панделки на колената и селски ботуши, много широки в горната част, които му били твърде големи. Шапката му била широкопола, а от едната й страна ’се полюшвало перо. Стоманеносивата му коса падала на сплъстени кичури във врата му, а брадата му била къса и прошарена. Крачел бавно из стаята, като че ли проверявал дали всичко е наред, после закачил шапката си на кука до вратата, седнал в креслото и като се облегнал с лакът на масата, втренчил неподвижните си мъртвешки очи в Долф.
Нашият герой по природа не бил страхливец, но бил възпитан сляпо да вярва в духове и таласъми. Хиляди истории, които бил чувал за това място, нахлули в главата му и като гледал странната фигура с необичайните дрехи, бледото лице и прошарената брада, втренчените очи, наподобяващи рибешките, зъбите му затракали, косата му се изправила и по цялото му тяло избила студена пот. Колко дълго стоял така, не можел да каже, защото бил като омагьосан. Не свалял очи от призрака, а се взирал в него и цялото му същество било погълнато от това съзерцание. Старецът останал неподвижен зад масата; не помръдвал дори с очи, а се взирал в Долф със същия безизразен поглед. Най-сетне петелът от съседната ферма изпляскал с криле и весело изкукуригал, а гласът му се разнесъл над полето. Като чул това, старецът бавно се надигнал, откачил шапката си, вратата се отворила и затворила след него и стъпките му отново отекнали по стълбата — туп, туп, туп!, — а когато стигнали долу, всичко пак утихнало. Долф лежал и напрегнато слушал, броил всяка стъпка и се мъчел да чуе дали стъпките няма да се върнат — докато най-сетне, изтощен от чакане и вълнение, заспал тревожен сън.
Денят отново му донесъл смелост и увереност. Той с радост щял да приеме, че всичко е било само сън, но все пак пред него бил столът, където седял непознатият; масата, на която се бил облегнал; куката, на която закачил шапката си, и вратата, заключена точно по същия начин, както я бил оставил със стола напреко. Долф слязъл бързо долу и огледал вратите и прозорците — всичко било както преди и просто не можело да се обясни как някой би успял да влезе или излезе от къщата, без да остави следа. „Пфу! — казал си Долф. — Всичко е било само сън!“ Но това не помогнало — колкото повече се опитвал да забрави случилото се, толкова по-упорито го преследвало то. И макар че продължавал да пази пълно мълчание за това какво е видял и чул, видът му издавал, че прекарал неприятна нощ. За всички било ясно, че под това странно мълчание се крие нещо тайнствено. Докторът го вкарал в кабинета си, заключил и го накарал на четири очи да му признае всичко, но не успял да измъкне нищо. Фрау Илси го извикала настрани в кухненския килер, но пак напразно; и Питър де Хрод го въртял цели четири часа в двора на църквата — най-подходящото място да се научи някоя история за духове, но и той не узнал повече от останалите. В подобни случаи обаче винаги става така — една скрита истина поражда дузина лъжи. Тя е като златна монета, заключена в банката, а вместо нея в обръщение се пускат куп хартиени представители. Преди края на деня цялата околност гъмжала от слухове. Някои разправяли, че Долф Хейлихер стоял на стража в къщата с пистолети, заредени със сребърни куршуми, други — че дълго разговарял с един дух без глава, трети — че доктор Книперхаузен и гробарят били гонени от цял легион духове на техни бивши клиенти от акациевата алея, която водела от имението на доктора, та чак до града. Някои клатели глави и смятали, че е безобразие докторът да кара Долф да прекарва нощта сам в тази мрачна къща, където би могъл да бъде превърнат в дух и отвлечен неизвестно къде; други свивали рамене — ако дяволът отмъкнел момчето, то значи, че си взема своето.
Най-сетне тези слухове стигнали до ушите на добрата госпожа Хейлихер и както можело да се предположи, я хвърлили в ужасна тревога. Да се излага синът й на опасност, заплашен от живи врагове, в нейните очи не било така страшно, както да посреща сам ужасите в къщата с призраците. Тя побързала да отиде у доктора и дълго се опитвала да склони Долф да не ходи пак там. Разказала му куп приказки, които чула от своите приятелки, за хора, отвлечени от самотни разрушени къщи. Всичко било напразно. Гордостта и любопитството на Долф били засегнати. Той се опитал да разсее опасенията на майка си и да я увери, че слуховете, които чува, са лъжливи. Тя го гледала недоверчиво и клатела глава, но като разбрала, че решението му е твърдо, му дала наместо меч, с който да се бори със силите на мрака, една малка холандска библия с метални закопчалки, а икономката, усъмнила се дали това ще бъде достатъчно, му дала хайделбергския катехизис наместо кама.
