когато отведохте жената и разпитах хората, които са били свидетели на инцидента. Гражданинът е бил виновен и той е трябвало да бъде арестуван, ако полицията си е на мястото.
— Но тази никаквица преди малко оскърби и господин кмета!
— Това вече е само моя работа.
— Моля да ме извините, но тора оскърбление засяга и правосъдието.
— Господин Жавер — възрази Мадлен, — съвестта е върховният съдник.
— Моят дълг ми налага тази жена да изтърпи шест месеца затвор.
— Чуйте ме добре. Тя няма да прекара в затвора нито един ден!
— Това престъпление е от компетентността на полицията и затова аз задържам именуваната Фантин.
— Според параграф девети и единадесети от углавния кодекс, случката е подсъдна на мен. Заповядвам ви да пуснете на свобода тази жена.
— И все пак…
— Нито дума повече.
— Обаче…
— Излезте!
Жавер получи удара право в гърдите. Той се поклони дълбоко и излезе.
Фантин беше в плен на невъобразим душевен смут. Пред очите й се беше разразил двубой между две сили, които си я оспорваха. Едната я дърпаше към мрака, другата я връщаше към светлината. Ангелът беше победил демона, но ангелът-хранител се беше оказал човека, когото така силно бе ненавиждала, когото толкова дълго бе смятала за първоизточник на всичките си злочестини. При всяка дума на господин Мадлен омразата й се стопяваше и неизказано хубави чувства трепваха в душата й — радост, доверие, любов.
Когато Жавер излезе, господин Мадлен й каза кротко:
— Никой нищо не ми е казал за вашия случай. Не са ме уведомили, че напускате работилницата. Но да оставим този въпрос. Ще платя дълговете ви. Ще изпратя да доведат детето ви, или вие ще отидете да си го вземете. Поемам издръжката ви. Ще станете отново добродетелна, щом излезете от мизерията. Нещо повече, не се съмнявам, че вие никога не сте преставала да бъдете добродетелна и невинна дълбоко в душата си! О, злочеста жена!
Това беше повече, отколкото можеше да понесе изтерзаната клетница. Да скъса с този гнусен живот! Да живее честно и свободно заедно с Козет! Тя изхлипа няколко пъти: „О! О! О!“, краката й се подкосиха и загуби съзнание.
ГЛАВА XXV
КРАТЪК ОТДИХ
Господин Мадлен заповяда да пренесат Фантин в болницата, която бе уредил в собствения си дом. Той я повери на сестрите. Фантин вдигна висока температура. Прекара част от нощта в бълнуване. Най-сетне заспа.
Събуди се на другия ден към пладне и видя до себе си господин Мадлен. В очите му се четеше безпокойство и жалост. Той беше дошъл преди един час. Чакаше Фантин да се събуди. Взе ръката й, измери пулса й и я попита:
— Как сте?
— Наспах се и ми се струва, че съм по-добре. Ще мине.
Господин Мадлен беше събрал сведения за нея. Познаваше историята на Фантин с всичките й покъртителни подробности. Той поде:
— Вие много сте изстрадала, клета майчице. С безчовечната си жестокост хората ни превръщат в ангели.
Той въздъхна дълбоко.
През същата нощ Жавер написа писмо до господин Шабуйе, секретар на префекта. А господин Мадлен побърза да пише на Тенардие. Фантин им дължеше сто и двадесет франка. Той им прати триста, като им поръча да доведат незабавно детето, защото болната майка иска да го види.
Тенардие се смая.
— Дума да не става! — каза той на жена си. — Няма да изпускам детето. Ето че нашата Чучулига ще се превърне в дойна крава. Сигурно някой хапльо се е влюбил в майката.
Той отговори с умело нагласена сметка за петстотин и няколко франка.
Господин Мадлен незабавно прати още триста франка и писа: „По-скоро доведете Козет.“
— Да има да взема! — възкликна Тенардие. — Това дете не е за изпускане.
А между това състоянието на Фантин не се подобряваше. Тя все още беше в болницата.
Господин Мадлен я навестяваше два пъти дневно и при всяко негово посещение тя го питаше:
— Скоро ли ще видя Козет?
— Не е чудно още утре сутринта. Тя може да пристигне всеки миг. Аз я чакам — отговаряше той.
И бледото лице на майката просияваше.
— Ах, колко щастлива ще бъда!
Болестта, която Фантин влачеше отдавна, се разрази бурно. По онова време туберкулозата все още вземаше много жертви. Лекарят прислуша Фантин и поклати глава.
— Е, какво ще кажете? — попита господин Мадлен.
— Нали има дете, което иска да види? — каза в отговор лекарят.
— Да.
— В такъв случай побързайте да й го доведете. Господин Мадлен изтръпна.
— Какво каза лекарят? — попита Фантин. Господин Мадлен се опита да се усмихне.
— Каза да доведем бързо детето ви, защото това ще ви излекува.
— О! — възкликна Фантин. — Той е прав! Но какво ги прихваща тия Тенардие, та не пращат Козет? О, тя ще дойде! Щастието е вече съвсем близко!
Тенардие обаче „не изпускаше“ детето. Той привеждаше хиляди неоснователни доводи.
— Ще изпратя някого да доведе детето — реши чичо Мадлен. — А ако се наложи, сам ще отида.
Той накара Фантин да подпише следното писмо:
„Господин Тенардие,
Предайте Козет на приносителя. Всички дребни задължения ще ви бъдат изплатени.
Приемете моите почитания
Междувременно се случи важно събитие. Колкото и старателно да издялваме тайнствения каменен блок, който представлява нашия живот, черната жилка на съдбата винаги излиза на повърхността му.
ГЛАВА XXVI
КАК ЖАН СТАВА ШАН
Господин Мадлен се занимаваше една сутрин в кабинета си с някои спешни административни въпроси, които искаше да уреди преди да замине за Монфермей. Уведомиха го, че инспекторът Жавер иска да говори с него. При споменаването на това име господин Мадлен не можа да подтисне известно неприятно чувство.
— Да дойде — каза той.
Жавер влезе. Господин Мадлен продължаваше да прелиства някаква папка. Той и не помисли да поздрави Жавер при влизането му и леденото му държане беше обяснимо, защото не можеше да не мисли за горката Фантин.
Жавер поздрави почтително господин кмета, който не го и погледна. Жавер направи две-три крачки и спря. Ако някой го видеше в този миг, би си казал: „Какво ли е станало с него?“
За всеки, който познаваше праволинейната, строга и безпощадна съвест на Жавер, би било очевидно,
