отправя по река Хъдсън към Олбъни. Заминаващите се сбогували, целували майките и децата си и към кораба се носели кошници хляб, сладкиши и всякакви провизии, въпреки че от кърмата имало провесени огромни парчета месо, защото едно пътуване до Олбъни по онова време представлявало значително пътешествие. Капитанът на платнохода тичал насам-натам и давал куп нареждания, които не се изпълнявали съвсем точно, тъй като едни от моряците се мъчели да разпалят лулите си, а други — да наточат кинжалите си. Видът на капитана веднага приковал вниманието на Долф — той бил нисък, мургав, с къдрава черна коса, едноок и сакат с единия крак — точно като капитана, когото Долф видял в съня си. Учуден и възбуден, той разгледал обстановката по-внимателно и все повече се уверявал, че видът на кораба, реката и всичко останало си прилича твърде много с образите, които смътно си спомнял от съня.
Както стоял на брега и размишлявал, капитанът изведнъж му извикал на холандски:
— Качвай се, младежо, иначе ще останеш!
Викът стреснал Долф — сега той видял, че корабът е отвързан от брега и вече се отделя от кея. Някакъв невидим подтик го задвижил и той скочил на палубата; в следния миг вятърът и течението понесли бързо кораба. Смут и объркване настъпили в мислите и чувствата на Долф. Преживявал със силно вълнение всички събития, които му се били случили в последно време, и нямало как да не свързва сегашното си състояние със съня от предишната нощ. Чувствувал се така, сякаш е под влиянието на свръхестествени сили и се опитал да се успокои с максимата: „Каквото и да става, всичко ще излезе на добър край“. За миг през ума му минало колко възмутен щял да бъде докторът, когато разбере, че Долф е напуснал без предупреждение, но това не траяло дълго. После се сетил колко ще се безпокои майка му, когато научи за странното му изчезване. Тази мисъл му причинила силна болка; щял да помоли да го оставят на брега, ако не знаел, че при този вятър и отлив такава молба е неизпълнима. След това изцяло го обзело въодушевлението при мисълта за приключенията и всичко ново, което го очаква. Изпитал чувството, че неочаквано и странно е бил хвърлен във вихъра на живота и има прекрасната възможност да проучи чудните места по тая могъща река и отвъд сините планини, които завършвали хоризонта му още от детските му години. Докато бил така изцяло погълнат от мислите си, платната се опънали от бриза, брегът сякаш бягал назад и преди Долф да се е овладял напълно, корабът вече порел вълните край Спайкинг-девъл и Йонкърс и дори най-високият комин на Манхатос изчезнал от погледа му.
Казах вече, че в онези дни пътуването по Хъдсън било значително начинание — всъщност смятали го толкова значително, колкото е днес едно пътуване до Европа. Корабите често плавали дни наред, моряците грижливо прибирали платната щом задухал силен вятър, а нощем пускали котва; спирали да изпратят лодка до брега за мляко и чай, без които почтените стари дами не можели да съществуват. Не липсвали и опасностите на Тапаан Зее8, за които толкова много се говори, а също така и планините. Накратко — всеки благоразумен холандски гражданин говорел за подобно пътешествие месеци, дори години напред и го предприемал само когато е оставил делата си в ред, направил е завещанието си и е уредил да се четат за него молитви в евангелистката холандска църква.
Ето защо Долф бил доволен, че докато пътуват, ще има достатъчно време да размисли и да реши какво трябва да прави, когато пристигне в Олбъни. Наистина едноокият куц капитан му напомнял странния сън и в такива мигове това сериозна го смущавало, но в последно време в живота му така се преплитали сънищата и действителността, дните и нощите му така се смесвали, та му се струвало, че непрекъснато се движи в един измамен свят. Скитникът обаче винаги намира някаква утеха в това, че няма какво да загуби на този свят. С тази мисъл се успокоявал и Долф и твърдо решил да изпита докрай удоволствието от сегашното положение.
На втория ден от пътуването стигнали до планините. В един тих зноен следобед те се плъзгали бавно по течението между неприветливите планини. Били потънали в онази пълна тишина, която цари в природата в горещата лятна притома. Ако се обърнела някоя дъска, или някое гребло случайно паднело върху палубата, звукът отеквал от планините и се връщал по брега, а ако капитанът неволно подвикнел някоя команда, от всяка скала присмехулно се обаждали въздушни гласове.
