Когато този дръвник стигнал до стаята на икономката, за-’ варил Питър де Хрод и няколко други, които наистина му вярвали и били готови да го изслушат. Тук той компенсирал сдържаността си в кабинета и разказал цял куп приказки за къщата с призраците, които слисали всичките му слушатели. Икономката повярвала изцяло, макар и само напук на доктора, заради това, че преди приел думите й така неучтиво. Питър де Хрод допълнил разказа на селянина с множество чудни легенди от времето на холандската династия, за Дяволските камъни и за пирата, обесен на остров Гибет, който продължил да се люлее там дори след като свалили бесилката; и за нещастния губернатор Лайслер, обесен за измяна, чийто призрак бродел из стария форт и в къщата на губернатора. Кълбото със слухове се размотавало и всеки от тях разкривал ужасни неща. Клисарят облекчил душата си пред енориашите същия ден, а чернокожата готвачка, забравила своята кухня, прекарала половината ден до уличната помпа — място, където се събирали слугите да клюкарствуват, и съобщавала новините на всеки, който идвал за вода. За кратко време целият град гъмжал от приказки за къщата с призраците. Някои разправяли, че Клаус Хопер видял самия дявол, а други намеквали, че в къщата се намирали духовете на някои от пациентите, които докторът уморил с лекарствата си, и затова’ самият той не се осмелявал да живее там.
Всичко това карало дребния доктор ужасно да се ядосва. Той заплашвал с отмъщение всеки, който би повлиял на стойността на неговата собственост, като разпалва предразсъдъци. Оплаквал се нескрито, че по този начин го лишавали от собствеността му само поради някакви си таласъми, но тайно бил решил да накара свещеника да прогони духовете от къщата. Ето защо голямо било облекчението му, когато в най- голямото му объркване пред него се появил Долф и предложил да се настани в къщата с призраците и да я пази. Младежът бил чул всичките истории на Клаус Хопер и Питър де Хрод. Приключенията му допадали, обичал необичайните неща и всичките тези чудни приказки разпалили въображението му. Още повече животът, който водел при доктора, бил толкова лош, толкова нетърпим още от ранни зори, че той бил доволен от възможността да живее сам в къща, па макар и пълна с духове. Предложението му било прието веднага и било решено той да застъпи на пост още същата нощ. Неговата единствена молба била тази работа да се запази в тайна от майка му, защото той знаел, че клетницата няма да мигне, ако знае, че синът й води война с тъмните сили.
Когато дошла нощта, Долф се отправил в опасния път. Старата чернокожа готвачка, единствената му приятелка в къщата на доктора, му дала нещо за хапване и една свещ и завързала на врата му амулет, даден й от някакъв африкански магьосник, за да го пази от зли духове. Докторът и Питър де Хрод придружавали Долф по пътя и се съгласили да отидат с него до самата къща, за да са сигурни, че се е настанил добре. Нощното небе било облачно и когато стигнали до къщата, станало много тъмно. Клисарят вървял отпред с фенер. Като минавали по алеята с акациите, слабата светлина на фенера скачала от храст на храст, от дърво на дърво и стряскала юначния Питър. Той се отдръпвал назад, при което се блъсвал в спътниците си, а докторът сграбчвал още по-здраво ръката на Долф, като казвал, че земята е много хлъзгава и неравна. По едно време един прилеп едва не ги накарал да се разбягат напосоки, защото хвърчал точно срещу фенера, а шумът от насекомите в дърветата и квакането на жабите от съседното блато съставлявали един тъжен сънлив концерт.
Входната врата на къщата се отворила с такъв стържещ звук, че докторът побледнял. Влезли в един сравнително голям хол, типичен за американските селски къщи, който в топло време се използва за всекидневна. Оттам се изкачили по широка стълба, която скърцала и стенела при всяко движение, всяка крачка отеквала със свой тон като клавишите на клавесин. Стълбата водела към друг хол на втория етаж, откъдето влезли в стаята, определена за Долф. Тя била огромна, с оскъдна мебелировка и спуснати капаци на прозорците, но тъй като били доста изпочупени, не се чувствувала липса на въздух. Оказало се, че това била тази неприкосновена стая, която холандките наричат „най-хубавата спалня“ — най-добре обзаведената стая в къщата, където рядко спи някой. Тя обаче не била вече така великолепна. Няколко счупени мебели се валяли наоколо, а в средата стояла тежка чамова маса и голямо кресло — толкова стари, колкото къщата. Камината била широка, облицована с холандски плочки с рисунки от Светото писание, но някои били изпаднали от местата си и лежали разхвърляни край огнището. Клисарят запалил свещта, а докторът уплашено оглеждал стаята и тъкмо обяснявал на Долф да не си разваля настроението и да не губи кураж, когато някакъв шум в комина, някакви гласове и неочаквано боричкане уплашили клисаря. Той си плюл на петите заедно с фенера, а докторът едва го настигнал; стълбата стенела и скърцала под тях, като ги карала да бързат още повече и усилвала тревогата им. Входната врата се затръшнала подире им и Долф чул как тичат по алеята, докато най-сетне стъпките им заглъхнали в далечината. Той не се присъединил към това стремително оттегляне, защото имал малко повече смелост от тях или може би, защото бил съзрял причината за страха им — едно лястовиче гнездо паднало през комина и тупнало в камината.
