най-голямата от сестрите. — Вижте колко е горд, сякаш всички наоколо са негови роби!
— Но я погледнете онзи със зелените дрехи! — възкликнала Зорайда. — Каква грация! Каква елегантност! Какъв дух!
Кротката Зорахайда не казала нищо, но тайно предпочела мъжа в синьо.
Принцесите продължили да наблюдават, докато затворниците се скрили от очите им, после въздъхнали дълбоко, обърнали се, спогледали се за миг и замислени и тъжни седнали на диваните.
В това състояние ги заварила мъдрата Кадига. Те й разказали какво видели и дори коравото сърце на тяхната duena се трогнало. „Бедните младежи! — възкликнала тя. — Обзалагам се, че тяхното пленничество кара сърцата на много красиви и благородни дами в родината им да се свиват от мъка. Ах, деца мои, вие нямате никаква представа за живота на тези благородници в собствената им страна. Какво перчене по турнири! Какво преклонение пред дамите! Какво ухажване и серенади!“
Любопитството на Зайда съвсем се разпалило. Тя не можела да се задоволи лесно и разпитвала, докато изтръгнала от своята дуеня най-живите моменти от нейната младост в родната й земя. Красивата Зорайда вирнала нос и тайно се оглеждала в някое огледало, когато разговорът се насочвал към чара на испанките, а Зорахайда с усилие потискала въздишките си, щом заговорели за серенади по месечина.
Всеки ден любопитната Зайда подновявала въпросите си и всеки ден мъдрата дуеня повтаряла разказите си, които благородните й слушателки следели с дълбок интерес и чести въздишки. Накрая проницателната стара жена прозряла пакостта, която вършела. Била свикнала да мисли за принцесите като за деца, а те били вече пораснали, но без тя да забележи, и сега пред нея стояли три прекрасни девойки на възраст за женене. „Време е да предупредя краля“, помислила си дуенята.
Една сутрин, както Мохамед Левака се излежавал на дивана в една от прохладните зали на двореца Алхамбра, пристигнал роб от крепостта Салобреня с послание от мъдрата Кадига, с което го поздравявала за рождения ден на дъщерите му. Заедно с посланието робът му подал изящна малка кошничка, украсена с цветя, където върху маслинови и лозови листа имало праскова, кайсия и зарзала — свежи, нежни, с росна сладост — и всички те току-що съблазнително узрели. Монархът познавал езика на цветята и плодовете в Ориента и лесно се досетил за значението на този символичен дар.
— Значи — казал той — настъпил е критичният период, за който говореха астролозите: дъщерите ми са на възраст за женене. Какво трябва да се направи? Те са далеч от мъжки поглед и са под грижите на мъдрата Кадига — всичко това е добре, но все пак не са под моите собствени грижи, както препоръчаха астролозите. Трябва да ги прибера при себе си и лично да се заема с тях.
И след като казал това, наредил за посрещането им да се подготви една от кулите на двореца Алхамбра, а той начело на гвардията си заминал за крепостта Салобреня, да ги доведе лично.
Мохамед не бил виждал дъщерите си близо три години и не можел да повярва на очите си колко невероятно се била променила външността им за толкова кратко време. За този период те били преминали онази изумителна граница в живота на жената, която отделя неоформеното, безлично и глуповато момиче от цъфтящата, свенлива, мечтателна жена. Този период прилича на преминаването от еднообразната, ветровита, скучна равнина на Ла Манча в пищните долини и високи хълмове на Андалусия.
Зайда била висока, с изящна снага, високомерно държание и проницателен поглед. Тя влязла с величествена и решителна стъпка и отправила дълбок поклон към Мохамед, като се отнесла към него по- скоро като към владетел, отколкото към баща. Зорайда била средна на ръст, със съблазнителна външност и плавна походка. Притежавала блестяща хубост, подчертана от облеклото. Приближила се към баща си с усмивка, целунала му ръка и го приветствувала с няколко строфи от известен арабски поет, когото монархът обожавал. Зорахайда била стеснителна и плаха, по-дребна от сестрите си, с онази нежна умолителна красота, която търси обич и закрила. Тя не можела да заповядва като най-голямата си сестра, нито да заслепява с красотата си като втората — по-скоро била създадена да се сгуши в обятията на едно мъжко преклонение, да свие там гнездо и повече нищо да не търси. Приближила се към баща си с плахи колебливи стъпки и щяла да му целуне ръка, но като го погледнала в лицето и видяла, че е озарено от бащинска усмивка, вродената й нежност бликнала и тя се хвърлила на врата му.
