престъпление? Той плю от погнуса. Каква цел бе преследвал досега? Да заблуди полицията като скрие името си или да стане отново честен и добродетелен? Та нали именно това, второто, му бе повелил епископът? Да затвори вратата на миналото си. А нямаше ли да я разтвори широко, извършвайки мерзка постъпка? Да ограби съществуването на друг човек! Да го превърне в жив мъртвец, да го хвърли в преизподнята, която носеше името каторга? Само предавайки се в ръцете на правосъдието и спасявайки човека, станал жертва на трагично недоразумение, той щеше да завърши истински духовното си възраждане и завинаги да затвори вратите на миналото. Падайки привидно в него, всъщност щеше да го напусне завинаги. Беше длъжен да стори това. Макар монсеньор Биенвеню да не беше вече между живите, той чувствуваше втренчения му поглед и съзнаваше, че занапред кметът Мадлен с всичките си добродетели ще му вдъхва отвращение, а каторжникът Жан Валжан ще се издига чист и достоен за възхищение пред неговия взор.
Уви! Той трябваше да отиде в Арас и да разкрие истинския Жан Валжан, като освободи мнимия! Това беше възможно най-голямата жертва, най-трудната победа, но тя се налагаше. Горчива участ! За да бъде истински добродетелен, трябваше да бъде опозорен в очите на хората!
За пръв път си даде сметка, че двата принципа, ръководили досега живота му, бяха всъщност много различни. Единият беше неизменно положителен, но другият беше податлив на опорочаване. Единият означаваше себеотрицание, а другият — себелюбие.
Стремежът към лична сигурност, като държи в тайна името си, се бореше със стремежа към истинска добродетелност. И той чувствуваше, че благородното начало взема връх.
Съзнаваше, че е настъпил решителен час. Епископът беше белязал първата фаза на прелома в живота му. Шанматийо бележеше втората. След съдбоносното превръщение — съдбоносно изпитание.
Хрумна му, че когато сам разкрие кой е, може би заради благородната му постъпка и заради седемгодишния му добродетелен живот, както и заради заслугите му към този край ще го помилват.
Но скоро си спомни с горчива усмивка, че случаят с Малкия Жерве го прави рецидивист и че обществото зорко охранява собствеността и безпощадно наказва посегателството срещу нея. Законите на това общество го обричаха на доживотна каторга.
После изведнъж се сети за Фантин.
„Ами какво ще стане с тази клетница?“
И отново го обзеха колебания. Стори му се, че цялото положение коренно се промени.
„Отлично! През цялото време мисля само за себе си. Дали да се укрия, или да спася душата си, дали да бъда уважаван кмет, достоен всъщност за презрение, или презрян каторжник, достоен за уважение. Но само за себе си! Егоизъм! Не трябва ли да помисля малко и за другите? Предавам се на правосъдието. Ами после? Какви ще бъдат последиците тук? Ако ме няма, градът ще замре. Ще затворят фабриката и толкова много хора ще останат без работа. Ами тази нещастна жена, за чиято участ неволно съм виновен аз? Ами детенцето, което обещах да й доведа. Майката умира, детето остава на произвола на съдбата. Ето какво ще стане, ако се предам.“
После той поде мислено диалога със себе си:
„А какво ще стане, ако не се предам? Вярно, онзи човек ще отиде в каторгата, но нима е толкова страшно? Той все пак е крадец. Нима само защото ми харесва ролята на великодушен, нима само за да спася някакъв нехранимайко, трябва да загине цяла област? Да издъхне в болницата една злочеста майка, без да види детенцето си? Бедната Козет, която навярно зъзне и чезне в бордея на Тенардие! Да извърша небивалата глупост да се предам на правосъдието и да изменя на дълга си към всички тези клети създания? Най-сетне съм на прав път. Жребият е хвърлен. Аз вече не съм Жан Валжан. Ако това съдбоносно име блуждае в мрака, тежко на главата, върху която връхлети!“
Той извади от кесията си едно малко ключе и го пъхна в дупчицата, която едва личеше сред шарките на тапетите по стената. Оказа се скривалище. Вътре имаше само няколко дрипи: синя памучна риза, стар панталон, раница и чепата тояга. Ако някой бе видял Жан Валжан, когато прекосяваше Дин в 1815 година, лесно би разпознал в тези дрипи тогавашното му облекло.
