— Ако се наложи, трябва да тръгнем на следващия ден.
— Имам точно това, което ви е нужно. Бялото конче. Дребна местна порода. Огън и пламък. Само че не търпи седло. Всеки с нрава си. Виж да тегли, може, но да носи, не ще и не ще.
— А ще измине ли разстоянието?
— За по-малко от осем часа, но при известни условия.
— Кажете.
— Трябва да го оставите да си почине един час по средата на пътя. Да стоите до него, докато си изяде зоба, за да не би прислужникът да му го открадне.
— Бъдете спокоен, ще стоя до него.
— Ще ми платите по тридесет франка на ден и ще пътувате в открита двуколка, за да не изморите много кончето!
— Съгласен съм.
— Размислили ли сте, че е още зима?
Господин Мадлен не отговори.
— Че може да завали?
Господин Мадлен каза:
— Колата и конят да бъдат утре пред вратата ми в четири и половина часа сутринта.
— Разбрано. Добре че се сетих, докъде ще пътува господин кметът?
Чичо Скофлер мислеше за това още от самото начало, но не беше удобно да любопитства.
— Здрави ли са предните крака на кончето? — попита господин Мадлен.
— Да, но трябва да го придържате по нанадолнищата. Ще има ли нанадолнища там, където отивате?
— Бъдете пред вратата ми точно в четири и половина — каза в отговор чичо Мадлен.
Фламандецът остана с пръст в устата, както се казва. Господин Мадлен беше забравил върху камината му листчето с цифрите. Фламандецът го проучи внимателно.
— Пет, шест и осем и половина. Напомня спирките на пощенската кола — каза той на жена си. — Струва ми се, че отгатнах.
— Как така?
— Оттук до Един — пет левги, от Един до Сен-Пол — шест, а оттам до Арас — осем и половина. Той отива в Арас.
Така прозорливият чичо Скофлер задоволи любопитството си.
ГЛАВА XXVIII
ТРЕВОЖНА СЪВЕСТ
Читателят навярно е отгатнал, че господин Мадлен не беше никой друг, а Жан Валжан.
Ние надзърнахме вече веднъж в дълбините на неговата съвест. Дойде време да погледнем още веднъж в нея. Не без трепет правим това. Има само една гледка, по-величествена от морето — небесната вис; има само една гледка, по-величествена от небето — дебрите на човешката съвест. Мрачно зрелище представлява безкраят, който човек носи в себе си, като съпоставя отчаян стремежите си и действителните си дела.
Остава ни да добавим малко към онова, което знаем след срещата му с Малкия Жерве. Видяхме, че стана друг човек.
В него се извърши не само коренна промяна, но истинско преображение.
Той успя да заличи следите си, продаде сребърните прибори, като запази свещниците, прекоси цяла Франция и дойде в Монтрьой-сюр-мер, надявайки се, че втората половина на живота му ще изкупи първата. И заживя спокойно, без опасения, загрижен само за две неща: да запази в тайна името си и да прекара в благочестие живота си. Тези две стремления се сливаха в едно за него и ръководеха всичките му постъпки. Понякога те бяха в разногласие. Така например, противно на всяко благоразумие беше запазил свещниците на епископа и сложи траур за него, интересуваше се от малките савойчета и спаси живота на стария Фошльован, въпреки намеците на Жавер. Когато възникнеше такова противоречие между двата му ръководни принципа, той без колебание жертваше личната си сигурност в името на добродетелността.
Но никога досега тези два принципа не се бяха вкопчили в толкова жестока схватка. В мига, когато прозвуча отново името, което беше погребал под толкова гъст мрак, той се стъписа, зашеметен от зловещата прищявка на съдбата и се наведе като дъб под напора на приближаваща буря. Черни облаци, натежали от светкавици и мълнии, надвиснаха над него. Докато слушаше Жавер, първата му мисъл беше да изтича незабавно, да освободи невинния Шанматийо и да влезе в затвора на негово място. Изпита остра болка, както при рязане на жива плът. Скоро обаче той подтисна този великодушен порив и отстъпи малодушно.
В първите минути победи инстинктът за самосъхранение. Той събра набързо мислите си, заглуши чувствата си, съобрази се с опасното присъствие на Жавер, отложи всяко решение и си възвърна самообладанието като воин, който се навежда да вземе щита си.
Целият ден остана в това състояние: в душата му вихър, на лицето — дълбоко безстрастие. Взе само някои „предохранителни мерки“. Съзнаваше смътно, че може би ще трябва да отиде в Арас. Макар и да не беше решил още дали ще пътува или не, каза си, че понеже е вън от подозрение може безпрепятствено да проследи лично развоя на събитията. Затова задържа двуколката на Скофлер, та да бъде готов за всеки случай.
Вечеря с доста голяма охота. Едва когато се прибра в стаята си, се вглъби в мислите си.
Разгледа положението и то му се стори толкова чудовищно и невероятно, че стана и воден от необяснима тревога, заключи с резето вратата си. Залостваше я срещу ударите на съдбата.
Малко след това духна свещта. Тя го смущаваше. Някой можеше да го види.
Уви! Този, когото искаше да прогони, беше влязъл; този, когото искаше да заслепи, го гледаше. Призракът на неговата съвест.
И все пак в първия миг се почувствува сигурен и сам. Овладя се и се замисли.
„Какво ме връхлетя? Кой може да бъде този Шанматийо и наистина ли толкова ми прилича? Колко спокоен си бях вчера, колко далеч от всяко съмнение! Какво да правя?“
Буря бушуваше в него. Мозъкът му не побираше мислите му: те се плискаха като вълни и той стискаше с две ръце челото си, за да ги задържи.
Независимо от дълбоко нравственото си съществуване през последните години, всичките му постъпки се свеждаха до трапа, който бе изкопал, за да зарови в него името си. През безсънните си нощи се беше стряскал само от едно — да не би да чуе някога отново това име. Съзнаваше, че това би означавало край на всичко, че то ще пръсне като дим новия му живот, а може би и новата му душа вътре в него. Какъв кошмар! Струваше му се, че е на ръба на бездната и вижда в мрака друг човек, когото съдбата тласка вместо него в пропастта. За да се затвори тази раззинала паст, някой трябваше да падне в нея. Или той, или другият.
Достатъчно беше да не се намесва и щеше да падне другият. Стига само да остави хората да запечатат над главата на Шанматийо камъка на безчестието, който се спуска като надгробна плоча, за да не се вдигне никога, самият той ще запази мястото си в обществото и няма да бъде застрашен вече от нищо.
„От какво се боя? Нали съм спасен? Край на всички тревоги! Този Жавер, който беше подушил кой съм, погна друг дивеч и загуби напълно следите ми! И всичко стана без моя намеса! Какво трагично има тук? Провидението е пожелало така. Такава е явно волята му. Колелото на съдбата е завъртяно, нека се върти! Провидението си знае работата.“
Така се допитваше той, наведен над бездната на собствената си душа. Закрачи из стаята. Каза си още веднъж: „Хайде, няма какво да му мисля повече. Жребият е хвърлен!“
Но не изпита никакво облекчение. Напротив.
Както не можем да попречим на морето да се връща към брега, така не можем да попречим и на мисълта да се връща към един и същ натрапчив въпрос. Морякът нарича това прилив, виновният — угризение.
И той пак поднови мрачния диалог, в който беше и говорещ, и слушател. Призна пред себе си, че доводите, които беше привел мислено, бяха чудовищни. Изводът му, че колелото на съдбата е завъртяно, бе направо недопустим. Та нали ако се разсее това заблуждение, би извършил най-отвратително
