му! Ах, Мариус! От теб се искаше само да се прибереш и да кажеш: „Татко, ето ме!“ И щеше да бъдеш господар в къщата! Ти знаеше, но си си казал: „Не, той е роялист, няма да отида при него!“ И отиде на барикадите. Остави да те убият от проклетия! За да си отмъстиш за думите ми!
Лекарят се бе навел повторно над ранения. Дядото се наведе също над младежа. Старческите му устни пропущаха несвързани думи, примесени с хриптения:
— Ах, безсърдечнико! Ах, якобинецо! Ах, престъпнико!
Безпомощни укори на умиращ към труп. В същия миг Мариус бавно повдигна клепачи и замъгленият му още поглед се спря с удивление на господин Жилнорман.
— Мариус! — извика старецът. — Мариус! Мой мъничък Мариус! Моето дете! Любими синко! Ти отваряш очи, ти ме гледаш, ти си жив! Благодаря ти!
И той падна в несвяст.
ГЛАВА XXI
ЖАВЕР ИЗЛИЗА ОТ РЕЛСИТЕ
Жавер се отдалечи с бавни стъпки от улица Ом Арме.
За първи път в живота си вървеше с наведена глава. У него се беше извършил странен прелом. Цялата му външност носеше печата на душевна тревога.
Той потъна в смълчаните улички. Но все пак не вървеше без посока. Тръгна по най-късия път към Сена. Спря се близо до моста Нотр-Дам. На това място Сена образува опасен водовъртеж, от който се плашат всички моряци. Водата се устремява със страшна сила под сводовете на моста, пени се и клокочи. Ако някой попадне там, не може вече да се покаже на повърхността. И най-добрите плувци се удавят.
Жавер се облакъти на парапета и се замисли дълбоко.
Преломът, който ставаше в душата му, го терзаеше жестоко. Той бе объркан. Понятието за дълг, досега пределно ясно у него, сега сякаш се бе раздвоило. Когато срещна неочаквано Жан Валжан на брега на Сена, у него заговориха едновременно два инстинкта: вълкът намери отново плячката, а кучето — намери отново господаря си.
Да дължи живота си на престъпник и да му се отплати със същото, да застане на равна нога с каторжника! Да допусне той да му каже: „Върви си!“ и сам той на свой ред да каже: „Свободен си!“ За да остане верен на съвестта си, трябваше да измени на дълга си към обществото.
Случило се беше нещо удивително: Жан Валжан го бе пощадил. Но се бе случило и нещо още по- удивително: Жавер бе пощадил Жан Валжан.
Грозно беше да издаде Жан Валжан. Грозно беше и да го остави на свобода. И в двата случая честният Жавер се опозоряваше. И в двата случая го очакваше падение!
Така мислеше този нещастен тесногръд служител на закона.
Той продължаваше да се бъхта в неразрешимия проблем: един рецидивист да остане неуловен и ненаказан и то по негова вина! Нима Жан Валжан ще се окаже по-силен от обществения ред?
Този човек го озадачаваше. Пред него рухваха всички догми, на които бе служил цял живот. Великодушието на Жан Валжан към него самия, който му бе причинил само зло, го смазваше. Жавер чувствуваше, че в душата му се прокрадва едно ужасно чувство: възхищение пред каторжник, уважение към престъпник. Нима подобно нещо беше възможно?
Този каторжник, отвръщащ на злото с добро, предпочитащ състраданието пред отмъщението, собствената си гибел пред гибелта на смъртния си враг, приличаше повече на ангел, отколкото на човек.
После мисълта му се връщаше към него самия и редом до възвисилия се Жан Валжан той виждаше себе си, Жавер, жалък и унижен.
Каторжникът беше станал негов благодетел!
Защо той, Жавер, позволи на Жан Валжан да му подари живота? Негово право беше да умре на барикадата. Защо не извика другите въстаници на помощ срещу Жан Валжан, защо не ги застави да го разстрелят насила? Така щеше да бъде много по-достойно за него.
Жавер се считаше малодушен подлец. Той се ужасяваше от себе си. Неговият идеал бе не да бъде човечен и благороден, а да бъде безупречен. Как бе стигнал до такова падение?
