По зазоряване тръгна нагоре по склона, стръмен и хлъзгав, но по-проходим от горските шубраци. Спомни си, че е достатъчно да продължи по билото, за да излезе на пътеката към сала.
Слънцето най-сетне изгря, мъглата обаче само се сгъсти. Влагата сякаш проникваше и в костите му и колкото и да тропаше с крака и да размахваше ръце, не се сгряваше. Накрая стигна до една тясна пътека и спря нерешително — не можеше да познае дали водеше към Нарн.
Продължи бавно. Мъглата скри всичко и по едно време той се усети, че е кривнал от пътеката и изобщо няма представа къде е попаднал. В паметта му се мярна откъс от „Балада за Ларн“ — измяна, клане на невинни, принцесата-престолонаследница в изгнание отвъд морето. Тъкмо в такъв ден, в обвита с мъгла гора бе извършена касапницата. Настръхна.
Причуваха му се звуци: пукот и стържене на клони от вятъра, само че вятър нямаше. Зад себе си като че ли чу стъпки. Извъртя се, насилваше очите си да видят нещо в мъглата. Шумът заглъхна след няколко секунди. Въображението му ли се увеличаваше, или някой го подвеждаше да се издаде?
Наложи си спокойствие, потърси къде да се скрие и да помисли. Пак заваля, гнилите листа по земята миришеха на мокра пръст. Видя едно дебело дърво, отдавна изсъхнало и прекършено по средата. В основата си се бе сцепило и един храст закриваше хралупата. Той се вмъкна вътре с облекчение. Гъмжеше от пълзящи гадинки, но пък беше сухо.
Хапна хляб и се помъчи да измисли нещо. Нямаше да намери пътя в тази мъгла. А и сигурно вече го търсеха. Колко трудно му беше без Каран, тя май винаги знаеше какъв избор да направи. Изтощението му пречеше да реши и накрая той се унесе, събуди се, пак задряма, а денят се изцеждаше.
И едва сега си спомни за Огледалото. Толкова дълго си го представяше, мъчеше се да го разгадае, копнееше да го види и докосне. А през целия ден го бе зарязал в джоба си. Извади го в сумрака, опипа с пръсти сребристите знаци по рамката. Символът в горния десен ъгъл приличаше на три отчасти покриващи се кръгчета, заобиколени от червени лунни сърпове. Какво значение бе вложено в него? Колко изкусно бе изработено… То не криеше ли отговорите на въпросите му? Само ако знаеше как да го накара да ги разкрие…
Докосваше символа как ли не, но напразно. В Преданията бяха съхранени всевъзможни слова за отключване и той изрече поред всички, които помнеше, но Огледалото показваше само лицето му.
През нощта вятърът се обърна и разнесе мъглата. Щом започна да просветлява, на петия ден след измъкването от тунелите, Лиан се добра до пристана на сала. Прибра си раницата, свря се между дърветата и зачака.
Когато светилото се издигна над бялата мътилка, салът безшумно пристана и от него се изсипа тълпа: ратаи, пътници, един пътуващ търговец и други, чиито занятия изглеждаха достатъчно безобидни. Селяните нарамиха инструментите си и веднага тръгнаха по пътеката нагоре. Другите постояха на пристана, докато бъдат стоварени най-различни кутии, чували, сандъци и друг багаж. Тогава групата, чакаща мълчаливо да се качи на палубата, тръгна към сала, но я спря матросът, изпречил се върху тясното подвижно мостче. Пътниците се наредиха на опашка.
Лиан забеляза висок жилав мъж с остри черти, който дебнеше наблизо. Накрая всички се качиха, издърпаха подвижното мостче на борда и салът се плъзна по водата. Наблюдателят остана на кея, гледаше след сала, докато той не се скри в ивицата мъгла, все още лепнеща над средата на течението, след това се огледа уж равнодушно.
Лиан се пъхна по-навътре в скривалището си. От време на време мъжът се отдалечаваше малко в едната или другата посока по брега, после се връщаше на мястото си. Накрая застана между дърветата встрани от пътеката — салът пак доближаваше кея.
Лиан се наведе и взе един чепат клон. Откъм пътя долиташе приглушена врява. Няколко групички слизаха към кея и Лиан се възползва от това.
Вдигна една съчка от земята и я строши с пукот. Мъжът се извъртя, огледа се и пак се вторачи в идващите хора. Лиан метна счупената съчка наляво и тя прошумоля в тревата — най-изтърканият номер на света, но свърши работа. Наблюдателят запристъпва натам с кинжал в ръка. Приличаше на носачите от изминалата нощ.
