углавният съд.
Беше толкова тъмно, че пътникът не се поколеба да попита първия срещнат адвокат:
— Господине, докъде стигна делото?
— Свърши се.
— Осъдиха ли обвиняемия?
— Друго не можеше да се очаква.
— На каторжна работа?
— Доживотна.
— Значи установиха самоличността?
— Каква самоличност. Случаят беше много ясен. Жената беше убила детето си.
— Но щом делото е свършено, защо залата е още осветена?
— За следващото, което започна преди два часа.
— Кое е то?
— И то е много просто. Някакъв си дрипльо, рецидивист, бивш каторжник, който извършил кражба.
— Може ли да се влезе в залата?
— Едва ли, препълнено е, но питайте разсилния. Разсилният каза нелюбезно, че в залата няма място. Той добави:
— Има две-три места за длъжностни лица.
Мъжът извади бележника си, написа няколко думи и даде листчето на разсилния.
— Предайте тази бележка на председателя на съда.
Без да подозира, кметът на Монтрьой-сюр-мер си беше спечелил известност. Името му бе познато и на председателя на съда. Затова когато разсилният му подаде листчето, той тутакси кимна, взе бързо перото и написа нещо в долния край на листчето, като заповяда на разсилния:
— Въведете господина.
Клетникът не беше мръднал. Когато разсилният, кланяйки се дълбоко му каза:
— Ще благоволите ли да ме последвате? — той тръгна след него.
След миг се озова в заседателната зала.
ГЛАВА XXXI
МЯСТО, КЪДЕТО СЕ ОФОРМЯТ УБЕЖДЕНИЯ
В дъното на залата, където се намираше и той, — съдии с разсеяни погледи и изтъркани роби гризяха ноктите си или премижаваха с клепачи. На другия край — дрипава тълпа. Освен тях, адвокати във всевъзможни пози, и войници с честни и сурови лица. Тъмно, неугледно, безрадостно. Но цялата обстановка излъчваше все пак строгост и величественост: в нея се чувствуваше присъствието на висшата човешка повеля, наречена закон.
Никой сред тълпата не му обърна внимание. Всички погледи бяха насочени към подсъдимата скамейка, на която седеше между двама полицаи някакъв мъж.
Оня мъж.
Нашият познайник нямаше нужда да го търси с поглед. Той сам се натрапи на взора му. Стори му се, че вижда себе си, остарял, но почти същият какъвто беше, когато влезе в Дин — същия неспокоен поглед, същата къса синя дрешка, същата омраза, наслоена в гърдите в продължение на деветнадесет години върху каменния под на каторгата.
Той си каза, потрепервайки: „Господи! Нима пак ще стана такъв?“
Съдии, писари, сбирщина любопитни, та той бе виждал всичко това преди двадесет и седем години. Тези призраци не бяха плод на напрегнатата му памет, не бяха мираж, не. Те съществуваха. Свършено беше, миналото отново бе раззинало паст пред него.
Поради кой знае каква прищявка на съдбата някакво негово второ „аз“ беше седнало на подсъдимата скамейка. И всички наричаха този подсъдим Жан Валжан.
Пред очите му — небивало зрелище! — се разиграваше повторно най-страшният час от живота му, а собственият му призрак бе взел неговата роля!
Когато влезе, защитникът тъкмо завършваше пледоарията си. Присъстващите бяха възбудени до крайна степен. Следствието беше завършено. Показанията на свидетелите бяха единодушни. Можеше да се очаква и смъртна присъда, ако получеше допълнително наказание за обира на малкия Жерве.
Що за човек беше обвиняемият? Дали си даваше сметка за положението си? Той изглеждаше по-скоро учуден от обвинението и от показанията на свидетелите. Изглеждаше чужд на обществото, което го беше сграбчило в лапите си. Защитникът говори доста добре, като в заключение помоли заседателите и съдиите в случай, че самоличността на Жан Валжан бъде потвърдена, да не му се налага ужасното наказание, което грози каторжника-рецидивист.
Прокурорът отговори. Той поиска най-сурова присъда за този закоравял престъпник. Исканото наказание в момента беше, както видяхме, доживотна каторжна работа.
ГЛАВА XXXII
СИСТЕМАТА НА ОТРИЧАНЕ
Председателят заповяда на подсъдимия да стане и му зададе обичайния въпрос:
— Имате ли да прибавите нещо във ваша защита?
Мъжът стана, мачкайки мръсното си кепе и като че ли не чу въпроса.
Председателят го запита повторно.
Този път обвиняемият сякаш разбра. Трепна, огледа се и заговори. Същинско изригване. Думите излитаха от устата му несвързано, спонтанно, буйно, като че ли искаха да излязат всичките наведнъж.
— Имам да кажа това, че бях майстор-колар и работех при господин Балу в Париж. Тежък занаят. Все на открито. Бързо се разсипваш. А като остарееш, никой не те ще. Изкарвах само тридесет су на ден. Вярно, имах дъщеря. Тя переше на реката, но изкарваше съвсем малко. Много се мъчеше горката, но стигаше колкото за двама ни. Тя умря. Никак не ни провървя. Добро момиче беше, не скитореше. Това е то. Казвам ви истината. Питайте господин Балу. А колкото за другото, не разбирам какво искате от мен.
Той млъкна. Слушателите избухнаха в смях. Като видя, че всички се смеят, а не му беше ясно защо, и той се захили.
Зловеща гледка.
Председателят, настроен явно благосклонно и съчувствено, припомни на съдебните заседатели, че господин Балу е бил призован, но не се е явил. Той пак се обърна към обвиняемия:
— Във ваш интерес ви питам за последен път. Отговорете ясно с „да“ или „не“ на тези два въпроса: извършили ли сте кражба с прескачане на зид и вие ли сте освободеният каторжник Жан Валжан?
Обвиняемият отвори уста и започна:
— Най-напред…
После се загледа в кепето си и млъкна.
— Обвиняеми, внимавайте — заговори прокурорът строго. Вашето мълчание ви осъжда. Явно е, че не се казвате Шанматийо, а сте каторжникът Жан Валжан. Безспорно е, че сте бил в Оверн, че сте роден във Фаврол. Ясно е, че сте откраднал, прескачайки зида, ябълки от градината на Пиерон.
Щом той свърши, подсъдимият скочи.
— Лош човек сте вие и толкова! Нищо не съм откраднал. Вървях из къра. Намерих на земята един откършен клон и го взех. Де да съм знаел, че ще ми навлече такава беда! Споменавате Жан Валжан, Жан Матийо, не ги познавам. Казвам се Шанматийо. Много ви сече акълът, щом знаете къде съм роден. Самият аз не го знам! Не всеки има дом, за да се роди в него. Ако щете вярвайте, ако не щете, недейте. Бил съм в Оверн, бил съм и във Фаврол. Мигар не може да съм бил там, без да съм бил в каторгата? Казвам ви, че не съм откраднал нищо и че съм Шанматийо. Защо всичко живо се е юрнало така против мене?
Прокурорът се обърна към председателя:
— При неясните, но доста ловки отричания на обвиняемия, който иска да мине за малоумен, моля да призовете отново арестантите Брьове, Шьонилдийо и Кошпай, както и полицейския инспектор Жавер, за да установят за последен път, че подсъдимият и каторжникът Жан Валжан са едно и също лице.
Председателят на съда припомни, че Жавер, поради служебни задължения е напуснал града, след като
