— Дръж го под око, Генд. Тарлаг е твърде небрежен, има и нещо невярно в разказа му. Плати на лодкаря, но наблюдавайте и него. Не ми се иска да прибягваме до още убийства, но ако се налага… Какви вести имаме от другата част на отряда?
— Тръгнали са нагоре по реката след аакимите. Вартила, наистина ли ще смажеш съзнанието й?
— Не, разбира се. Едва ли някога ще намерим друга толкова надарена. Ще ми се да я запазя непокътната колкото се може по-дълго. Но тя ще страда — това поддържа дарбата.
Пак стъпки, които се разделиха в две посоки. Съвсем тихо се чуха нови заповеди от Вартила, Лиан обаче не схвана думите. Поне вече знаеше, че Каран е тук.
С утрото просветля и под къщата. Той поднови обиколките си и накрая беше възнаграден. Откри я в една от задните стаи. Вартила и говореше с чегъртащия си глас за Мейгрейт, описваше такива изтезания и жестокости, че Лиан едва издържаше, особено пък при заплахите какво тепърва ще причинят на жертвата си. Но Каран само прихна.
— Знам, че лъжеш. Мейгрейт е на свобода и дори в този момент ме търси.
Дълго мълчание и пък стържещият глас:
— За последен път те питам — какво направи с
Гласът на Каран потрепна, но после отново стана твърд.
— Дори да ми разрушиш ума, няма да го получиш, защото е недосегаемо за тебе. Лиан тръгна с него по течението. След два дни ще е в Сит, където ще предаде Огледалото в сигурни ръце. Върни се при господаря си да му предадеш това от мен.
Смехът на Вартила беше като стържене на песъчинки между метални плочи.
— Лъжеш, Каран от Банадор. Аакимите те наричат Великата предателка. Е, колкото са останали от тях. Вчера този твой Лиан е нападнал един от моите хора на пристана. И сега е в Нарн, търси те.
Каран се засмя на свой ред, малко пискливо.
— Прозвището Великия предател се пада на Рулке и дори вие, блатни твари, знаете това. В сравнение с него аз съм нищожно дребосъче. А на Лиан не му стигат нито воля, нито смелост. Избяга от вас онази нощ. И няма да дойде тук, не съм му никаква. Искаше да се докопа до Огледалото. И на вас е известно, че го е изпратил Мендарк. — Лиан чу рязко вдишване през зъби. — Ами да, Мендарк! Магистърът знае как да си послужи с Огледалото. Време е да се тревожите за Тенсор. Той също е в Нарн и никога нищо не забравя.
— Стига — прогърмя гласът на Вартила. — Няма да ти търпя игричките. Кажи ми къде е скрито Огледалото.
Каран май я заплю. Последва глух удар и Каран писна задавено. Под тях Лиан стисна главата си с ръце.
Този ден Вартила още два пъти дойде в стаята на Каран, но тя пак не се поддаваше. В късния следобед къщата притихна. Лиан вече познаваше наизуст основите, а гласовете и звуците му помогнаха да си представи как са разположени стаите и коридорите. Реши какво ще направи. Вътре имаше поне шестима уелми — още трима освен Вартила, Тарлаг и Генд. Пазачите отпред и отзад се сменяха на всеки два часа. Реши да изчака до полунощ… не, до два след полунощ, когато уелмите на пост ще са уморени, а другите — ако имаше късмет — заспали.
Щом притъмня, той се измъкна и тръгна по улицата. Комините и от двете страни на къщата бълваха дим. Той купи храна, мях с готварско масло от ядки, голям чувал, а също дрехи и ботуши за Каран. Най-трудно намери ботушите, защото искаше да са удобни и здрави като предишните.
При първата си обиколка бе видял дърводелска работилница. Напълни чувала със стърготини от купчината до водното колело, задвижващо машините, и се помъкна обратно с чувала на гръб. Сред другите тежко натоварени хора не се набиваше на очи. В мрака скри дрехите под един избуял жив плет и се върна в скривалището си под къщата.
Най-после дочака полунощ. Отпред поговориха приглушено, вратата се затвори тихо. Плетеният стол на верандата изскърца. Отзад не се чуваше нито звук. Лиан завлече чувала си до едно място, където дъските на пода бяха напукани и с големи пролуки, и струпа отдолу купчина стърготини, висока цяла стъпка. Направи вдлъбнатина по средата и изля в нея маслото. После пак зачака.
