наказания.
Тъй като майка им беше зла с Козет, и Епонин и Азелма станаха зли с нея. Децата на тази възраст са копие на майките си.
Мина година, после още една. А междувременно Тенардие, научил по тъмни пътища, че детето е незаконородено, и майката не може да признае открито съществуването му, увеличи месечната вноска на петнадесет франка.
Детето растеше, а с него растеше и неволята му. Щом навърши пет години, то стана слугинчето в къщата.
На пет години. Не може да бъде, ще кажете. Уви, това е истината. Социалното тегло започва независимо от възрастта.
Пращаха Козет да купи едно-друго, караха я да мете стаите, двора, улицата, да мие съдовете, даже да носи тежести. Майката междувременно беше започнала да плаща нередовно. Ако тя бе дошла в Монфермей, мъчно би познала детето си. Толкова свежа и хубава при пристигането си, Козет беше сега слаба и бледа. Несретата я беше загрозила. Само очите й бяха хубави, но правеха мъчително впечатление: необикновено големи, те побираха, още повече мъка.
Зиме клетото дете, ненавършило още шест години, представляваше покъртителна гледка, когато метеше призори улицата пред кръчмата с огромна метла в премръзналите си ръчички и плувнали в сълзи големи очи, зъзнещо под вехтите памучни дрипи.
В селцето го наричаха Чучулигата. Народът, който обича образния език, беше кръстил така малкото като птиче създание, вечно треперещо и сплашено, което се събуждаше първо не само в кръчмата, но и в селото и още от ранни зори беше на улицата или в полето.
Само че горката Чучулига никога не пееше.
ГЛАВА XVII
КАК ПРЕУСПЯ ПРОИЗВОДСТВОТО НА ИЗДЕЛИЯ ОТ ЧЕРНО СТЪКЛО
Какво бе станало с майката?
След като повери Козет на Тенардие, тя продължи пътя си и пристигна в Монтрьой-сюр-мер.
Фантин беше напуснала родния си край преди десетина години. Градчето коренно се беше преобразило. Докато Фантин бе слизала надолу от несгода към несгода, то бе процъфтявало.
От около две години промишлеността беше преустроена — крупно събитие за всяко малко селище. От незапомнени времена там беше развит един отрасъл — имитация на английските ахати и на немските изкуствени скъпоценни камъни от черно стъкло. Точно когато Фантин се завърна, в производството на „черните мъниста“ беше направено коренно преустройство. Някакъв непознат човек, дошъл преди две години в градчето, беше наумил да направи нововъведение, което намали рязко цената на суровините, като същевременно повиши надниците, подобри производството и утрои печалбата. Три положителни резултата от едно единствено хрумване.
Разправяха, че изобретателят дошъл в града само с няколкостотин франка. Този незначителен капитал разумно оползотворен, беше създал собственото му богатство и заможността на целия край. Говореше се, че в деня на пристигането му в градчето, избухнал пожар. Непознатият се хвърлил в огъня и спасил две деца, които се оказали децата на жандармерийския капитан. Затова изобщо не се сетили да поискат паспорта му. По-късно узнали името му. И оттогава го наричаха просто чичо Мадлен.
ГЛАВА XVIII
ЧИЧО МАДЛЕН
Той беше около петдесетгодишен мъж с угрижено лице и отзивчиво сърце. Това беше всичко, което можеше да се каже за него.
Печалбите на чичо Мадлен от изобретението му бяха големи и още втората година той построи голяма фабрика с два цеха — за мъже и за жени. Всеки гладен можеше да се яви там, сигурен, че ще получи работа и къшей хляб. Чичо Мадлен изискваше от мъжете добросъвестна работа, от жените — добро поведение и от всички главно честност. Само в това отношение проявяваше нетърпимост. Неговото идване се оказа благотворно за морала на градчето. Безработицата и нищетата бяха забравени. Преди неговото идване целият край изнемогваше, а сега всички живееха здрав, трудов живот.
Чичо Мадлен забогатяваше, но забогатяването явно не беше главната му грижа. Той като че ли мислеше повече за другите. Имаше шестотин и тридесет хиляди франка, внесени на негово име в банката, но беше похарчил повече от милион за града и за бедните.
Пое издръжката на десет легла в болницата, построи две училища, основа приют на свои разноски, както и спомагателна каса за бедните. Префектът го представи да бъде назначен за кмет, но той се отказа от този пост. Беше награден с орден заради нововъведението си. Той се отказа и от него.
Задоволяваше се с уважението и обичта на всички жители на градчето и особено на работниците.
Постепенно той стана „господин Мадлен“, но децата и работниците продължаваха да му викат „чичо Мадлен“.
Пет години след пристигането му, той беше така единодушно желан от населението, че кралят повторно го назначи за кмет на града.
Този път той прие, защото си даде сметка, че ще бъде по-полезен на хората, ако заеме този пост.
Така чичо Мадлен стана господин кмета.
ГЛАВА XIX
ГОСПОДИН КМЕТА
Той си беше останал все така скромен, както преди. Същото скромно облекло, същия уединен живот. Обичаше книгите. Те са верни и безстрастни приятели. Използваше всяко свободно време, за да развие ума си. Беше изпълнен с ценни съвети, които драговолно раздаваше. Личеше си, че познава добре селския живот. Препоръчваше да използват копривата, като изтъкваше ползата й.
— Запомнете, драги приятели — казваше той, — няма вредни треви, както няма и вредни хора. Има само лоши стопани.
Господин Мадлен беше приветлив, но печален. Някои продължаваха да го смятат за загадъчна личност. Твърдяха, че спалнята му била отшелническа килия с пясъчен часовник. Няколко млади жени го помолиха шеговито да им покаже пещерата си. Те бяха наказани за любопитството си. В спалнята на кмета нямаше нищо странно: най-обикновени грозни и скромни мебели. Направиха им впечатление само два масивни сребърни свещника.
В началото на 1821 г. вестниците съобщиха за смъртта на динския епископ монсеньор Биенвеню. На следния ден господин Мадлен се появи целия в черно, с траурна лента на шапката си. Всички решиха, че е роднина на епископа и престижът му стана още по-голям. Но той не се радваше на нищо измамно.
Една старица го попита:
— Господин кметът е навярно братовчед на динския епископ?
— Не, госпожо.
— Но вие носите траур за него.
— Да, на младини бях негов прислужник.
Бяха забелязали още нещо: всеки път когато в градчето се появеше някое савойче, което обикаля друмищата, кметът поръчваше да го извикат, питаше го за името му и му даваше пари.
ГЛАВА XX
БЛЕДИ СВЕТКАВИЦИ НА НЕБОСКЛОНА
С течение на времето той си спечели искрената и единодушна обич на градчето и произнасяха името му, както някога произнасяха в Дин името на епископа. Той уреждаше спорове, осуетяваше процеси, сдобряваше врагове. Всеки прибягваше до него, за да докаже правотата си. Като че ли в душата му се съхраняваха скрижалите на неписаните природни закони.
Само един човек в града устоя на тази обща почит и не й се подаде. Сякаш някакъв вроден усет го държеше на щрек и не му даваше покой. Често когато господин Мадлен минаваше по улицата спокоен и приветлив, обсипан с благословии, един висок мъж, облечен в тъмносив костюм, с дебел бастун и ниско