Долф гледал наоколо, замрял от удоволствие и почуда от това великолепие на природата. Отляво се извисявали гористите урви на Дъндърбърг9, нагоре и все по-нагоре, гора над гора, докато се скрият в дълбокото лятно небе. Отдясно се издигал суровият профил на нос Антъни, над него се виел самотен орел, а отдолу се нареждали планина до планина, сякаш сключили здраво ръце, за да притиснат в прегръдката си тази велика река. Просторните зелени долини, вместили се тук-там между бездните, гористите хълмове високо в небето, надвесени над някоя издадена скала, листата на дърветата, прозрачни на жълтата слънчева светлина — цялата тази гледка карала сърцето тихо да ликува.
Както възхитено я съзерцавал, Долф изведнъж забелязал куп светли снежнобели облаци, които се подавали иззад височините на запад. Следвали ги нови и нови — сякаш избутвали предишните, скупчвали се със зашеметяващо великолепие в синевата и скоро зад планините се дочул неясният тътен на буря. Водите на реката, доскоро тихи и отразяващи като в огледало небето и бреговете, изведнъж се развълнували от вятъра, който пропълзял до нея. Рибоядите кръжели, гракали пискливо и търсели гнездата си по високите сухи дървета, враните шумно полетели към цепнатините в скалите — цялата природа сякаш усещала приближаващия се ураган.
Сега над планинските върхове облаците се търкаляли като огромни кълба, в горната си част все още блестящи и снежнобели, но надолу вече мастиленочерни. Завалял дъжд на едри капки, вятърът се усилил и накъдрил вълните, накрая планинските върхове сякаш раздрали издутите облаци и върху земята с трясък се сипнали порои. От облак на облак скачали светкавици, забивали се потрепващи в скалите, разцепвали и поломявали и най-здравите дървета. Гръмотевиците раздирали тишината, трясъкът им отеквал от хълм на хълм, стоварвал се върху Дъндърбърг, промушвал се по дефилето между планините и всяка височина отвръщала, докато най-сетне целият Хълм на бика кънтял от рева на бурята.
Мъглата, разкъсаните, понесени от вятъра облаци и поройният дъжд в миг скрили всичко. Над земята паднала страшна тъма, която изглеждала още по-страшна поради светкавиците, проблясващи между дъждовните капки. Долф никога не бил виждал такова пълно стълкновение на природните стихии, като че ли бурята си проправяла път, като раздирала и разкъсвала планинското дефиле с цялата артилерия, която й давало небето.
Силният вятър подел кораба, докато стигнали до мястото, където реката внезапно извивала — единственият завой по величествения й път. Щом заобиколили, от една клисура ги връхлетял още по-силен вятър. Той огъвал дърветата пред себе си, в миг достигнал реката и я превърнал в бяла кипяща пяна. Капитанът видял опасността и извикал да приберат платната. Преди някой да успее да изпълни заповедта, поривът се стоварил върху кораба и го килнал на една страна. Настъпил смут и уплаха — плющенето на платната, свистенето и напорът на вятъра, виковете на капитана и екипажа, писъците на пътниците — всичко се сливало с рева на бурята. Посред тая бъркотия корабът се изправил за миг, в това време гротът се изместил, утлегарът се врязал в юта и Долф, който безпомощно се взирал в облаците, се озовал във водата.
Най-сетне за пръв път в живота му едно от онези неща, които се научил да прави в безделието си, му било от полза. Това, че толкова пъти бягал от училище, за да играе на река Хъдсън, го било направило отличен плувец, но въпреки силата и умението си с голям труд се добрал до брега. Екипажът не забелязал как той изчезнал, защото всеки гледал да спаси себе си. Корабът се носел невероятно бързо. Мъчително заобиколил един много издаден нос на източния бряг, покрай който извивала реката, след което съвсем изчезнал от погледа на Долф.
Долф се измъкнал на западния бряг, изкатерил се по скалите и се проснал капнал и обезсилен под едно дърво. Постепенно бурята отминала. Облаците се носели на изток и се събирали на перести купчини, порозовели от последните отблясъци на слънцето. Далече в мрачното подножие на планината проблясвали светкавиците, а от време на време се чувал глухият тътен на гръмотевиците. Долф станал и се огледал за пътечката по брега, но мястото било диво и непроходимо. Скалите били скупчени една върху друга, дебели стволове лежали безразборно по земята, съборени от силните планински ветрове или повалени от старост. Диви лози и къпини, преплетени здраво, обвивали скалите и ги правели непристъпни; при всяко негово движение от мокрите листа се изсипвали капки вода. Той се опитал да се изкачи по една от тези почти отвесни скали, но макар че бил силен и чевръст, това се оказало херкулесовска задача. Често му се налагало да се опира само на нестабилни издатини в скалата, а понякога се захващал за корени и клони на
