Хлътналите й очи сякаш светеха, на едната й буза имаше лилав оток. Смееше се. Протегна ръка към него.
— Милият ми Лиан. Знаех, че си ти. Редно беше да кажеш: „Дойдох да те спася“.
Той прекоси стаята със скок и коленичи до нея. Прегърнаха се непохватно. Зад вратата бучаха пламъци. Имаше и викове, но те заглъхнаха. Отново усещаше краката си.
— Помислих те за мъртва. Толкова кръв имаше…
— За щастие повечето не беше от мен.
Каран поседя още миг-два, опряла брадичка на рамото му, откъсна се от него и все тъй засмяна каза:
— Не че искам да се покажа неблагодарница, особено след като толкова се потруди да дойдеш при мен, но ти подпали къщата и запречи вратата, и ако се огледаш, няма да намериш прозорец. Какво си намислил?
— През пода. — Той посочи надолу. — Дъските са изгнили от старост. Докато уелмите си спасяват живота, ще избягаме под къщата. Изобщо няма да ни видят.
Извади ножа си, пъхна го в пролуката между две дъски и напъна. Острието се счупи при дръжката.
— Поставката — подсети го Каран. — Желязна е.
Лиан обаче зяпаше неуверено. Каран изкуцука при купчината мебели и тромаво издърпа поставката до средата на пода.
— Виж, тази дъска си е сцепена. Ти ще се справиш, няма как — изхриптя тя. — Ръката ми е безполезна.
Китката й беше зачервена и подута. Каран забеляза как той се вторачи в ръката й и сви рамене.
— После не си направиха труда да я превържат.
Той изстина от думите й — разбра, че със смеха си Каран прикрива колко е изстрадала. Взря се изцъклено в барикадираната врата, изгаряше от желание да поваля и стъпква. А покрай вратата се процеждаха струйки дим, в средата й чернееше овъглено петно.
— Лиан! — освести го Каран.
Поставката имаше дебела основа от желязо. Той я вдигна над главата си и с все сила я заби в най- близката дъска, разхвърчаха се трески. Разби и съседната, захвърли поставката и с ритници напъха в дупката отчупените краища на дъските. Облаци пушек се просмукаха в стаята. Лиан се провря в отвора.
— Дръж се за наметалото ми и не се пускай.
Каран погледна със съмнение задимената дупка, после и тлеещата врата, вдиша дълбоко и кимна.
Въздухът под къщата задушаваше и пареше, откъм фасадата димът червенееше. Докато се отдалечаваха от дупката, нещо падна тежко зад тях. Вратата или може би стена. След миг цялата стая пламна. Вълна от нажежен въздух опари босите стъпала на Каран. Тя замаяно стискаше наметалото на Лиан и почти се влачеше след него. Очите й сълзяха, дробовете й се издуваха за глътка въздух.
Накрая се измъкнаха отзад — пропълзяха под един трънлив храст. Каран беше толкова слаба, че се наложи Лиан да я влачи.
Цялата дясна половина на къщата гореше и пламъци се издигаха над покрива, но в задния двор още беше тъмно. Наоколо не се мяркаше никой, отпред обаче викаха. Лиан хвана Каран под мишница и наполовина я изнесе, наполовина я завлече през провисналата ограда и от другата страна на съседната къща. Свряха се в някакъв жив плет. Лиан уви Каран в наметката си и я сложи да легне, после излезе на улицата и се смеси с тълпата, събрала се да гледа пожара.
Трима стояха в предния двор, пред очите му още двама изнесоха през вратата трети. Зяпачите дърдореха, но никой не предложи помощ.
„Така, знам ги къде са всички освен онзи, който беше на носилка“.
Върна се при плета. Каран тъкмо се изправяше. Лиан прибра торбата с дрехите, подаде й ръка и бавно тръгнаха по тесните улички на Нарн към брега. Чуха зад себе си грохот и към небето блъвнаха високи пламъци. Покривът бе рухнал.
— Ако извадим късмет — каза Лиан, — до сутринта няма да се усетят, че не сме останали вътре. Дотогава трябва да се махнем от града.
Каран го изгледа питащо.
— Намерих човека, от когото са наели лодката — добави Лиан. — Той ще ни откара.
Стигнаха до къщурката на Пендер и Лиан заудря по вратата с юмрук. Вътре се размърда светлинка и женски глас подвиква:
— Кой е? Какво искате?
— Събудете Пендер! Отворете!
Светлината се скри. След миг гласът на Пендер се чу през вратата, напрегнат от страх и инат:
— Я си вървете! Елате сутринта!
— Пендер, аз съм. Спомни си уговорката ни. Отвори! Побързай, ти също си в опасност.
Мълчание.
— Не се мотай! — настоя Лиан. — Уелмите идват. Трябва да бягаме веднага.
Резето застърга, вратата се открехна, после се отвори докрай. Пендер застана пред тях — бос, небръснат, шкембето му издуваше нощницата.
Лиан го избута навътре и лодкарят отстъпи и уплашено вдигна ръце.
— Не се бой. — Лиан извади шепа сребърни тарове от кесията която Уистан му бе дал толкова отдавна. — Аз поне държа на уговорките.
Пендер взе парите с такова облекчение, че чак беше смешно.
— Но сега отново се нуждая от помощта ти — добави Лиан. — Веднага ще ни откараш в Сит.
Щом го чу да изрича името на града, застаналата отзад Каран се показа на светло и отвори уста. Лиан стисна ръката й и тя млъкна. Пендер я зяпна невярващо и заекна:
— Ама тя… тя беше умряла, видях я. — Гласът му затрепери — Да не вдигаш мъртъвци от гроба? Ти си чародей? Нямаш нужда от помощта ми. Махнете се!
— Трябва да ни помогнеш, а и вече си затънал в неприятности и трябва да избягаш веднага.
Пендер се обърна и с тежки стъпки влезе в другата стая. До вратата застана дребничка слаба жена с лъскава черна коса до раменете, извит нос и сиви очи и попита:
— Какво искате?
— Всички сме заплашени от уелмите — онези, които са наели лодката ви. Искат да ни хванат, а и вас няма да оставят на мира.
Жената огледа стаичката.
— Бездруго нямаме нищо тук. — Тя са позамисли. — Нарн е студено, неприветливо място, няма да ми липсва. Ще ви вземем с нас. Цената е пет сребърни тара: два за пътуването и три за неприятностите.
Лиан й даде парите и тя отиде в другата стая.
— Подготви лодката — чуха я да казва на Пендер. — Отплаваме след половин час. — Върна се усмихната и протегна ръка. — Аз съм Хасиен.
После пак се скри оттатък, а Пендер навъсен мина покрай тях и излезе от къщурката.
— Трябва да поговорим — прошепна Каран. — Да отидем в Сит може вече да не е най-доброто решение. А и Огледалото…
Лиан я погледна безметежно.
— Да оставим това за по-късно. Трябва да се махнем преди зазоряване. И дай първо да ти превържа ръката.
След малко бяха готови и заедно с Хасиен и двете малки деца отидоха при лодката.
— Качвайте се — вкиснато нареди Пендер.
Жена му настани децата на носа върху едно сгънато одеяло и седна при тях.
Полека се понесоха по течението. Пендер нагласи кърмовото весло в скобата и се изплю към Нарн. Уличните фенери оставаха все по-назад, превърнаха се в мътни точици и изчезнаха. Лодката се скри в мъглата.
