Сянка по стъклото

Виликшатур е обсаден, а Игър вече напредва към Сит. Авангардът му ще стигне до моста над канала само след няколко дни. Зле сте избрали момента да дойдете. Нима не знаехте?

— Имаме си неприятности. Избягахме от Нарн преди три дни, без са спираме никъде. Доведохме и тези двамата. Преследват ги страшните пазители на Игър, от които бягаме и ние. Трябва да се скрием някъде.

После представи Лиан и Каран на Дирхан — нисък и мургав, със слабо лице и нос като човка.

— Добре поне, че пристигате сега — каза Дирхан. — Довечера пристанището ще бъде затворено, дори аз не бях могъл да ви вкарам в града. А от сутринта никой не може да припари, особено пък шпионите на Игър от Орист. Ако обаче са непреклонни, ще преплуват нощем и ще се изкатерят по скалите. Елате с мен, ще пратя някого да се погрижи за лодката.

— Непреклонни са… — въздъхна Каран, докато вземаха раниците си.

Дирхан я изгледа някак странно, после се развика и махна с ръка. Притичаха двама работници и по негова заповед преместиха лодката другаде. Пендер се вторачи след нея, като че ли се бореше със себе си, но после лицето му се отпусна, той взе последния малък сандък и тръгна с приятеля си.

— Ще завариш Сит твърде променен — обърна се Дирхан към Хасиен, когато ги въведе в митницата, продълговато ниско здание в самия край на пристана. — Вече е нужен пропуск, за да влезеш и да останеш в града. Ще го уредя обаче.

Зад митницата видяха базалтов обелиск с четири страни, целият покрит с дребни надписи. Дирхан забеляза любопитния поглед на Лиан и му обясни:

— Законите на Сит. По време на престоя си ще имаш време да ги опознаеш. Всъщност, за да получиш пропуск, трябва да подпишеш декларация, че ще ги спазваш най-стриктно. В Сит държим на законността.

— Но ще минат часове само докато ги прочета — изсумтя Лиан.

— Има ги на всяко кръстовище — каза Каран. — Подписвай и да вървим.

— Така е — любезно потвърди Дирхан. — Но за да подпечатат пропуските ви, трябва да имате и собствено копие, което да носите винаги.

След половин час се сдобиха с пропуски и екземпляри от законите, разделиха се с Дирхан и влязоха в града.

— Има една малка къща до жилището на Дирхан, в която ще се подслоним засега — отговори Хасиен на въпроса, зададен й от Каран.

Сбогуваха се и Каран веднага забърза по най-тесните и тъмни улички. Докато стигнат до целта — невзрачна врата в някаква задънена уличка, Лиан съвсем се обърка.

Каран нетърпеливо потропа, вратата се открехна и видяха сбръчкано лице.

— Аз съм Каран, искам веднага да говоря с Мейгрейт. Тук ли е?

— Не съм я виждала от месеци.

Раменете на Каран се превиха, но гласът й се изостри.

— Тогава ще говоря с Фейчанд.

— Не познавам такава.

— Няма ли тук някой приятел на Мейгрейт?

— И Гистел го няма. Казваш, че името ти е Каран? Не съм чувала за тебе.

— Приятелка съм на Мейгрейт. Пуснете ни да влезем, моля ви.

Вратата се открехна още малко. Светлосините очи на старицата ги огледаха.

— А този кой е?

— Лиан. Приятел. Много ми помагаше. Пуснете ни. Мейгрейт няма да е доволна, ако обсъждаме делата й на прага.

Каран се озърташе неспокойно към уличката. Издрънча верига и вратата се отвори. След като влязоха, старицата залости, поведе ги по сумрачен коридор и нагоре към студена опушена стая с тясно прозорче. В отсрещния ъгъл тлееше малко огнище, но не топлеше кой знае колко.

— Чакайте тук. Ще ви донеса храна.

И побърза да излезе.

Лиан пусна раницата на пода и седна с гръб към стената. На пода имаше протрит килим — червено- сините завъртулки по него едва се виждаха. На тъмната дървена ламперия над огнището висеше малък гоблен, зацапан със сажди, на една скоба до вратата мъждееше лампа.

Каран застана до огнището и се вторачи в жаравата. Побутна въглените с върха на ботуша си: подскочи облаче искри.

— Ох, къде ли е Мейгрейт? А и тази тук ми разправя, че не познавала Фейчанд. Сигурно лъже. Защо няма никой?

Пак срита ядосано огъня.

— Плавахме много бързо от Нарн. Обикновеното пътуване с лодка отнема четири-пет дни — опита да я успокои Лиан. — А и никой не е знаел, че ще дойдеш днес — или изобщо.

— Не ми останаха сили, Лиан. Не мога повече. Крепеше ме единствено надеждата да предам Огледалото тук. Да го нося другаде е нетърпимо… а и къде да отида?

„И то без да разчитам на дарбата си“ — добави наум.

Старицата им донесе най-проста гозба и се оправда с войната. Макар да се отнасяше любезно с тях, ги гледаше недоверчиво и на излизане заключи вратата.

— Не знае какво да прави — измърмори Лиан. — Нещо се е объркало, няма нареждания и се бои. Впрочем, коя е Фейчанд?

— Онази, на която трябва да дам Огледалото. Господарката на Мейгрейт. За нея не мога да говоря.

— Страхувам се — призна Каран, когато се нахраниха. — Сит е могъщ град, но как ще устои на такава огромна сила? Водата ще спре нашествието само за няколко дни. Но дори Сит да не се предаде, околните земи ще бъдат завзети и оставаме тук като в капан.

— Още колко ще я чакаш?

— Не много. Защо ли дойдох? Тук е по-зле и от Шазмак — там поне ме обичаха. Сърцето ми подсказва, че всичко отива на зле, но къде да се дяна? Това бреме ми натежа прекомерно.

„Е, най-после няма за какво да спорим — рече си Лиан. — Остана ни едно-единствено убежище. Хем Мендарк ще ни помогне, хем ще върна дълга си към него“.

— Да тръгнем на север към Туркад. Мендарк ще те закриля.

— А, да. Мендарк! Знаех си, че пак ще подхванеш тези приказки, щом няма на кого да се опра. И при какви ли условия ще ми предложи закрилата си? Не, ще разчитам Фейчанд да се върне. Туркад е последния шанс.

Дните се точеха мъчително в тази теснотия. Каран се държеше сприхаво и капризно, явно беше уплашена. На петия ден войските на Игър доближиха по южния бряг и обсадиха Сит. Старицата им носеше два пъти на ден храна и вода, само че дажбите намаляваха. Лиан запълваше времето си с писане. Носеше дневника си в торбичка на колана от страх да не загуби бележките си за „Предание за Огледалото“.

В късната нощ седеше на пода, увит в одеяло, и на немощната светлина от огнището се мъчеше да чете една книга, намерена в шкафа. Каран спеше отсреща. По коридора отекнаха тежки стъпки, изскърцаха дъски и пред вратата някой зашепна.

Вратата се отвори и влезе мъж с дълъг кожух. По кестенявата му коса и брада и по раменете му лепнеше сняг. Бе висок колкото Лиан и млад, но вече напълняваше в кръста. Погледна го, отвори уста, но видя и омотаната в одеяла Каран на пода и отиде при нея.

Наведе се и я раздруса грубо за рамото. Тя се стресна, седна и отблъсна ръката му. Махна кичурите от очите си и се изправи.

— Кой си ти?

— Гистел. Какво търсите тук?

— Какво търся ли?! — кресна Каран — Къде е Фейчанд? Искам да говоря спешно с нея по заръка на Мейгрейт.