че той току-що излиза от дълбока душевна криза. Без да промълви нито дума, без да помръдне, с израз на смирение и безропотно подчинение той стоеше като провинен пред съдия. Върху безизразното и непроницаемо като гранит лице се четеше само мрачна печал.
Най-сетне кметът остави перото и се обърна към него.
— Какво се е случило, Жавер?
— Господин кмете, извършено е престъпно деяние.
— Какво?
— Един низш чиновник е проявил най-грубо незачитане към високопоставено длъжностно лице.
— Кой е този низш чиновник?
— Аз.
— А кое длъжностно лице има според вас основание да се оплаче от него?
— Вие.
Господин Мадлен се повдигна от креслото си. Жавер все още не вдигаше поглед от земята.
— Господин кмете, моля ви да поискате от префекта уволнението ми.
— И таз добра! Защо? Каква вина имате спрямо мене?
— Ще разберете, господин кмете.
Жавер въздъхна дълбоко и продължи с печален глас:
— След спречкването ни заради онази уличница бях вбесен и направих донесение против вас.
— Че като кмет съм посегнал на правата на полицията?
— Че сте бивш каторжник. Кметът стана смъртно блед.
Жавер продължи, като все още не вдигаше поглед:
— Бях си въобразил, че е така. Известна физическа прилика, сведенията, които бяхте поискали от Фаврол, огромната ви физическа сила, лекото понакуцване, знам ли и самият аз? Щуротии! Тъй или иначе бях ви взел за един каторжник, който се казваше Жан Валжан. Бях го виждал преди двадесет години, когато служех помощник-надзирател в каторгата в Тулон.
Господин Мадлен, който се беше овладял, го попита с безразличен глас:
— И какво ви отговориха?
— Че съм бил луд.
— Така ли?
— Няма как, щом е намерен истинският Жан Валжан. Господин Мадлен възкликна с неподдаващ се на описание глас:
— Така ли?
— Ето как стои работата. Някакъв старик, на име Шанматийо бил задържан за кражба на ябълки, както прескачал един зид. Тикнали го в дранголника, но понеже затворът бил разнебитен, пратили го в Арас. Не щеш ли в араския затвор се намирал бивш каторжник Брьове, който служел сега там като ключар. Щом зърнал Шанматийо, Брьове възкликнал: „Ами че аз го познавам! Това е Жан Валжан!“ Шанматийо се преструва на учуден. „Я не се прави на щур!“ — вика му Брьове. Шанматийо отрича. То се знае, да не е луд. Разчепкват случая и се установява, че същият Шанматийо преди тридесетина години обикалял селата и по- специално Фаврол, като кастрач. После следите му се губят. А какъв е бил Жан Валжан преди каторгата? Кастрач. Къде? Във Фаврол. Още една важна улика. Майчиното име на Жан Валжан било Матийо. Какво по- ясно. За да укрие следите си, щом излязъл от каторгата, почнал да се нарича Шанматийо. Още двама каторжника, осъдени на доживотен затвор го разпознали — Кошпай и Шьонилдийо. Устроили им очна ставка. Точно тогава аз пращам донесението си. Отговарят ми, че съм луд. Следователят ме извика в Арас, доведоха ми този Шанматийо…
— Е, и какво? — прекъсна го господин Мадлен.
На неподкупното лице на Жавер се изписа искрено огорчение.
— Истината си е истина. Колкото и да не ми се иска да призная, онзи човек е Жан Валжан.
— Сигурен ли сте? — попита го тихо Мадлен.
— Напълно! Нещо повече: след като го видях, не мога да се начудя как съм могъл да допусна другото. Извинете ме, господин кмете.
Мадлен го попита неочаквано:
— А онзи човек какво казва?
— Какво има да казва работата му е спукана. Ако е Жан Валжан, налице е рецидив. Очаква го доживотна каторга. Има за какво да се вайка. Но той е подмолен. Прави се, че не разбира и само едно си знае: аз съм Шанматийо, не съм бил в каторгата. Само че няма да мине. Делото ще се гледа утре в Арас и аз съм призован като свидетел.
Господин Мадлен взе пак досието и го запрелиства с вид на много зает човек.
— Достатъчно, Жавер. Всъщност тези подробности не ме засягат. Предстои ми срочна работа.
— Трябва да ви припомня нещо, господин кмете:
— А именно?
— Трябва да бъда уволнен.
— Преувеличавате вината си. Държа да останете на своя пост.
— Господин кмете, в интерес на службата е да дадете пример. Аз ви моля да уволните инспектора Жавер.
— Ще видим.
— В такъв случай ще остана на поста си, докато ми намерите заместник.
Господин Мадлен остана умислен, заслушан в твърдите и самоуверени крачки на отдалечаващия се Жавер.
ГЛАВА XXVII
ПРОЗОРЛИВОСТТА НА ЧИЧО СКОФЛЕР
Не всички събития, за които след малко ще четете, са известни в Монтрьой-сюр-мер, но и малкото, което излезе наяве, остави потресаващ спомен в градчето.
След посещението на Жавер, господин Мадлен, както обикновено, отиде следобед при Фантин. Той извика настрана сестра Симплиция и с развълнуван глас я помоли да се грижи за Фантин. По-късно сестрата си припомни тази подробност. Сестра Симплиция беше тиха, сериозна и сдържана монахиня, която се отличаваше с необикновена физическа и душевна изтънченост. Другата й отличителна черта беше, че тя никога в живота си не беше лъгала, никога волно или неволно не бе казала нещо, което да не е истина. Това ярко подчертаваше нейната добродетел.
Господин Мадлен поговори малко с нея и се приближи до Фантин.
Болната очакваше всеки ден неговото появяваме, както се очаква слънчев лъч, носещ радост и топлина. Тя казваше на сестрите:
— Аз живея истински само когато господин кметът е тук. Този ден тя имаше много силна треска. Щом видя господин Мадлен, попита:
— А Козет?
— Скоро — отвърна й той усмихнат.
Господин Мадлен остана при нея цял час. Забелязаха, че по едно време лицето му съвсем помръкна. Може би защото лекарят се наведе до ухото му и прошепна: „Тя много отпада“.
После господин Мадлен се прибра в кметството и внимателно заразглежда картата на пътищата във Франция, закачена в кабинета му. Той надраска с молив няколко цифри на едно листче.
От кметството отиде чак на другия край на града при един фламандец, чичо Скофлер, който даваше под наем коне и кабриолети.
Завари го да кърпи едно седло.
— Чичо Скофлер, имате ли добър кон? — попита го господин Мадлен.
— Какво разбирате вие под добър кон?
— Да може да извърви двадесет левги за един ден.
— Охо! Впрегнат в кабриолет?
— Да. Като извърви и обратния път.
— Без почивка?