След няколко секунди в стаята заиграха червени треперливи отблясъци. Всичко гореше. Чепатата тояга пращеше. От раницата, която се превръщаше в пепел, се изтърколи нещо лъскаво: откраднатите от савойчето четиридесет су.
Внезапно той съзря двата свещника.
„Ами че Жан Валжан е и в тях. Трябва да ги унищожа!“
Миг по-късно и двата се намериха в огъня.
— Жан Валжан! Жан Валжан! — извика нечий глас дълбоко в него.
Косите му настръхнаха.
— Много добре! Доведи докрай делото си! Заличи спомена! Забрави епископа! Погуби Шанматийо! Можеш да се поздравиш! Остани си господин кмета, живей си в чест. И докато ти добруваш тук, друг ще навлече червената рубашка, друг ще носи опозореното ти име и ще влачи твоята верига в каторгата. Отлично го нагласи!
О, окаянико!
ГЛАВА XXIX
ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯ НА СТРАДАНИЯТА В СЪНЯ НИ
Часовникът изби три часа след полунощ. Пет часа вече той се бъхташе сред тревожните си колебания. Отпусна се капнал на стола. Заспа и му се присъни сън.
Този кошмар така го порази, че по-късно той го записа. Смятаме за необходимо да го цитираме дословно.
„Намирах се в поле. Обширно, безрадостно поле без трева. Не можех да си дам сметка дали е ден, или нощ.
В полето нямаше дървета. Край мене мина мъж. Пепеляво-сив, яхнал кон с пръстен цвят.
Влязох в първото срещнато село.
Първата улица, по която тръгнах, беше безлюдна. Завих по втора. Зад ъгъла зърнах човек, изправен до стената. Попитах го: «Кое е това селище?» Човекът не отговори. Видях една отворена врата и влязох в къщата.
Първата стая беше празна. Влязох във втората. Зад вратата съзрях човек, изправен до стената. Попитах го: «Чия е тази къща? Къде се намирам?» Човекът не отговори. Зад къщата имаше градина.
Влязох в градината. Тя беше пуста. Зад първото дърво стоеше прав един човек. Попитах го: «Чия е тази градина? Къде съм?» Човекът не ми отговори.
Излязох от селището и поех през полето.
След известно време се обърнах и видях, че след мен върви многочислена тълпа. Вгледах се и разпознах всички мъже, които бях видял. Имаха странно изражение. Уж не бързаха, а вървяха по-бързо от мен. За миг това пълчище ме настигна и заобиколи. Лицата на всички бяха пръстеносиви.
Тогава първият мъж, когото бях заговорил, ми каза: «Къде отивате? Не знаете ли, че отдавна сте мъртъв?»
Отворих уста да му отговоря, но видях, че около мене не беше останал никой.“
Когато се събуди, беше се вледенил. Огънят беше угаснал. Навън беше още черна нощ.
В същия миг на вратата на стаята му тихичко се почука.
— Кой е? — извика със страшен глас той, като цял се разтрепери.
— Господин кмете, скоро ще стане пет часът — обади се старата му вратарка.
— Че какво от това?
— Дойде кабриолетът, господине!
— Какъв кабриолет?
— Двуколката на господин Скофлер.
Настана продължително мълчание. Старицата чакаше. Тя се осмели да попита още веднъж:
— Какво да му кажа, господин кмете?
— Кажете му, че съм готов и ей сега ще сляза.
