ГЛАВА XV
ПРОПАДАНЕТО
Жан Валжан отново тръгна и вече не се спря. Той пристъпваше все по-трудно. Височината на свода беше променлива и той постоянно трябваше да се снишава, за да не удря Мариус в свода. Хлъзгавият плочник беше лоша опора и той час по час залиташе. Изпитваше смъртна умора. Плъхове пробягваха между краката му. Сегиз-тогиз от входните отверстия го лъхваше свеж въздух, който го ободряваше, защото смрадта на клоаката го задушаваше. Към три часа следобед стигна до околовръстния канал. Верният му усет го водеше. Той избираше по-широките коридори, за да не се забута в някой сляп канал. Логично предполагаше, че най-широкият ще го изведе към реката, но по-далеч от центъра на града.
По едно време мина под широк отдушник, който ярко освети подземието. Той положи нежно Мариус на земята и го разгледа. Затворени очи, залепнала от съсирена кръв коси, безжизнено отпуснати ръце. Жан Валжан сложи ръка на гърдите му. Сърцето туптеше. Той разкъса ризата на младежа и превърза раните му. Докато го опипваше, намери в джоба му парче хляб и го изяде. Намери и бележника му с адреса на дядо му.
Той стана и наново пое злокобния си път. Внезапно почувствува, че пропада и под краката си усети не вече плочи, а тиня.
Подземната канална мрежа в стария Париж бе изложена на внезапни срутвания. Основната каменна настилка пропадаше на известно разстояние. Какво представлява пропадането? Все едно подвижен пясък, но не на крайбрежието, а под земята.
Да затънеш на открито на морския бряг е ужасно, но представяте ли си подобна смърт в клоака? Навън винаги има известна надежда, че ще те видят, ще ти помогнат. Тук — непрогледна нощ и бавно задушаване в мръсотиите. Смрад и тиня вместо пясък.
Жан Валжан се беше натъкнал на такова пропадане. То бе причинено от проливния дъжд предната вечер. Той навлезе в тинята. Невъзможно беше да се върне назад. Мариус издъхваше, а и сам той беше на края на силите си. А и къде да отиде? Продължи да джапа в калта. Но колкото по-напред се придвижваше, толкова по-дълбоко затъваше. Скоро тинята стигна до прасците му, а водата заля коленете му. Затъваше все повече и гъстата тиня затрудняваше придвижването му.
Водата стигна до мишниците му. Той чувствуваше, че затъва. С неимоверни усилия успяваше да крепи Мариус над водата. Направи отчаяно усилие и отметна крак напред. Удари се в нещо твърдо. Опора. Крайно време беше. Той се изопна, наведе се напред и се вкопчи безумно в тази опорна точка. Това беше насрещният бряг на основната настилка, която само беше хлътнала, без да се разруши.
Когато излезе от коварната яма, той се почувствува така отпаднал, че на всеки три-четири крачки се спираше да си поеме дъх. Но ако физическите му сили бяха пресекнали, духът му все още не се предаваше. Закрачи едва ли не бързо и внезапно се блъсна в стена. Беше стигнал до завоя. Далеч, много далеч забеляза някаква светлина. Благословена бяла светлина. Жан Валжан виждаше изхода!
Скоро той стигна до него, но спря, беше действително изход, но той не можеше да излезе през него. Здрава решетка го затваряше, снабдена със солидна брава. Затворническа ключалка, каквато Париж тогава нерядко употребяваше.
Отвъд решетката — простор, река, дневна светлина, свобода. Виждаше се Мостът на инвалидите. Удобно място да изчака нощта и да се изплъзне: денят и без това си отиваше.
Какво да стори? Опипа пречките на решетката една по една. Всички бяха здраво споени. Нямаше нито лост, нито някаква тежест под ръка, за да се опита да избие някоя от тях. Никаква възможност да отвори вратата.
Нима щеше да свърши тук, пред прага на свободата?
Той се обърна гърбом към решетката, отпусна се на плочите до все още безжизнения Мариус и обори глава. За какво мислеше? Нито за себе си, нито за Мариус. Той мислеше за Козет.
ГЛАВА XVI
ПАРЧЕ ОТ СКЪСАНАТА ДРЕХА
Една ръка докосна рамото му и нечий глас му прошепна:
— Да делим наполовина!
Човек в този мрак? Жан Валжан помисли, че бълнува.
Пред него действително се беше изправил човек с окъсани работнически дрехи. Жан Валжан тутакси го позна, но кален в неочакваните неприятности, веднага възвърна хладнокръвието си. Пред него стоеше Тенардие. За щастие самият той беше гърбом към светлината, а и целият бе изкалян и окървавен. На тази среща Жан Валжан беше дегизиран, а Тенардие беше без маска.
— Как смяташ да се измъкнеш оттук? — попита бившият кръчмар.
Жан Валжан не отговори.
— Трябва да се измъкнеш, нали? Да делим на две.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Ти си убил човек. Много добре. Аз пък имам ключ. Искам да ти помогна. Трябва да си наш човек.
Жан Валжан започна да проумява.
— Слушай, приятелче, не вярвам да си пречукал, тоя, без да пребъркаш джобовете му. Да делим на две и ще ти отворя вратата.
После той щракна с пръсти, като че ли внезапно се сети за нещо.
— Слушай бе, братче, как успя да се измъкнеш от пропадането? Аз не посмях да се забутам вътре, а ти си го прегазил, както виждам. Пфу! Как вониш!
Жан Валжан продължаваше да мълчи.
— Всъщност може би си постъпил разумно. Утре като дойдат да запълнят ямата, виж че намерили трупа. Ще открият следите и ще те спипат. Реката виж, това е по-чиста работа.
Колкото повече се разбъбряше Тенардие, толкова по-безмълвен ставаше Жан Валжан. Изненадваше го държането на Тенардие. Той беше неспокоен, недоверчив, но общо взето дружелюбен. Като че ли се притесняваше от нещо. От време на време снишаваше глас с пръст на устните. А бяха съвсем сами. Жан Валжан си помисли, че наблизо се крият други злодеи и Тенардие не иска да дели плячката с тях.
— По-бързо — каза Тенардие. — Колко пари имаше тази мърша?
Жан Валжан изпразни съдържанието на джобовете си. При несигурния живот, който бе принуден да води, той бе свикнал да носи повече пари у себе си. Но този път, погълнат от мрачни мисли, докато навличаше униформата си предната вечер, не беше взел портфейла си. Имаше само малко дребни пари в жилетката си. Едва тридесет франка.
Тенардие направи презрителна гримаса.
— Убил си го за тоя дето духа!
После опипа на свой ред джобовете на Жан Валжан и на Мариус като опитен джебчия. Междувременно успя да откъсне едно парче от сюртука на Мариус и да го пъхне в джоба си. Може би някой ден щеше да му потрябва.
— Вярно, това ви са парите — каза той и като забрави условието „да делим по равно“, прибра всичките монети.
След това извади ключа, изпод дрехата си и каза:
— А сега, приятелче, на добър час. Понеже си плати, можеш да излезеш.
И той се захили.
Тенардие открехна вратата, колкото да се провре Жан Валжан, заключи след него и потъна в непрогледната тъмнина.
