжан не се поколеба нито миг. Отстрани паветата, повдигна решетката, натовари на раменете си безжизнения труп на Мариус и с това бреме на плещите, помагайки си с колене и лакти, се вмъкна за щастие в недълбока шахта и захлупи отново над главата си тежкия капак, върху който отново се сринаха няколко павета.
Всичко това му отне само няколко минути.
Жан Валжан се озова в дълъг подземен коридор. Дълбоко спокойствие, пълна тишина, нощен мрак. Над главата му едва долиташе ужасната врява в превзетата с щурм кръчма.
ГЛАВА XII
ПАРИЖКАТА КЛОАКА И НЕЙНИТЕ ИЗНЕНАДИ
Жан Валжан се намираше в клоаката на Париж. Главоломен преход. В самото сърце на града Жан Валжан внезапно се бе озовал извън него. Само за миг мина от ярка дневна светлина в пълен мрак, от трясък и врява — в гробна тишина и от смъртна опасност — в съвършена сигурност.
