— От много седмици не е идвала — ядоса се и Гистел. — Я обясни коя си! Казваш, че идваш по заръка на Мейгрейт, ние обаче знаем, че тя е пленница във Физ Горго, накъдето тръгна сама.
— Аз я придружих. Избягах, а после и тя си е върнала свободата. Обещах да дойда за среща с Фейчанд тук и това ми струваше много мъки.
— Фейчанд тръгна отдавна — неохотно изръмжа Гистел. — Безпокоеше се ще бъде ли изпълнена задачата. Може би е отишла да освободи Мейгрейт. Не знам, защото не споделя с мен, а оттогава няма никакви вести. И какъв е този противен зейн? Как се осмеляваш да го доведеш тук?!
Каран скочи и замахна с крак да го ритне в слабините. Гистел отскочи заднешком, спъна се и тупна в огнището, по главата му се посипаха сажди. Лиан прихна.
— Да не си повторил тези думи! — каза Каран със заплашително спокойствие. — Той ми помагаше във всичко, значи е направил услуга
Гистел избърса чернилката от лицето си и стана. Очите му святкаха злобно, но пък виждаше, че Каран е посегнала към ножа си.
— И къде е тя? — пак натърти Каран. — Щом проклетото Огледало е толкова важно, защо не е тук да си го вземе? Изобщо не съм го искала! — Неочаквано измъкна Огледалото от джоба си и го захвърли в краката на Гистел. — Ето ти го! Носи го където искаш и й го пази. Аз си изпълних задължението.
Металното руло звънна, търкулна се по пода, бавно се разгъна и изведнъж се опъна в блещукащ лист. Лицето на Гистел се скова от неудържимо изкушение. Мигът се проточи. Той полека се наведе да го вземе. Пръстите на Каран се свиха около дръжката на ножа. А неговите пръсти докоснаха Огледалото и се отдръпнаха. Гистел вдигна глава, видя изражението й, внимателно се изправи, заобиколи Огледалото и излезе.
С плувнали в сълзи очи Каран пристъпи към Лиан и опря глава в рамото му. Той я прегърна.
— И аз не съм роден за такива дела — прошепна в косата й. — Какво ли не бих дал, за да съм в Чантед, да седя кротко в кръчмата с чаша до лакътя или да разказвам до огнището в тази дъждовна нощ, а вятърът да си вие безсилен навън. И аз натрупах причини да имам зъб на Мендарк.
36. Бегълци
На другия ден Каран се събуди с чувството, че е изоставена в злонамерен, но и равнодушен свят. Навън беше дъждовно, ветровито и студено. Бурята бе разместила керемиди, от часове по стените се стичаше вода и се събираше на пода, просмукваше се в килима. Стаята се размириса на престаряло куче.
Тя се стресна, щом си спомни най-натрапчивата част от сънищата си.
— Нещо страшно е сполетяло Шазмак — промълви отпаднало. — Сънувах го.
Лиан, свит на топка под одеялата си при огнището, изпъшка и дръпна завивките от лицето си. Жадуваше да поспи още поне два-три часа. Надигна се и се опита да я слуша внимателно.
— Сънувах уелмите. Връхлитаха на многобройна унищожителна орда, но не приличаха на онези, които познавам. Аакимите бяха безсилни срещу тях, както и аз през онази нощ.
„Безсилна съм и сега, не ми остана упоритост, няма къде да отида и се плаша от дарбата си. А без нея все едно съм сляпа… и безумна“
Таванът, провиснал под тежестта на водата, накрая се спука и мръсен поток се изля върху постелята й. Това беше прекалено! Светът се бе обърнал с главата надолу за една нощ. Каран се разплака, преджапа боса и почти гола и се пъхна под одеялата на Лиан. Той я прегърна, усещаше колко е отслабнала. Но щом я докосна, в главата му се прехвърли откъс от съня и той неволно извика от прозрение кои са уелмите.
— Гашадите! Те са гашадите!
