Докато били в замъка Салобреня, за принцесите казвали, че са винаги жизнерадостни и кралят очаквал да останат възхитени от двореца Алхамбра. Но за негова изненада те започнали да линеят, обзела ги меланхолия и изразявали недоволство от всичко наоколо. Цветята не ухаели, песента на славея смущавала нощния им сън, а алабастровия фонтан ги изкарвал извън всякакво търпение с вечното си „кап-кап“ и „плис-плис“ от сутрин до вечер и от вечер до сутрин.
Кралят имал малко сприхав и деспотичен характер и отначало много се възмущавал, но после размислил и решил, че дъщерите му са на възраст за женене, когато интелектът на жената се развива и желанията нарастват. „Те не са вече деца — казал си той. — Те са истински жени и се нуждаят от подходящи неща, които да ги заинтригуват.“ Ето защо наел всички шивачи, бижутери и златари от Гранада и принцесите били затрупани с рокли от коприна, тънки материи и брокат, кашмирени шалове и огърлици от бисери и диаманти, пръстени и гривни за ръцете и глезените и всякакви други скъпи неща.
Обаче всичко това се оказало безполезно. Принцесите си останали все така бледи и равнодушни към тези труфила и приличали на три повяхнали розови пъпки, клюмнали на едно и също стебло. Кралят не знаел какво да прави. Той по принцип имал голямо доверие в собствената си преценка и никога не приемал съвет от другиго. „Приумиците и капризите на три девойки — казал той — са достатъчни да объркат и най- умния човек.“ И ето че за пръв път в живота си изпитал нужда да се посъветва.
Обърнал се към опитната дуеня.
— Кадига — казал кралят, — зная, че си една от най-мъдрите жени в целия свят, както и една от най- преданите, затова винаги съм ти предоставял да се грижиш за моите дъщери. Бащите не могат да не бъдат съвсем откровени с онези, на които са засвидетелствували доверие. Искам сега да откриеш тайната болест, която измъчва принцесите, и да измислиш някакво средство, което да възвърне тяхното здраве и доброто им настроение.
Кадига му обещала напълно да му се подчини. Всъщност тя знаела за болестта на принцесите повече от самите тях. Като останала с тях насаме, тя се постарала постепенно да спечели доверието им.
— Скъпи деца, защо сте толкова тъжни и унили в такова красиво място, където имате всичко, което човек може да пожелае?
Принцесите се огледали с невиждащи очи наоколо и въздъхнали.
— В такъв случай какво още искате да имате? Да ви донесат ли чудния папагал, който говори на всички езици и предизвиква възхищението на цяла Гранада?
— Отвратително! — извикала принцесата Зайда. — Ужасна крещяща птица, която бърбори разни безсмислици; човек трябва да няма мозък, за да понася такава напаст!
— Да ви донесат ли маймуна от гибралтарската скала да ви забавлява със своите лудории?
— Маймуна! Пфу! — извикала Зорайда. — Тази противна имитация на човек. Ненавиждам това гадно животно.
— А какво ще кажете за известния чернокож певец Кадим от кралския харем в Мароко? Казват, че гласът му бил хубав като на жена.
— Ужасявам се при вида на тези чернокожи роби! — казала нежната Зорахайда. — А освен това изгубих всякакво влечение към музиката.
— О, дете мое, ти не би казала така — отвърнала лукаво старата жена, — ако беше чула снощи песента на тримата испански благородници, които срещнахме по време на нашето пътуване. Но и таз хубава, деца! Защо се изчервихте, защо се развълнувахте така?
— Нищо, нищо, майчице, продължавай, моля ти се!
— Ами… снощи, като минавах покрай Алените кули, видях тримата кавалери да си почиват след работа. Един от тях свиреше на китара толкова умело, а другите пееха поред, и то с такъв маниер, че дори и войниците ги слушаха, без да се помръдват, като омагьосани. Аллах да ми прости! Не можех да не се трогна, като чух песните от родната ми страна и видях трима толкова благородни младежи поробени и оковани!
Тук добрата стара жена не могла да се удържи и заплакала.
— Майчице, може би ти можеш да уредиш да зърнем тези кавалери — казала Зайда.
— Мисля — казала Зорайда, — че малко музика би подействувала добре.
Плахата Зорахайда не казала нищо, а само прегърнала Кадига.