Той бе дълбоко развълнуван. Ново, непознато и непоносимо състояние за него.
Загледа се в страшния спираловиден водовъртеж под себе си.
Реката долу тъмнееше. Не се различаваше нищо. Чуваше се само клокоченето на вълните. Не вода, а бездна. От нея лъхаше враждебен хлад и блудкав мирис на влажни камъни.
Жавер постоя няколко минути неподвижен, загледан в дверите на вечната нощ. Водата бучеше. Внезапно той свали шапката си, остави я на парапета на моста. Миг след това върху парапета се появи висок, тъмен силует, наведе се към Сена и скочи в мрака. Чу се глух плясък и тъмната бездна бе единствен свидетел на предсмъртните гърчове на злочестата сянка, изчезнала под водата.
ГЛАВА XXII
ЕДВА ИЗЛЯЗЪЛ ОТ ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА, МАРИУС СЕ ГОТВИ ЗА ДОМАШНА ВОЙНА
Мариус дълго се бори между живота и смъртта. Няколко седмици имаше треска с бълнувания и сериозни мозъчни смутения, причинени по-скоро от сътресението при получените рани, отколкото от самите тях.
По цели нощи повтаряше името на Козет с упорство на агонизиращ.
„Да се избягва главно всяко вълнение!“ — препоръчваше постоянно лекарят.
Превръзките бяха сложни и трудни. Докато имаше опасност за живота на Мариус, господин Жилнорман, загубил ума и дума, седеше край леглото на своя внук и също като него беше ни жив, ни умрял.
Всеки ден, а понякога и два пъти дневно, един много добре облечен мъж с бели коси — така го описваше портиерът — идваше да пита как е раненият и предаваше голям пакет кърпи за превръзки.
Започна оздравителният период, но Мариус трябваше повече от два месеца да остане проснат на шезлонг поради незарастващата счупена ключица. Впрочем продължителното боледуване го бе спасило от преследване. Трябва да прибавим, че жестоката заповед на префекта до лекарите да предават ранените, беше предизвикала възмущение дори у самите врагове на народа. Освен пленените в разгара на боя, военните съдилища не посмяха да безпокоят никого другиго. Така Мариус бе оставен на мира.
Господин Жилнорман мина през всичките фази на отчаянието, за да мине след това през всички стадии на радостта.
В деня, когато лекарят му каза, че Мариус е вън от опасност, старецът бе вън от себе си от щастие. Той изтанцува един гавот и изпя една модна на времето песничка. Направо бе полудял от щастие.
Колкото до Мариус, той покорно се оставяше да го превръзват и да се грижат за него, но неотстъпно мислеше само за Козет. Откакто треската и бълнуването бяха минали, той не произнасяше името й, но цялата му душа беше при нея.
Не знаеше какво е станало с любимата му. Всичко, случило се на улица Шанврьори, беше като че прибулено с облак в спомените му. Неясни сенки, злокобно обвити в дима на барикадата, се мяркаха в съзнанието му — Епонин, Гаврош, дядо Мабьоф, приятелите му. Странното появяване на господин Фошльован там му се струваше загадка. Не проумяваше също как самият той бе останал жив и кой го бе изнесъл от барикадата.
В замъгленото му съзнание имаше само една ясна точка — твърдото решение да намери отново Козет.
Въпреки нежните грижи на дядото; Мариус не се доверяваше. Той се държеше хладно. Дядото напразно пилееше жалките си старчески усмивки. Мариус си казваше, че станеше ли дума за Козет, дядото веднага щеше да разкрие другото си лице и да покаже истинската си природа. Повторно щяха да излязат на сцената всички семейни въпроси, повторно щяха да се сблъскат и дядо му щеше да го обсипе с град от сарказми. И в заключение — отказ. Мариус се ожесточаваше предварително.
Колкото повече се възстановяваше, старите рани се разтваряха в паметта му и той се настройваше все по-неприязнено към дядо си. Старецът безмълвно страдаше от това. Страдаше също, че откакто бе дошъл в съзнание, Мариус нито веднъж не му бе казал „татко“.
Очевидно наближаваше буря.
