дървета и почти висял във въздуха. Появил се гривяк, който прорязвал въздуха с крила, а от върха на надвисналия зъбер се обадил орел. Както се изкачвал с мъка и протегнал ръка да се улови за един храст, за да си помогне, нещо прошумоляло в листата и той видял почти под ръката си една змия, която се стрелкала като светкавица. Тя се навила веднага, за да се приготви за отбрана — със сплесната глава, отворена уста и бързо трепкащо езиче, което се мяркало като пламъче в устата й. Долф усетил как прималява и насмалко не се строполил в пропастта. Змията останала само миг готова за отбрана; движението й било съвсем инстинктивно, но тъй като никой не я нападнал, тя пропълзяла в един процеп в скалата. Долф я проследил напрегнато с поглед и разбрал, че е попаднал на гнездо от усойници, които се били преплели, гърчели се и съскали в дупката. Той напрегнал всичките си сили да се измъкне колкото се може по-бързо от опасното място. Въображението му се изпълнило с този нов ужас; във всяка извита лоза му се привиждала усойница, а в шума от всеки изсъхнал лист чувал тракане от опашката на гърмяща змия. Най-сетне се изкачил до върха на пропастта, но оттам започвала гъста гора. На места дърветата били по-редки и можел да се види брегът — висок и скалист, а над всичко се извисявали огромните планини. Не си личало някъде земята да е обработвана, между дърветата не се извивал пушек, който да подскаже, че наблизо живеят хора. Всичко било диво и усамотено. И както стоял така на ръба на пропастта, която се издигала над дълбока клисура, заобиколена от двете страни с дървета, под краката му се откъснало голямо парче скала и с трясък се затъркаляло надолу към бездната. От дъното на пропастта се донесъл силен вик, или поточно крясък, мит след това прозвучал изстрел и над главата му пролетял куршум, врязал се в клоните и листата и се забил дълбоко в кората на един кестен.
Долф не изчакал това да се повтори, а бързо се отдръпнал, като се ослушвал уплашено за стъпките на преследващия го враг. Най-сетне успял да се завърне невредим на брега и твърдо решил да не влиза по- навътре в една местност, където страхотни опасности дебнат на всяка крачка.
Загубил всякаква надежда, той седнал на един мокър камък, а от тялото му се стичала вода. Какво да стори? Къде да се подслони? Нощта наближавала, птиците се прибирали в гнездата си, прилеп се стрелкал в здрача, козодой се издигнал високо в небето, сякаш призовавал да се покажат звездите. Нощта скоро настъпила и обвила всичко в мрак. И макар че било в края на лятото, лекият ветрец, който се промъквал от реката между мокрите от дъжда дървета, бил студен, просмукващ и пронизващ, особено за един полуудавен човек.
Както седял, оклюмал и отчаян, в това безутешно състояние, Долф зърнал светлинка през дърветата до брега, където реката завивала и образувала дълбок залив. Съвзел се с надеждата, че там сигурно има хора и навярно може да намери нещо, за да утоли глада си, и което било не по-малко важно в сегашното му състояние — удобно място за преспиване. С големи усилия той тръгнал към светлинката покрай острите скали, откъдето всеки миг можел да полети в реката, между огромните дънери на повалени дървета, някои — съборени от преминалата буря, които лежали толкова нагъсто, че той с мъка се провирал между клоните им. Най-сетне стигнал до ръба на една скала над малка долчинка, откъдето идвала светлинката. Всъщност това бил огън, запален под голямо дърво на една полянка между скалите. Огънят хвърлял червени отблясъци по сивите зъбери и надвисналите дървета и оставял между тях дълбоки тъмни петна, които приличали на пещерни входове. Наблизо ромоляло поточе, което се виждало на трепкащата светлина на пламъка. Около огъня се движели две фигури, а други били насядали край него. Тъй като тези хора били между него и огъня, те оставали в пълна сянка, но един от тях преминал от другата страна и на светлината на огъня Долф с уплаха видял изрисуваното му лице, проблясването на сребърните украшения и разбрал, че е индианец. Сега Долф се вгледал по-внимателно и видял, че на дърветата имало облегнати пушки, а на земята лежало тялото на мъртвец.
Долф започнал да се чуди дали не се намира в по-лошо положение отпреди — виждал именно врага, който бил стрелял по него от долчинката. Опитал се да се измъкне незабелязано, защото не смеел да се довери на едни полухора в такова диво и самотно място. Било твърде късно: индианецът с бързината на орел, присъща на всички негови събратя, доловил, че нещо се движи между храстите върху скалата. Сграбчил една пушка — още миг и страстта на Долф към приключения щяла да бъде изцерена с куршум. Долф високо извикал индианското приветствие към приятели и всички скочили на крака. Отвърнали на поздрава му и поканили скитника да седне при тях край огъня.