Протегна ръката с ножа и отмести храстите вляво от Лиан, който пък стисна тоягата си колебливо. Онзи посегна и към храста, който ги делеше. Внезапно откъм пристана се разнесе вик — салът бе стигнал брега. Уелмът прибра ножа в канията и се обърна натам.
„Сега!“ Лиан се плъзна между дънера и храста и непохватно халоса уелма по слепоочието. Той тупна на четири крака, помъчи се да стане, но Лиан скочи на гърба му и го зашемети с още един удар. Върза го усукани ивици, отрязани от ризата му, запуши устата му с друго парче от нея, хвърли оръжието и парите му в реката и профуча по подвижното мостче малко преди салът да потегли. Плати си превоза с няколко медни монети, седна, наведе глава и дръпна качулката над лицето си.
Голямата река беше широка половин левга и салът я прекосяваше за около час — напредваше мудно по въжето. На другия бряг Лиан преспокойно се смеси с тълпата пътници и се запиля из улиците на Нарн.
Това беше най-многолюдния град в областта и сравнително важно търговско пристанище. Обитаваха го десетина хиляди души, но в миналото бе имал повече жители, затова много от сградите пустееха и се рушаха. А бреговата ивица беше осеяна с кейове и складове. Насред града се мъдреше парк с дебели дъбове и каменен храм, зеленясал от мъх. Старите обществени постройки около парка до една бяха иззидани от камък, но нататък започваше хаосът и Нарн западаше до плетеница от тесни кални улици, натъпкани с дървени къщи, почти всичките съборетини.
Лиан се запъти към един мърляв квартал недалеч от реката, намери странноприемница, плати допълнително да е сам в стаята, даде още пари за гореща вода и лежа в коритото, докато не отми мръсотията от последните дни. Накрая залости вратата и спа до здрач.
Вечерта прекара в кръчмите на Нарн — предпазливо се заслушваше в разговорите на пиячите, вмъкваше по някой уклончив въпрос, но не изкопчи никакви сведения. Поне беше очевидно, че не само той разпитва из града. Хората клюкарстваха за непознати натрапници и според описанията това бяха аакими. Съзнаваше колко се набива на очи с рошавата си кестенява коса сред ниско подстриганите чернокоси кореняци. Скоро погледите на местните хора станаха неприязнени, той излезе и закрачи към брега. Не го биваше за шпионин. Трябваше да измисли нещо друго.
При реката свърна надясно и продължи бавно надолу по течението. След кея на сала се редяха още пристани на дървени подпори, гниещи въпреки нанесения по тях катран, покрити с водорасли и черни речни мидички. Подобно на повечето други постройки в Нарн, складовете бяха правоъгълни, сковани от небоядисани дъски. Почти всички бяха вдигнати на стълбове, за да не ги залива придошлата река, и покрити с керемиди.
Зад последния склад бяха пръснати схлупени къщурки, също дъсчени, до няколко от тях имаше издърпани малки лодки. Лиан ги огледа подробно, върна се до пристана и тръгна в другата посока където също имаше складове. Стигна до поредица от полегати докове. На най-далечния някакъв мъж теглеше със скрипец лодка, подобна на видяната от Лиан през нощта. Имаше още много малки съдове, вързани за колове, забити в плитчините.
Той спираше близо до всяка и проверяваше. Чак накрая откри търсената — наполовина покрита с брезент и със стърчащ на носа чакалот от дърво. Лиан я зяпна, чудеше се какво да направи.
Неочаквано зад гърба му някой изръмжа:
— А бе, ти какво се навърташ при мойта лодка?
Обърна се и видя някакъв дебел мъж. Лицето му бе скрито в тъмнината. Вече бе намислил какво да каже.
— Аз съм Гарнтор. — Каза родовото име на баба си. — Търся една приятелка, млада и червенокоса. По-миналата нощ я видях в твоята лодка. Знаеш ли къде е сега? — Добави по-тихо: — Ще ти платя щедро, ако ми помогнеш.
Мъжът се отдръпна крачка назад и светлината от близкия уличен фенер падна на небръснатото му лице. Изглеждаше притеснен.
— Хич не знам за какво приказваш — смънка той. Думите му звучаха като хленчене. — Лодката си съхне тука цяла седмица. Няма работа за мен и туйто. Хлапетата ми гладуват, нали така!
