загребе втори път вода от реката, когато внезапно изпита неясно безпокойство. Имаше чувството, че някой неусетно се е спрял зад него. Той се обърна.
Снажен мъж, загърнат в дълъг редингот, със скръстени ръце и дебел бастун под мишница беше застанал на няколко крачки. Благодарение на полумрака той изглеждаше като привидение. Жан Валжан позна Жавер.
Читателят навярно е отгатнал, че преследвачът на Тенардие не беше никой друг, а Жавер. След като излезе невредим от барикадата, Жавер отиде в префектурата, докладва лично на префекта и незабавно пое службата си — специално наблюдение на десния бряг. Знаете останалото.
Лесно разбираемо е, че така любезно отворената пред Жан Валжан решетка беше всъщност ловкост от страна на Тенардие. Той предполагаше, че Жавер го чака. Требваше да залъже тази хрътка с някой кокал. Убиец, нима това е малка находка? Тенардие разчиташе не без основание, че Жавер ще се заеме с убиеца и ще забрави за известно време него самия.
От един капан Жан Валжан се натъкна на друг. Две срещи една след друга — след Тенардие, Жавер, наистина беше прекалено!
Жавер не позна Жан Валжан. Той попита рязко:
— Кой сте вие?
— Жан Валжан.
Жавер впи като клещи ръце в раменете на Жан Валжан, погледна го внимателно и го позна.
— Инспектор Жавер — каза Жан Валжан, — аз съм във ваша власт.
Жавер като че не го чу.
— Какво търсите тук и кой е този човек?
— Заради него именно ви моля. Правете с мене каквото щете, но помогнете ми да го занесем първо в дома му.
Жавер не каза „не“.
— Този човек беше на барикадата — каза той полугласно. — Нарекоха го Мариус.
— Ранен е — каза Жан Валжан.
— Мъртъв е — заяви Жавер. — Значи вие сте го донесли от барикадата дотук?
— Той живее в квартал Маре — обясни Жан Валжан, — у дядо си, не си спомням вече името му.
Той извади бележника на Мариус и го подаде на инспектора.
Жавер извика:
— Кочияш!
Спомняте си, че беше задържал един файтон за всеки случай.
Файтонът потегли в посока към Бастилията. Навлязоха в града. Във файтона — ледена тишина. Мариус, неподвижен, с отпусната на гърдите глава, сякаш чакаше само ковчега. Жан Валжан напомняше сянка, а Жавер бе сякаш камък. Случайността беше събрала злокобно трите трагични символи на неподвижност: труп, призрак и статуя.
ГЛАВА XVIII
ЗАВРЪЩАНЕТО НА БЛУДНИЯ СИН
При всяко разтърсване на файтона от уличната настилка от косите на Мариус се сцеждаше капка кръв.
Беше вече дълбока нощ, когато файтонът спря пред дома на дядо Жилнорман. Всички в къщата спяха. В Маре си лягат рано. Особено в дни на метеж. Наплашен от революциите, този буржоазен квартал търси убежище в съня, както малките деца крият главички под юргана, когато се плашат от баба Меца.
Жан Валжан, Жавер и кочияшът свалиха Мариус.
Жавер попита сънения вратар:
— Тук ли живее някой си Жилнорман?
— Тука. Какво искате от него?
— Носим сина му. Бил се е на барикадата и ето как се е наредил.
— На барикадата ли? — възкликна портиерът.
— Убили са го там. Събудете баща му.
Портиерът не помръдна от смайване.
— Вървете де! Утре тук ще има погребение.
Жавер делеше обичайните произшествия на улицата на категории. За него на улицата можеше да има само шум, метеж, карнавал, сватба или погребение.
Портиерът събуди стария прислужник Баск, а той — госпожица Жилнорман. Оставиха дядото да спи. Все щеше да има време да научи лошата вест.
Качиха Мариус на първия етаж и изтичаха за лекар.
През това време Жавер и Жан Валжан пак се качиха във файтона.
— Инспектор Жавер — каза Жан Валжан, — имам още една молба към вас. Разрешете ми да се отбия за миг у дома. После можете да правите с мен каквото искате.
Жавер замълча за миг, сгушил глава в яката на редингота си. После смъкна предното стъкло и извика на кочияша:
— Карай на улица Ом Арме номер седем!
ГЛАВА XIX
НЕПОКОЛЕБИМИЯТ РАЗКОЛЕБАН
Не си проговориха вече по целия път.
Какво искаше Жан Валжан?
Да довърши започнатото. Да предупреди Козет къде се намира Мариус и да й даде някои последни наставления. Колкото до него самия, той се подчиняваше безропотно на съдбата си.
Когато стигнаха, Жан Валжан се качи сам, а Жавер каза за голяма негова изненада, че ще го чака долу. Подобно поведение съвсем не отговаряше на привичките на този безупречен и неумолим полицай, но Жан Валжан нямаше време да се занимава с него. Когато се качваше по стълбата, той спря на първата площадка. Било за да поеме глътка чист въздух или съвсем несъзнателно, той подаде глава от прозореца. Уличката беше малка и фенерът я осветяваше открай докрай. Жан Валжан се стъписа. Долу нямаше никого! Жавер си беше отишъл!
ГЛАВА XX
ДЯДОТО
Баск и портиерът настаниха Мариус върху канапето в салона. Лекарят беше дошъл бързо. Той установи, че няма сериозна рана в гърдите, но затова пък дългото подземно пътешествие беше увредило счупената ключица. Той проми и превърза множеството повърхностни за щастие рани. Безпокоеше го само един опасен симптом: раненият все още не идваше в съзнание. Когато бършеше внимателно лицето му, в дъното на салона се появи висока фигура в бяла нощница. Дядото.
Метежът много бе развълнувал господин Жилнорман. Беше си легнал рано и бе заръчал да не го будят. Но сънят на старците е лек и колкото и предпазливо да се движеха, шумът го събуди. Той стоеше учуден на прага, подобен на призрак. Забеляза проснатия окървавен младеж с восъчно бледо лице и цял се разтрепера. Лицето му се покри със смъртна бледност. Той разпери старческите си пръсти и прошепна:
— Мариус!
— Господине — каза Баск, — той е бил на барикадата и току-що го донесоха…
— Той е мъртъв! Ах, кръвопиецът!…
Внезапно стогодишният старец се изправи като младеж.
— Господине, вие сте лекарят, нали? Кажете ми, мъртъв ли е?
Лекарят, и той самият силно обезпокоен, не отговори. Господин Жилнорман закърши ръце и избухна яростно:
— Той е мъртъв! Мъртъв! Отишъл е да го убият на барикадите! От омраза към мене! Направил го е напук на мене! Ах, кръвопиецо! Така ли ми се връщаш? Ах, горко ми! Той е мъртъв! Пронизан от куршуми, изпосечен, унищожен! Вижте го само негодника! Той знаеше отлично, че го чакам че бях приготвил стаята