Когато приближил, за свое облекчение той видял, че освен индианци там имало и бели хора. Един от тях, явно най-главният или предводителят, седял на дънер пред огъня. Бил едър, як мъж, не съвсем млад, но в цветущо здраве. Лицето му било толкова загоряло, че почти не се различавало от индианските, имал силни, но приветливи черти, орлов нос и уста като на мастиф. Широкопола шапка със затъкната еленова опашка закривала половината му лице. Прошарената му коса стигала до врата. Бил облечен с ловни дрехи, с индиански гамаши и мокасини, а на широкия колан, украсен с раковини, се полюшвала томахавка. Като го разгледал по-внимателно, Долф с изненада открил, че нещо в него му напомня стареца от Къщата с призраците. Различавал се от него обаче по облекло и възраст; бил също по-весел и затова било трудно да се открие откъде идела смътната прилика, но тя със сигурност съществувала. Когато се приближил към него, Долф изпитал някакво страхопочитание, но искреният сърдечен поздрав на непознатия му вдъхнал увереност. Като се огледал и разбрал, че това, което така го било разтревожило, било не мъртвец, а убита сърна, смелостта му постепенно се възвърнала; а задоволството му станало пълно, когато по ароматната пара, лъхаща от едно котле, закачено на пръчка над огъня, разбрал, че част от сърната се приготвя за вечеря.
Вече се досетил, че е попаднал на едно от онези ловни пиршества, каквито често правели тогава заселниците по реката. Ловецът винаги е гостоприемен, а нищо не прави хората така общителни и непринудени, както срещата сред дивата пустош. Предводителят на групата му налял глътка ободрително питие и му го поднесъл с весела усмивка, за да го предразположи. После наредил на един от хората си да донесе дрехи от корабчето, закотвено в близкото скалисто заливче, докато дрехите на нашия герой изсъхнат на огъня.
Долф разбрал, както и подозирал, че куршумът от долчинката, който едва не го убил, когато стоял над пропастта, бил дошъл от тази компания. Парчето скала, което се свлякло, като вървял, едва не премазало един от тях и веселият стар ловец с широкополата шапка и еленовата опашка стрелял в помръдналите храсти, като предполагал, че там има някой звяр. Той от сърце се смял на грешката, тъй като ловците смятат такива неща за изключително хубава шега. „Наистина, моето момче — казал той, — ако бях те зърнал, като се целех, щеше да последваш скалата. Антъни Ван дер Хейден рядко не улучва.“ Тези последни думи веднага привлекли любопитството на Долф, а като задал няколко въпроса, вече изцяло разбрал какъв е човекът пред него и групата му горски странници. Предводителят с широкополата шапка и ловджийския костюм бил самият господин Антъни Ван дер Хейден от Олбъни, за когото Долф неведнъж бил слушал. Всъщност той бил герой на много истории, известен със своя особен нрав и приумиците си, които удивлявали кротките му холандски съседи. Тъй като бил заможен, защото получил в наследство от баща си огромни парцели пустеещи земи и бурета, пълни с раковини10, можел на воля да се отдава на настроенията си. Вместо да живее спокойно в къщи, да се храни и пие в определено време, да се развлича, пушейки лулата си на пейката пред вратата, а след туй да си ляга в удобното легло, той с удоволствие се впускал в най-различни тежки и необмислени походи. Нищо не можело да го направи по-щастлив от това да тръгне с другари на лов сред дивата природа, да си под дърветата или в навеса за лодки, да плава по реката, да лови птици и риба в някое горско езеро и да живее както си иска.
Той бил голям приятел на индианците, а техния начин на живот приемал като въплъщение на истинската свобода по природа и мъжките удоволствия. Когато си бил у дома, из къщата винаги се навъртали няколко индианци, които спели на слънце като хрътки, подготвяли ловни и рибарски принадлежности, или стреляли в мишени с лъкове и стрели.
Господин Антъни имал такава пълна власт над тези скитащи същества, каквато има ловецът над своите кучета. На другите хора от околността обаче те били дошли до гуша. Понеже бил богат, никой не смеел да се противопостави на приумиците му; при това имал такъв сърдечен и весел нрав, че допадал на всички. Пеел си някоя холандска песничка, докато ходел из улиците, поздравявал наред, дори и от миля разстояние, а когато се случело да влезе в някоя къща, потупвал добрия стопанин приятелски по гърба, разтърсвал здраво ръката му, докато изреве, и целувал жена му и дъщеря му пред него — накратко, господин Антъни не бил горделив и не изпадал в лошо настроение.
Освен навъртащите се индианци той имал трима-четирима скромни приятели сред белите, които гледали