Мохамед Левака огледал цъфтящите си дъщери със смесено чувство на гордост и обърканост, защото, докато се радвал на техния чар, си спомнил за предсказанието на астролозите. „Три дъщери! Три дъщери! — мърморел си той непрестанно под носа. — И всички те на възраст за женене! Ето изкусителното дърво на Хесперидите, което трябва да се пази от дракон!“
Подготвил се за завръщането в Гранада, като изпратил напред вестоносци със заповед всички да стоят далече от пътя, по който ще мине той, и всички врати и прозорци да се затворят при приближаването на принцесите. След като това било направено, той потеглил, придружен от група чернокожи конници с отвратителен вид, облечени с лъскави доспехи.
Принцесите яздели до него плътно забулени на красиви бели коне с кадифени сбруи, украсени със злато и дълги до земята; с юздечки и стремена от злато и копринени поводи, обшити с бисери и скъпоценни камъни. По конете имало множество малки сребърни звънчета, които при спокоен ход звънтели много мелодично. Но горко на нещастника, който се покажел на пътя, като чуел тези звънчета! На войниците било заповядано да го съсекат без никаква милост.
Шествието се приближавало към Гранада, когато на брега на река Хенил застигнали малка група мавритански войници, водещи затворници. Било късно войниците да се махнат от пътя, затова те се проснали по очи на земята и заповядали на пленниците да сторят същото. Сред затворниците били същите трима благородници, които принцесите видели от кулата. Те или не разбрали, или били прекалено горди, да се подчинят на заповедта и останали прави, загледани в приближаващото шествие.
Гняв обзел монарха при това явно незачитане на неговите заповеди. Изтеглил ятагана си, излязъл напред и тъкмо се готвел да нанесе ляв удар, който щял да бъде пагубен поне за един от тримата мъже, когато принцесите се струпали около него и поискали милост за затворниците. Даже плахата Зорахайда забравила срамежливостта си и убедително се застъпила за тях. Мохамед се спрял с вдигнат ятаган, когато командирът на охраната се хвърлил в краката му.
— Ваше височество — казал той, — не вършете нещо, което може да предизвика голямо възмущение в цялото кралство. Това са трима храбри и благородни испанци, пленени в битка, в която се биха като лъвове; те са от знатно потекло и за тях може да се получи голям откуп.
— Достатъчно! — казал кралят. — Аз ще подаря живота им, но ще ги накажа за тяхната дързост — ще бъдат отведени в Алените кули на каторжна работа.
В този миг Мохамед направил една от обичайните си левашки грешки. Всред шума и вълнението на свирепата сцена фереджетата на трите принцеси се отметнали назад, разкрила се лъчезарната им красота и удължавайки преговорите, кралят дал възможност красотата да окаже пълното си въздействие. В онова време хората се влюбвали много по-внезапно, отколкото днес, което се вижда от всички древни легенди. Ето защо няма нищо чудно в това, че сърцата на тримата младежи били напълно покорени, още повече че към възхищението им се прибавила и благодарност. Малко странно е обаче, макар и при това да е съвсем сигурно, че всеки от тях бил очарован от една от трите красавици. Що се отнася до принцесите, те били поразени повече от когато и да било от благородното държание на пленниците и запазили в сърцата си всичко чуто за тяхната храброст и потекло.
Шествието тръгнало отново. Трите принцеси яздели замислени звънтящите си коне, като от време на време поглеждали крадешком назад да зърнат пленниците-християни, които отвеждали в определения за тях затвор в Алените кули.
Резиденцията на принцесите била най-изящното нещо, което въображението може да си представи. Намирала се в кула, малко отдалечена от главния дворец на Алхамбра, но все пак свързана с него посредством главната стена, обграждаща целия хълм. От едната страна се виждала вътрешността на крепостта, а долу имало малка градинка с най-редки цветя. От другата страна дълбока закътана клисура отделяла парка на Алхамбра от този на Хенералифе. Вътрешността на кулата била разделена на малки приказни покои, красиво обзаведени в лекия арабски стил. Те били разположени около висока зала, чийто сводест таван се извисявал почти до върха на кулата. Стените и тавана на залата били украсени с арабски орнаменти и дърворезба, блестящи от злато и ярки цветове. В средата на мраморния под имало алабастров фонтан, заобиколен с ухаещи храсти и цветя. От него бликала водна струя, която охлаждала цялата сграда, а звукът й действувал успокоително. Покрай стените висели златни и сребърни клетки с красиви пойни птички.