— За бога! — възкликнала мъдрата старица. — За какво говорите, деца мои? Баща ви ще убие всички ни само ако чуе подобно нещо. Наистина тези кавалери са благовъзпитани и умни, но какво от това? Те са врагове на нашата вяра и вие трябва да мислите за тях само с погнуса.
В желанията на жената, особено когато наближи възрастта да се задоми, има някаква възхитителна дързост и непреклонност пред опасностите и забраните. Принцесите наобиколили своята стара дуеня, увещавали я, молели и заявявали, че ако им откаже, ще съкруши сърцата им.
Какво можела да направи Кадига? Наистина тя била най-мъдрата стара жена в целия свят и една от най-верните поданички на краля, но трябвало ли спокойно да наблюдава как се разкъсват сърцата на три красиви принцеси само заради някакво дрънкане на китара? Освен това, макар че дълго живяла сред маврите и се покръстила, подражавайки на господарката си, както подобава на всяка вярна прислужница — все пак по рождение била испанка и в сърцето й се таели християнски чувства. И затова се замислила как да удовлетвори желанието на принцесите.
За пленените християни, затворени в Алените кули, отговарял един широкоплещест renegado2 с големи бакенбарди на име Хюсеин Баба, за когото казвали, че е много алчен. Тя отишла при него и както били насаме, пъхнала в ръката му голяма жълтица.
— Хюсеин Баба — казала тя, моите господарки — трите принцеси, които са затворени в кулата и много се нуждаят от развлечения, узнали за музикалните дарби на тримата испанци и искат да чуят една тяхна песен. Аз съм сигурна, че ти си твърде добър, за да им откажеш едно толкова невинно желание.
— Какво! И да окачат главата ми на входната врата на собствената ми кула! Защото такава ще бъде наградата, ако кралят разбере.
— Няма такава опасност — може да се направи така, че да се удовлетвори прищявката на принцесите и баща им нищо да не разбере. Ти знаеш дълбоката клисура отвъд крепостните стени, непосредствено под, кулата. Заповядай на тримата християни да работят там и от време на време им позволявай да пеят и свирят, сякаш за тяхно собствено развлечение. Така принцесите ще могат да ги чуват от прозорците на кулата, а можеш да бъдеш сигурен, че те ще ти платят добре за услугата.
Свършила пламенната си тирада, добрата стара жена внимателно стиснала грубата ръка на този renegado и оставила в нея Още една жълтица.
Не можело да се устои на нейното красноречие. Още на следния ден тримата затворници били на работа в клисурата. В горещината по пладне, когато другите работници спели на сянка, а охраняващите ги войници клюмали сънливо на поста си, испанските пленници седнали на тревата в подножието на кулата и запели една испанска песничка със съпровод на китара.
Клисурата била дълбока, а кулата висока, но гласовете им се чували ясно в безмълвието на лятното пладне. Принцесите слушали от своя балкон — те знаели испански от своята дуеня, и се трогнали от нежността на песента. За разлика от тях преданата Кадига била ужасно слисана.
— Аллах да ни закриля! — извикала тя. — Те пеят любовна песен, посветена на вас. Чувал ли е някога смъртен подобна дързост! Ще изтичам при техния пазач, та да ги набият здравата.
— Какво! Да бият такива храбри благородници само защото пеят толкова хубаво?!
Мисълта за това изпълнила с ужас трите принцеси. Въпреки цялото си целомъдрено възмущение, добрата стара жена имала меко сърце и не било трудно да я придумат. Освен това й се струвало, че музиката има благотворно въздействие върху младите й господарки. По страните им вече избила руменина, а очите им започнали да блестят. Ето защо тя не казала нищо повече за любовната песен на испанците.
Когато те престанали да пеят, принцесите мълчали известно време. Накрая Зорайда взела една лютня и със сладък, макар и слабичък и несигурен глас зачуруликала някаква арабска мелодия, чийто припев гласял: „Розата е скрита между листата, но тя слуша с наслада песента на славея.“
Оттогава насетне пленниците работели почти всеки ден в клисурата. Съобразителният Хюсеин Баба ставал все по-снизходителен и с всеки изминал ден — по-склонен да заспива на поста си. Известно време те поддържали далечна връзка с познати песни и романси, които до известна степен отговаряли едни на други и пренасяли чувствата на двете страни. Постепенно принцесите започнали да се показват на балкона, когато нямало опасност да ги видят стражите. При това разговаряли с благородниците посредством цветя,
