мъртъвците лежаха и четирима гвардейци от предградията. Анжолрас заповяда да съблекат униформите им. След това посъветва бойците да поспят малко, но почти никой не го послуша: Бяха премного възбудени.
Нямаха вече нищо за ядене. За шестнадесетте часа, откакто бяха тук, въстаниците бързо бяха изчерпали скромните запаси на кръчмата. Бяха ранните часове на суровия спартански 6 юни, когато на барикадата „Сеп-Мери“ водачът на въстаниците, Жан, отвръща на възклика им: „Дайте ни хляб!“ със следните исторически думи:
— Има ли смисъл? Сега е три часът. В четири ще бъдем мъртви.
Анжолрас отиде на разузнаване. Той излезе на улица Мондетур, плъзгайки се край стените.
Продължаваше да се чува тревожният звън на „Сен-Мери“, доказателство, че другата барикада още се държеше.
Въстаниците, барикадирали се в „Коринт“, бяха много обнадеждени. Лекотата, с която бяха отблъснали нощната атака, ги караше да се отнасят едва ли не с пренебрежение към предстоящата призори атака. Очакваха я с усмивка. Не се съмняваха нито в правотата на каузата си, нито в успеха си: в шест часа сутринта полкът, осъзнал, че въстаниците са прави, щеше да мине на тяхна страна; по пладне щеше да въстане цял Париж, а на залез слънце щеше да избухне революция.
Анжолрас се върна от мрачната си самотна разходка. Послуша радостната глъчка и след малко каза:
— Цялата армия на Париж е вдигната на крак. Една трета от нея е съсредоточена срещу барикадата, която защищавате вие. След един час ще ни нападнат. Колкото до народа, вчера той кипеше, но днес се спотайва. Не можем да очакваме нищо, нито да се надяваме на каквото и да било.
Неизразима тревога обзе за миг барикадата. Сякаш смъртта размаха над нея криле. Но само за кратък миг. Нечий глас извика:
— И така да е! Няма да мърдаме оттук! Граждани, да се закълнем с клетвата на мъртъвците! Да докажем, че ако народът изоставя републиканците, републиканците не изоставят народа!
Тези думи разпръснаха мъчителния облак от съзнанието на всички въстаници. Никога не узнаха името на човека, който ги бе произнесъл.
Това непреклонно решение до такава степен беше овладяло духовете на бойците на 6 юни 1832 година, че почти в същия час и защитниците на барикадата „Сен-Мери“ нададоха паметния възглас, увековечен в протоколите на съдебното следствие:
— И да дойдат на помощ, и да не дойдат, не е ли все едно? Да умрем тук до последния човек!
Макар и отделени физически, двете барикади бяха свързани духовно.
ГЛАВА II
ПЕТИМА ПО-МАЛКО СРЕЩУ ЕДИН ПОВЕЧЕ
След думите на непознатия въстаник, който произнесе клетвата на мъртъвците и изрази общото настроение, всички уста нададоха страшен възглас:
— Да живее смъртта! Всички оставаме тук!
Като истински водач Анжолрас прецени, че тридесет защитника на барикадата са достатъчни и някои трябва да си отидат, за да не се дават излишни жертви. Колкото и да го уважаваха, никой не искаше да напусне барикадата. Анжолрас показа четирите гвардейски униформи.
— Ще облечете тези униформи, ще се смесите с войската и ще се спасите. Хайде.
Никой не помръдна.
— Хайде, смилете се над вашите жени, майки, сестри и деца. Нека този от вас, който има тежко семейство, да излезе напред. Помислете си за русите главички, за белите коси. Знаем, че всички искате да умрете славно и доблестно, но повечето от вас не са сами в света. Те са длъжни да мислят за беззащитните същества, които оставят след себе си.
Тогава започна невиждан спор. Всеки се дърпаше да не го отстранят от гроба.
След няколко минути въстаниците сами посочиха петима. Униформите бяха четири. В същия миг още една униформа падна като че ли от небето до другите четири. Мариус вдигна очи и разпозна господин Фошльован.
Жан Валжан се беше вмъкнал малко преди това в барикадата. Никой не видя как и кога. Бяха толкова улисани!
— Кой е този човек? — попита Легл.
— Човек, който спасява другите — отвърна Комбфер.
— Аз го познавам — добави сериозно Мариус.
Анжолрас се обърна към Жан Валжан:
— Бъдете добре дошъл, гражданино. Знаете нали, че трябва да се мре.
Без да отговори, Жан Валжан помогна на въстаника, когото спасяваше да облече униформата му.
ГЛАВА III
ПОЛОЖЕНИЕТО СЕ УСЛОЖНЯВА
Развиделяваше се бързо, но нито един прозорец не се отваряше, нито една врата не се открехваше. Нито едно живо същество не се мяркаше по улица Шанврьори, но затова пък ухото долавяше странен шум, тайнствено придвижване.
Опасявайки се да не ги изненадат откъм улица Мондетур, Анжолрас заповяда да преградят изхода. Така барикадата беше почти непревземаема, но защитниците й бяха зазидани в нея.
— И крепост, но и капан — каза със смях Курфейрак.
Раздадоха на всеки по малко ракия. Командирът заповяда бойна готовност и всеки зае мястото си. Сухи щракания огласиха стената от павета: бойците пълнеха пушките си.
Впрочем те се държаха гордо и твърдо. Върховната жертва вдъхва смелост. Отчаянието е последното оръжие, което понякога води до победа.
Внезапно чуха обезпокоително трополене, което възвестяваше приближаването на зловеща военна машина: появи се оръдие.
— Огън! — заповяда Анжолрас.
Барикадата даде залп. Но когато димът се пръсна, въстаниците с ужас видяха, че никой от артилеристите не беше улучен. Те се готвеха за стрелба. Как барикадата щеше да издържи снаряда? Щеше ли той да я пробие?
Снарядът профуча, чу се гръм.
— Тук съм! — извика весел глас.
И ведно със снаряда, който се разби в барикадата, вътре в нея скочи Гаврош. Той предизвика по-голяма сензация, отколкото снаряда, който потъна сред разнородните отломки на строежа.
ГЛАВА IV
АРТИЛЕРИСТИТЕ ПОКАЗВАТ, ЧЕ С ТЯХ ШЕГА НЕ БИВА
Въстаниците наобиколиха Гаврош. Той ги предупреди, че барикадата е обградена от всички страни. Той се бе промъкнал с голяма мъка. След като даде всички сведения, Гаврош добави:
— Разрешавам ви да ги бъхтате, както им се полага.
Топчиите пак започнаха да пълнят оръдието. Снарядът бе насочен към пролуката на барикадата. Чу се ужасен трясък. Парчета картеч попаднаха сред въстаниците и убиха двама.
— Да попречим поне на втория удар — каза Анжолрас, прицели се в командира на оръдието и натисна спусъка. Артилеристът падна ничком върху оръдието и повече не помръдна.
Барикадата спечели няколко минути.
— Трябва да запушим пролуката с един дюшек — заповяда Анжолрас.
— Ранените лежат върху дюшеците — отвърна Комбфер.
До този миг Жан Валжан седеше на един крайпътен камък, безучастен към всичко. При думите на Анжолрас той се изправи.
Читателят навярно си спомня, че една бабичка беше запушила прозореца си с дюшек. Подпрян на прътите за простиране на дрехи, дюшекът висеше върху две въжета.