На следната нощ Долф за трети път заел своя пост в старата къща. Дали било сън, или не, но всичко отново се повторило. Към полунощ, когато навсякъде царяла тишина, през празните помещения прокънтял същият звук — туп, туп, туп! Стъпките пак минали по стълбата, вратата пак се отворила, старецът влязъл, разходил се из стаята, закачил шапката си и седнал до масата. Бедният Долф пак потръпнал от страх, но не така силно, както преди. Той лежал по същия начин, без да помръдва, като омагьосан се взирал във фигурата, която го гледала, както преди, с мъртвешки и неподвижен, смразяващ поглед. Те останали дълго така, докато постепенно смелостта на Долф започнала да се възвръща. Живо или мъртво, това същество идвало тук с някаква цел и той си спомнил, че духовете не могат да проговорят, докато някой друг не им заговори пръв. Ето защо той се помъчил да помръдне залепналия си език и след няколко неуспешни опита събрал кураж и отправил към непознатия най-тържественото заклинание, което можел да си спомни, и поискал да узнае причината за неговите посещения.
Едва изрекъл тези думи и старецът се надигнал, взел шапката, си, вратата се отворила и преди да прекрачи прага, той погледнал назад към Долф, като че ли очаквал да го последва. Младежът не се поколебал нито за миг. Взел свещта, мушнал библията под мишница и се подчинил на мълчаливата покана. Свещта излъчвала слаба мъждива светлина, но все пак достатъчна, за да види как фигурата отпред слиза по стълбите. Той я следвал и целият треперел. Когато стигнали до края на стълбата, фигурата се отправила през хола към задния вход на къщата. Долф държал свещта над перилата, но в стремежа си да види непознатия той я преместил напред така рязко, че слабото пламъче изгаснало. Все пак през един тесен прозорец се промъквали бледите лъчи на луната и тази светлина била достатъчна, за да очертае, макар и неясно, фигурата до вратата. Той я последвал на долния етаж и свърнал към хола, но когато стигнал там, духът бил изчезнал. Вратата все още била здраво заключена и залостена, нямало никакъв друг начин за излизане и все пак съществото, каквото и да било, го нямало вече. Долф отключил вратата и погледнал навън към полето. Нощта била лунна, с лека мъглица, така че донякъде очертанията се различавали. Сторило му се, че вижда непознатия на една пътечка, която водела от вратата на къщата. Не грешал, но как ли би могъл да се измъкне от къщата? Долф не спрял да размисли, а го последвал. Старецът продължавал с отмерена крачка, без да се оглежда, а стъпките му отеквали отчетливо по твърдата земя. Той минал през ябълковата градина близо до къщата, без да се отклонява от пътеката. Тя водела до кладенеца, разположен в падина, откъдето фермата черпела вода. Точно до този кладенец Долф го изгубил от погледа си. Той разтъркал очи, погледнал отново, но от непознатия нямало и следа. Отишъл до кладенеца, но и там нямало никого. Наоколо било открито и голо — нито храст, нито място, където човек би могъл да се скрие. Погледнал надолу в кладенеца и много надълбоко видял отражението на небето в неподвижната вода. След като стоял известно време така и повече нито чул, нито видял своя тайнствен водач, Долф се върнал в къщата, изпълнен със страхопочитание и почуда. Пуснал резето, стигнал пипнешком до леглото си и дълго време не могъл да заспи.
Сънувал странни и тревожни неща. Като че вървял след стареца по брега на голяма река, докато стигнали до един кораб, който се готвел да отплува, а водачът му го завел на борда и изчезнал. Запомнил капитана на кораба — нисък мургав мъж с къдрава черна коса, едноок и сакат с единия крак, но останалата част от съня му била много объркана. Ту плавал с кораба, ту стоял на брега; понякога около него се извивали бури и урагани, понякога скитал спокойно по непознати улици. От време на време без особена връзка с епизодите от съня се появявала фигурата на стареца. Накрая всичко свършило с това, че Долф отново се намерил на борда на кораба на път за в къщи с голяма торба пари!
Когато се събудил, на хоризонта проблясвала сивата мека светлина на зората, а петлите препращали сутрешния си поздрав от ферма на ферма из цялата околност. Събудил се по-изтормозен и обезпокоен от когато и да било. Всичко, което видял и сънувал, извънредно много го смутило и започнал да се съмнява дали не се е побъркал и дали всичко, което се въртяло в главата му, не е само плод на болна фантазия. Той не искал да се яви в това състояние пред доктора, защото знаел, че там ще бъде подложен на кръстосан разпит от всички. Ето защо хапнал каквото било останало от вечерта и се запилял из полето да размишлява за случилото се. Така, потънал в мисли, той несъзнателно се приближавал към града и когато времето било вече доста напреднало, се стреснал от някакъв шум и суматоха наблизо. Бил се озовал близо до брега между цяла тълпа хора и всички бързали към кея, откъдето всеки миг щял да отплава един кораб. Тълпата го понесла в своя устрем и като се приближил, Долф разбрал, че това е едномачтов платноход, който се
