По онова време пощенските съобщения в Монтрьой-сюр-мер ставаха посредством малки коли от епохата на империята. Те имаха две места — за пощальона и за един пътник. Сандъкът с пощата беше прикрепен отзад, така че колата приличаше на насекомо с крехка предна част и огромно туловище. Тъкмо когато влизаше в града, такава пощенска кола закачи малка двуколка, теглена от бяло конче и много силно удари колелото й. Пощальонът извика на пътника да спре, но той не го чу и профуча в пълен тръс.
Това беше същият човек, който допреди малко се бъхташе сред духовни страдания. Къде отиваше той? Защо бързаше? И сам не знаеше. Потапяше се в нощта като в морска бездна.
Впрочем още нищо не беше решил. Съвестта му продължаваше да се лута, без да намери пристан. Защо отиваше в Арас?
Той си повтаряше мислено съображенията, които го бяха накарали да ангажира тилбюрито на чичо Скофлер: какъвто и да бъдеше изходът, нищо не му пречеше да види със собствените си очи и лично да прецени положението. Отдалеч човек е склонен да преувеличава. В края на краищата все още е господар на съдбата си. Той се вкопчваше жадно в тази мисъл.
Всъщност, ако искаме да кажем цялата истина, той би предпочел да не отива в Арас, но въпреки това отиваше там.
Колкото по-напред го отнасяше двуколката, толкова по-силно нещо вътре в него го теглеше назад.
Когато пристигна в Един, се беше съвсем съмнало. Той спря пред един хан, за да отмори и нахрани кончето.
Прислужникът, който донесе овеса, се наведе, загледа се в колелото и попита:
— Далеч ли ще ходите?
— Защо питате?
— Защото това колело може би е извървяло много път, но няма да измине и четвърт левга повече.
— Какво казвате?
— Истинско чудо е, че не сте се обърнали в някоя канавка.
Колелото действително беше пострадало сериозно.
— Няма ли наблизо майстор-колар?
Коларят видя колелото и се начумери като хирург, който установява, че кракът е счупен.
— Можете ли да го поправите веднага?
— Да, господине.
— Кога ще мога да потегля?
— Утре.
— Трябва да тръгна най-късно след един час.
— Изключено.
— Не може ли вместо да поправяте колелото, да го смените?
— Нямам такова. Колелата се правят по две и не съвпадат току-така.
— Не можете ли да ми дадете под наем някой кабриолет?
— Много хубаво стопанисвате кабриолетите, които ви дават под наем. И да имах, не бих ви дал.
— Нямате ли каква да е каручка, която да ми продадете?
— Нямам.
— Няма що. Ще отида на кон. Разпрегнете моля кабриолета. Вярвам ще се намери седло.
— Разбира се, стига само кончето да търпи седло.
— Вярно, добре, че ме подсетихте. То не търпи седло.
— Никой ли не дава тук кон или кола под наем?
— Никой.
— Няма ли друг колар?
— Не.
Пътникът изпита буйна радост. Очевидно провидението се намесваше в негова полза. Ако не можеше да продължи пътя си, това нямаше да бъде по негова вина. Той си отдъхна. За първи път след посещението на Жавер дишаше свободно и дълбоко.
Каза си, че е сторил всичко, което е по силите му и сега не му остава нищо друго, освен да се върне спокойно назад.
Точно когато реши да се върне, се зададе една старица, придружена от малко момче.
— Господине — обърна се тя към пътника, — това момче ми каза, че сте търсили кабриолет под наем.
— Да, стрино, само че тук няма.
— Как да няма, аз имам — възрази старицата. Мъжът изтръпна. Съдбоносната ръка го стисна отново. Старицата действително имаше под навеса си една тръстикова каручка. Той плати колкото му поискаха, остави своята двуколка на поправка до връщането си и пое по пътя. Беше загубил много време в Един и искаше да го навакса. Кончето си го биваше и теглеше, колкото две, но пътищата бяха лоши и отгоре на всичко все нагорнища. Измина пет левги за четири часа.
В Сен-Пол той разпрегна кончето и стоя до яслата, докато то се назобе. Беше ужасно гладен. Нахвърли се върху яденето, но едва отхапал един залък, остави хляба. Стори му се горчив. Повече не посегна към нищо. Един час по-късно напусна Сен-Пол и се отправи към Тенк на пет левги от Арас.
За какво мислеше по време на пътуването? Сменящите се гледки, които виждаше за пръв и последен път, му навяваха печални мисли. Когато човек пътува, той непрекъснато се ражда и умира. Редуват се светлини и сенки. След всеки проблясък — затъмнение. Гледаш, бързаш, протягаш ръце, за да уловиш мимолетното. Всяко събитие е все едно завой по пътя. И едва опомнил се, ето те стар. Сепваш се: пред тебе мрак. Черният кон на живота е спрял внезапно своя бяг.
Здрач се спускаше, когато влезе в Тенк. Той не се спря. Когато напускаше селото, един кантонер на пътя му каза:
— Конят ви е здравата уморен. Няма да издържи седем левги!
— Как така седем? В разписанието са отбелязани пет!
— Сигурно не знаете, че пътят е в поправка. Трябва да вземете друг, черен път.
— Може би ще се объркам. Не съм от този край.
— Тогава идете в хана и наемете още един кон. А конярчето ще ви преведе.
Пътникът последва съвета му. Половин час по-късно мина през същото място, но вече с два коня. Конярчето седеше на капрата.
— Карай все в тръс и ще получиш двойно по-голям бакшиш! — каза му мъжът.
Но при едно силно тръсване, кобилицата се счупи.
— Да се върнем в Тенк, утре ще продължим — предложи момчето.
— Имаш ли връв и нож? — запита в отговор мъжът. Той отряза един клон и направи нова кобилица. Загубиха още двадесет минути. Часовникът на далечна камбанария прозвъни.
— Колко е часът?
— Седем господине. В осем ще бъдем в Арас.
В този миг нашият пътник за пръв път си помисли, че може би целият този труд е напразен. Та той не знаеше кога се гледа делото! Може би вече е минало. Щеше да пристигне много късно в Арас.
Момчето шибаше конете. Нощта ставаше все по-тъмна.
Най-сетне каручката влезе през широката порта на един хан в Арас. Първата грижа на пътника беше да се погрижи за връщането си. Конярят го увери, че кончето му е много уморено и не би могло да извърви същия път на другия ден. Тогава той се осведоми, дали не може да се върне с пощенската кола, която тръгваше в полунощ.
Мястото на пощальона се оказа свободно и той го предплати.
После тръгна из града. Мина някакъв човек с фенер. Макар и да не му се искаше, той се обърна към минувача с молба да му каже къде се намира съдът.
Като повървяха малко, непознатият му каза:
— Виждате ли тези осветени прозорци? Върви ви. Обикновено заседанията се вдигат в шест часа, но щом свети, значи делото се е проточило.
Пътникът взе под внимание указанията на минувача и скоро се озова в доста обширна зала, която служеше за чакалня. Двукрила врата, в момента затворена, я делеше от голямата зала, където заседаваше