В два след полунощ излязоха да пазят други уелми. Ново скрибуцане на стола подсказа, че единият се е настанил отпред. Другият обиколи къщата и повече не се чу. Лиан изби искра с огнивото над стърготините.
Просмуканите с масло стърготини пламнаха ярко за около минута, после затляха в оранжево. Щом се разгоряха достатъчно, той струпа отгоре още стърготини и черният пушек започна да се сгъстява. Лиан се надяваше това да продължи часове. Ако планът му успееше, уелмите в къщата щяха да изпаднат в несвяст, както си спят. Оставаха само двамата пазачи.
Ех, защо не можеше да се свърже с Каран и да я предупреди…
Изпълзя встрани, извади от джоба си тънко въже и го опъна между оградата и една от подпорите. После се притаи зад една каца под улука. Пазачът мина само след няколко минути — макар на Лиан да му са сториха часове, — спъна се, рухна на колене и изруга, а Лиан го цапна зад ухото с приготвената тояга. Върза го колкото можа по-здраво в тъмното и го претърколи до оградата. Изпод къщата вече бълваше дим.
Лиан се промъкна край стената, заскрежената трева пращеше под краката му. Отпред другият пазач седеше, вдигнал крака на парапета, и зяпаше към улицата. Изобщо не се обърна, когато Лиан вдигна тоягата.
„Не мога да направя това…“ — разколеба се внезапно Лиан. Уелмът обаче изви глава, забеляза силуета с вдигната тояга и подскочи от стола. В следващия миг дървото го халоса по главата, прекъсна напиращия от устата му вик и той се стовари на верандата с тих стон.
Лиан го погледна бегло и влезе през парадния вход, като закри носа си с ръка. Задименото помещение се осветяваше само от един фенер. Той сложи резето и взе фенера с лявата си ръка. През пролуката нахлуваше още пушек. Лиан тръгва по коридора на пръсти. Разпределението на стаите беше като запечатано в ума му. Лесно можеше да се ориентира и със затворени очи.
Стигна до средата, когато някой отвън задърпа вратата, последва яростно блъскане с тяло. Лиан погледна в една отворена стая и смътно различи на пода човек, задавен от дима.
Отсрещната врата се отвори със замах и високата жена, която бе видял преди две нощи (явно тя беше Вартила), застана на прага — облечена, но боса. Превиваше се от кашлица.
Зърна Лиан в мътилката и изграчи:
— Генд, ти ли си? Пожар ли има?
Внезапно проумя, че говори на натрапник, и лицето й се скова.
Светкавично протегна изопната ръка към него, устните й се размърдаха беззвучно. Лиан й налетя с рамо и я изпрати обратно в стаята. Вартила изчезна в пушеците и нещо се стовари с трясък, може би шкаф. Но и от мрака се носеха чужди, неразбираеми думи. По краката му пропълзяха иглички.
Той отскочи назад през прага и затръшна вратата. Гласът в ушите му секна, но още шепнеше в главата му, все по-бавно и ниско, докато не заприлича на жабешко квакане. Някакъв мъж го пресрещна в коридора, Лиан заби юмрук в шията му, повали го и изтича покрай него.
Квакането се превърна в глух тътен, а гъделът в краката вече беше остро смъдене. На всяка крачка го пронизваше болка. Лиан едва виждаше мъждукането между горещите дъски. Коридорът завършваше със затворена врата — в задната стаичка без прозорец държаха Каран.
Чу крясък зад гърба си и огнена болка запълни гръбнака му, ръцете и краката му изтръпнаха. Обърна се. Вартила се подаде от дима, отново изпънала ръка напред.
Лиан запрати фенера в краката й. Стена от огън избумтя в коридора. Той дръпна резето, нахълта в стаята на Каран, затвори вратата и яростно струпа до нея каквито мебели видя — маса, сандъци, поставка за леген. Тук се дишаше по-леко — нямаше толкова пушек.
Посрещна го дрезгаво подсмиване от отсрещния ъгъл. Каран се бе подпряла на лакът на леглото.
