Сянка по стъклото

Утрото настъпи с хладна сивкава светлина, плъзнала по небето. Мъглата се разпокъса и изведнъж се разнесе. Каран зашава, уви наметалото около шията си. Лиан зяпаше улисано реката пред тях. Кестенявата му коса се бе опърлила на ситни къси къдрици от едната страна и лепнеше от пепел и прахоляк. Беше целият в сажди. Тя го смуши с лакът и той се обърна засмян. Светлокафявите му очи бяха кръвясали.

— А, да, щяхме да говорим за нещо.

Устните й докоснаха ухото му и тя изсъска:

— Огледалото!

Лиан се престори, че не разбира.

— Огледалото! — повтори тя.

Той й се ухили самодоволно, изгледа я, после бръкна във вътрешния си джоб. Не напипа Огледалото през гладката подплата.

Намръщи се. Претърси старателно всички джобове, повтори доста по-трескаво. Смущение, угриженост и накрая омаломощаващо отчаяние се редуваха на вълни, докато ровеше в раницата, в нейната торба, пак в джобовете си. Знаеше, че изобщо не го е вадил от сигурно закопчания джоб на наметалото, но вече разбираше, че го няма, и изобщо не успяваше да си представи как го е загубил.

— Няма го — призна смазан.

Тя сви вежди.

— Кое го няма?

— Огледалото! — изстена Лиан. — Върнах се при палатката и го намерих. А сега го няма!

Каран се втрещи.

— Намерил си го и вече си го изгубил?!

— Сложих го в наметалото и не го намирам. Сигурно е паднало никъде под къщата.

Идеше му да скочи от лодката.

35. Обсадата на Сит

— Ох, Лиан, какъв глупак си! — възкликна Каран, щом проумя какво се е случило.

Той рязко вдигна глава, а тя се разкикоти несдържано.

— Ама че си глупак — повтаряше, целуваше го и се смееше, от очите й бликаха сълзи и се стичаха по мръсните й бузи.

Хасиен ги гледаше и се чудеше каква е тази врява.

— Защо, какво съм направил?

Недоумението му я накара отново да се превие от смях.

— Не помниш ли, че ме загърна с твоето наметало? А сега бръкна във вътрешния джоб на куртката.

Каран опипа наметалото и измъкна навитото Огледало, само колкото да се увери, че наистина е то.

На Лиан така му олекна, че му се зави свят. Сложи глава в скута й, не му се говореше. Каран го погали по бузата, после по боцкащите остатъци от коса по слепоочието.

— Никога не мога да ти се отблагодаря. Извинявай, че те подразних.

Нито можеше да крие повече чувствата си, нито искаше.

Хасиен ги погледна пак след няколко минути, видя ги прегърнати и заспали дълбоко и пак се загледа настрана.

— Опитах се да си послужа с него — призна той, когато издигналото се високо слънце ги събуди. — И досега малко ме е срам от това.

— Така ти се пада — засмя се Каран. — Видя ли нещо?

— Абсолютно нищо.

— И аз.

— Преди време — колебливо добави той — си мислех за сделка с Тенсор.

— Сериозно? Каква сделка?

— Давам му Огледалото, за да не те преследва. И за да надникне в тайните на Възбраната.

Тя се намръщи.

— Ядоса ли се? — попита Лиан.

Каран стисна ръката му.

— Не, разбира се. Но не очаквам от тебе да се нагърбиш с моя товар. Може би правя страшна грешка с това Огледало.

— Ама ти не знаеше, че е у мен — сети се той. — Чух те обаче да го казваш на Вартила. Как научи?

— Никак. Просто изстрелвах приумици във всички посоки като искри от фойерверк с надеждата да й отклоня вниманието. Знаех обаче, че си в Нарн. Знаех и че ще опиташ някакъв нелеп план, какъвто само на тебе може да ти хрумне. Например да подпалиш къщата още докато и ние сме вътре.

— Не ми се подигравай.

— О, не! Ти ме спаси, и то два пъти. Бях отчаяна, всичките ми планове се провалиха, ти беше незнайно къде. Имах предостатъчно време да размишлявам над недостатъците си в почивките между изтезанията. И не знам кое беше по-мъчително… Отначало очаквах да дойде Мейгрейт. Веднъж се уверих, че е наблизо, но тя тъй и не ме откри, а не можех да я повикам — страхувах се да използвах дарбата си. А те ме тормозеха и с описания как са се гаврили с нея.

— Чух — промърмори Лиан. — Не знам защо, но твоята дарба е скъпоценна за тях. Трябва да се пазиш.

— Не подозираха обаче, че знам за освобождаването на Мейгрейт. Когато ме нападнаха, волята ми изпрати зов за приятел и дарбата ми независимо от мен я намери. Усетих, че не е далеч и че ме търси.

Каран въздъхна.

— Но накрая бях готова да им призная всичко, макар да бях сигурна, че после ще ме убият. И тогава усетих тебе — щураше се наоколо, както само ти го можеш. Трудно прикрих радостта си. Ти ми даде сила да издържа.

— Но защо ме прогони от бивака? Още тогава щях да ти помогна.

— Гневът ти може и да те прави страховит, но не се пробужда лесно — подкачи го тя.

— Толкова се терзаех, че съм страхливец…

— Стига глупости! Спомни се, че ми се закле да направиш каквото ти кажа. И въпреки това се инатеше. Нищо не можеше да направиш. Ако беше останал, щеш да си мъртъв още в първата минута, а аз щях да се хвърля срещу тях толкова свирепо, че щяха да убият и мен.

— А защо ги чакаше бездейно?

Каран затвори очи и са върна в кошмара, за да го осмисли.

— Имаха някаква власт над мен — започна колебливо. — Нещо се случи. Ти видя началото, после се добраха до мен чрез сънищата ми. Волята ми стигна само да те отпратя. Вцепениха ме някак. Тежко ми е да си спомням.

А как да му разкаже за гаврата след това — превърнаха я във връзка между тях и отдавна изгубения си господар. Тя потискаше дарбата си от страх какво още може да я сполети. Все едно изкопа дупка и зарови спомените в нея…

Откъм носа се чуха детски гласове и се показаха двете хлапета: удивително приличаха на майка си. Момиченцето, на около шест годлни, сериозно стисна ръцете им, а по-малкото момче не искаше да ги погледне.

— Щом привърша с Изкуплението, ще закусим — каза Хасиен.

После изпълни ритуал от поклони, тихи думи и сдържани жестове, какъвто Лиан виждаше за пръв път.

Каран заговори на ухото му.

— Хората от Огур, страна много на юг от Черното море, имат подобни обичаи, доколкото знам. Но ако Хасиен е оттам, значи е попаднала много далеч от родината си.

Хасиен забеляза че си шепнат, приключи с обреда и пристъпи към тях, може би с мисълта, че дължи обяснение.