Останал сам, той пуснал на входната врата яко резе, залостил я и след като проверил дали са заключени останалите врати, се върнал в мрачната си стая. Извадил от кошницата храната, която му дала старата готвачка, и вечерял, после заключил вратата на стаята и легнал на един дюшек в ъгъла. Нощта била спокойна и дълбоката тишина не се нарушавала от нищо освен от щуреца, който се обаждал от камината на далечна стая. Свещта хвърляла плах жълтеникав лъч от средата на чамовата маса, слабо осветявала стаята и рисувала по стените чудати форми и сенки от дрехите, които Долф бил метнал върху стола. Въпреки цялата му смелост, в мрачната стая имало нещо потискащо и както лежал на твърдото си легло и разглеждал стаята, усещал как пада духом. Размислил се за своето лентяйство, за съмнителните си перспективи и от време на време въздъхвал дълбоко, като се сещал за бедната си стара майка, защото нищо не навява такива черни мисли в будното съзнание както тишината и самотата на нощта. По едно време му се сторило, че чува звук, сякаш някой ходи на долния етаж. Заслушал се и съвсем ясно чул стъпки по голямата стълба. Те се приближавали бавно и величествено — туп, туп, туп. Очевидно стъпвал някой много тежък човек. И все пак, как се бил вмъкнал така безшумно вътре? Долф бил сигурен, че е заключил добре всички врати. Въпреки това стъпките продължавали — туп, туп, туп. Очевидно не бил крадец — вървял прекалено шумно и бавно, а един крадец би се промъквал тихо или би се втурнал стремително.
Стъпките вече не се чували по стълбата, а бавно напредвали по коридора и отеквали в тихите празни стаи. Дори щурчето вече не свирело тъжната си песен и нищо не пречело да звучат съвсем отчетливо. Вратата, заключена отвътре, бавно се отворила като от само себе си. Стъпките влезли в стаята, но човек не се виждал. Те преминали бавно и съвсем ясно през стаята — туп, туп, туп! Но това, което предизвикало шума, не се виждало. Долф разтъркал очите си и се огледал. Можел да види всяко ъгълче от слабо осветената стая — всичко било празно и все пак той чувал тези тайнствени стъпки да се разхождат величествено наоколо. Изведнъж стъпките спрели и настъпила мъртва тишина.
В това невидимо посещение имало нещо много по-ужасяващо, отколкото каквото и да е, съзряно от очите. Всичко било много неопределено и неясно. Долф чувствувал как сърцето му бие в гърдите, по челото му избила пот; полежал известно време силно възбуден, но не се случило нищо, което да усили тревогата му. Свещта постепенно догаряла и той заспал. Когато се събудил, било вече ден и слънцето надничало през пролуките на капаците, а около къщата весело пеели птички. Светлият радостен ден скоро прогонил кошмарите от изминалата нощ. Долф се засмял или по-скоро опитал се да се надсмее над всичко, което се случило, и се помъчил да убеди сам себе си, че това е било просто игра на въображението като резултат от разказите, които бил слушал, но се озадачил, когато намерил вратата на своята стая заключена отвътре, въпреки че със сигурност я видял как се отваря пред стъпките. Той се върнал в града много объркан, но твърдо решен да не споменава нищо, докато следващата нощ или потвърди, или разсее съмненията му. Мълчанието му дълбоко разочаровало всички клюкари, които се били събрали пред къщата на доктора. Те били настроени да чуят страхотни истории и когато им казал, че нищо не се е случило, хората едва не изпаднали в ярост.
На следната нощ Долф пак останал на стража. Влязъл в къщата с известно вълнение. Много внимателно прегледал дали всички врати са заключени. Заключил вратата и на своята стая, поставил напреко стол и след като хапнал, проснал се на леглото и се опитал да заспи. Напразно — в главата му се тълпели хиляди измислици и му пречели да мигне. Времето бавно минавало. Като че минутите се разтягали в часове. С приближаването на нощта той ставал по-неспокоен и по-нервен и почти скочил от леглото, когато отново чул тайнствените стъпки по стълбата. Те се изкачвали бавно и величествено както преди — туп, туп, туп! Стигнали коридора, вратата се отворила, сякаш нито била заключена, нито й пречел столът, и в стаята важно влязла една странна фигура — възрастен човек, огромен и як, облечен по старата фламандска мода. Бил с къса пелерина, а отдолу се подавала дреха, препасана с колан, къси бухнати панталони с големи