Каран изскимтя и се вкопчи в него. Щом налучка името, умът му сякаш избухна. Гашадите имаха свое място в Преданията. В древността Рулке ги дарил със знания, след като се провалил със зейните. Открай време бяха безпощадни врагове на аакимите.
— Но къде ли ги е намерил Игър? — запита се на глас. — От хиляди години в Преданията няма нищо ново за тях… не и откакто Рулке е бил затворен в Нощната пустош.
— „Дори вече не помним истинския си повелител, толкова време е минало“ — измънка свряната под одеялата Каран.
— Какво?!
— Идлис ми каза това преди месеци. И спомена, че били дошли от ледения юг.
Щом тя се унесе отново, Лиан стана и надникна през прозорчето към глухата уличка, мъглата и дъжда. В такова време Игър можеше да прати войници в лодки където и да било по източния бряг на острова, никой не би ги усетил, докато не стъпят на сушата. Значи нашествениците можеха да влязат в града привечер.
Долу старицата седеше на разръфан плетен стол до кухненското огнище и мижеше към страниците на малка зелена книжка.
— Какви са новините? — попита я Лиан.
Тя му посочи очукано джезве на печката и чак когато той седна срещу нея с чаши, бълващи пара, отвори уста. След като Гистел се върна, вече се държеше по-приветливо.
— Много сме зле. В града е пълен хаос. Всички са ужасно наплашени, където и да отидох тази сутрин. Аз от какво да се боя в живота освен какъв ще бъде краят му за мен? Смъртта не ме плаши, но днес и аз се страхувам. Дори разносвачите на вода са се изпокрили.
Тя пак зашумоли с листата на книгата. Лиан отпиваше горчивото кафе. Навън дъждът май спираше.
— И още нещо има — продължи старицата. — Страшните пазители на Игър — уелмите, вчера бяха навсякъде по другия бряг, командваха войските. А днес са изчезнали, никой не ги е виждал в часовете, преди да се сгъсти мъглата. Може би тук вече нямат нужда от тях, отишли са да тормозят други земи.
— Може би… — промърмори Лиан.
Уелми… Гашади! Но имаше още по-неотложни грижи.
— Трябва да се махнем. Явно Фейчанд няма да дойде, нито пък Мейгрейт. Къде да отидем? Гистел ще ни помогне ли?
Старицата огледа празната кухня.
— Гистел ли… Може би, макар че никога не съм го харесвала. Вече и за него се питам. Дълго го нямаше. Къде ли е бил? — Взря се в Лиан, като че и него претегляше наум. — Мисля, че е твърде късно. Но има ли значение дали сте тук, или не? Ако искате, тръгвайте. Но няма къде освен към Туркад, а и ще вървите пеша.
— Страх ме е да отида в Туркад — смънка Каран от прага. Беше дошла, без да я усетят.
— Мен пък ме е страх да седя тук — възрази старицата, — ама съм твърде стара да бягам. Да бяхте продължили с лодката към морето, забавихте се в града. Сега врагът е навсякъде из Ягадор южно от реката. Никой лодкар няма да ви откара.
— Познавам един, който може и да се съгласи — замислено каза Лиан.
Към единадесет вечерта мъглата се сгъсти толкова, че от единия край на лодката не се виждаше другият. Двамата се бяха сгушили по средата и чакаха — Каран с унило безразличие, Лиан в тревога. Зад тях Пендер повтаряше все същата ругатня:
—
Понечи да излезе на кея. И Лиан беше обзет от същите опасения, но не можеше да го пусне.
— Чакай!
— Стига толкова. Те идват!
Така си беше. Зад тях се разгаряше битка, чуваха се викове и писъци. Подухна вятър, мъглата изтъня, чезнеше с плашеща бързина — първо се показаха лъскавите върхове на кулите, макар че по реката още нямаше видимост. Студените лунни лъчи осветиха Сит. Лиан докопа ръката на Пендер и грубо го дръпна да седне.
— Не мърдай оттук! Ще тръгнем с Гистел.
— Пет минути. Не повече.
Чакаха настръхнали. Едно от зданията зад кейовете пламна, пожарът бързо плъзна по хълма. Цели
