добраха до брега и навлязоха в стръмните тесни улици, настлани с тъмносини тухли на черни петънца. Край тях се редяха сгради от потъмнял камък. Веднага след като се настаниха в една от многобройните странноприемници около пристанището, Пендер отпраши нанякъде.
Каран поръча чай и седна на пода срещу Лиан.
— Не биваше да идваме тук.
— Нямаше къде другаде.
— Не се отдалечихме от враговете ми, а дойдохме при тях.
— За кого говориш? От кого се боиш? От Мендарк ли?
— Не знам — изхлипа тя. — Страх ме е да си помогна с усета.
Оглеждаше се, сякаш стените се събираха да я смажат. Впи пръсти в чашата и наведе глава, та парата да облъхва лицето й. Ароматът като че ли я освежи.
— Както изглежда, принудена съм да разчитам на твоя приятел Мендарк. По-добре иди да го известиш.
Вялото покорство в гласа й натъжи Лиан.
— Не бих го нарекъл приятел. — Опасяваше се почти колкото нея от тази среща. — Дадено, отивам. Но ти в безопасност ли си тук?
— Ще залостя вратата и ще спя. Тръгвай по-бързо.
Когато Лиан излезе на улицата, минаваше пладне. Той се огледа. Крайбрежната улица беше изпъстрена с изнесени навън маси на кафенета, а нагоре по склона продължаваше същински лабиринт. Но Мендарк беше Магистър, всеки сигурно знаеше къде живее.
Първите двама го отминаха, без да отговорят, но едно улично хлапе, момиче на десетина години, мърляво и кльощаво, с корички и на двете колена, го упъти към цитаделата. Явно Лиан надплати за услугата с медните монети, които пусна в шепата му, защото то се озърна (никой не ги гледаше), прибра съкровището си и офейка. Посочената му твърдина беше цял комплекс от кули върху хълма, бе ги видял още от лодката.
Начесто губеше посоката по криволичещите улички и безистени на стария град. Веднъж-дваж момичето се показа зад него, но тъкмо когато реши да го наеме за водачка, то изчезна и повече не се мярна.
Цял час изгуби, докато стигне пред портата на цитаделата — отворена, но с четирима стражници в алено и синьо пред входа. Препречиха му пътя с дългите си копия.
— Ей, селяндур, ти пък каква работа имаш вътре? — попита един.
Лиан съжали, че не бе проявил предвидливост — трябваше да си купи чисти дрехи, да се изкъпе и да се обръсне.
Впери поглед в очите на мъжа и каза решително:
— Аз съм Лиан от Чантед. Нося вест от Уистан, наставник на Школата в Чантед, за Мендарк, Магистър на Висшия съвет на Туркад. Настоявам да ме пуснете незабавно вътре.
Друг страж се ухили присмехулно и каза нещо на третия, двамата се разкикотиха. Старшият се намръщи и ги сгълча. Те млъкнаха, но широките усмивки не изчезваха от лицата им. Той пак се обърна към Лиан.
— Разбира се, носиш знак от Уистан, за да докажеш, че изпълняваш негово поръчение, нали?
Лиан разпери ръце.
— Уви, нападнаха ме грабители и вече нямам знак.
Изражението на стража се промени.
— Не знам за никакъв Магистър Мендарк — изтърси с лукава усмивчица и си потърка брадичката. Другите прихнаха сдържано. — Сигурен ли си, че не бъркаш името или дори града? Смотаняците от Чантед са малко слабоумни, както съм чувал.
Лиан пламна.
— Вие сте глупаците тук — озъби се гневно. — Задачата ми не търпи отлагане. Няма да търпя някакви идиоти да ми губят времето. Пуснете ме веднага.
Усмивките се стопиха тутакси, копията се завъртяха към него.
— Ако си какъвто казваш, макар че се съмнявам — ухили се пак старшия и го побутна по гърдите с върха на копието си, — предупреждавам те да не си насилваш късмета. С името на Мендарк вече не можеш да влезеш в цитаделата. Тази предател бе свален от власт и изгонен от стария град.
Лиан се смая и запелтечи:
— Но… Кога? Как? Нищо не съм чул…
— Не е новина. Целият цивилизован свят знае. Скоро вестта може да стигне и до Чантед.
Отново последва буен смях.
— Къде да го намеря? Още ли е жив?
— Казват, че се заврял в Масанд, до водата. Онова свърталище открай време е прочуто с вонята си. Крайно време е да го изгорим до основи заедно с паразитите там. Внимавай да не си наблизо, когато дойдем.
Масанд! Лиан изобщо не знаеше къде е това място и дори дала е в пределите на Туркад. Отдалечи се малко от стражниците и седна на едва ниска каменна стена. Питаше най-учтиво всеки минувач как да се добере до Масанд, където живеел Мендарк. Достатъчно беше да чуят името, за да се махнат припряно. Той закрачи бавно надолу, чудеше се какво да прави. Ненадейно хлапето се озова до него. Лиан предположи, че подобни умения са полезни за оцеляването в този град.
— Къде искаш да отидеш? — попита момичето с гласец, тъничък като краката му. — Мога да те заведа.
— В Масанд.
— В Масанд ли? — Момичето го изгледа невярващо. — Че за к’во ти е?
— Това си е моя работа. Знаеш ли къде е? Ще ти платя добре.
Веднага осъзна грешката си. Сега трябваше да й даде десеторно повече от обичайното. Е, още имаше пари, а и не си струваше да се пазари за дреболии.
— Знам. Ще те заведа. — Тя се озърна през рамо. — Ама не оттука. Слез под хълма. Ще те намеря.
Момичето пак изчезна някъде. Лиан допусна, че му е заръчала да се върне на крайбрежната улица. Нямаше друг избор и щом стъпи на настилката там, хлапето изникна от някаква уличка със сергии, на които продаваха възможно най-противни гнили зеленчуци.
Лиан я огледа по-зорко — нерядко тези бездомни деца се подчиняваха на бандити.
По-опърпан дребосък от нея май не бе виждал. Не личеше някоя от прокъсаните вехтории по тялото й да е била прана някога. Светлата й коса беше сравнително чиста, затова пък окълцана с нож малко над раменете. Имаше твърде издължено лице за дете, остър нос и изпъкнала брадичка. Невинността в големите очи с цвят на лешник беше учудваща за хлапе, отрасло на улицата. По босите й крака имаше засъхнали кални пръски, но по ръцете нямаше видима мръсотия. Такава беше донякъде противоречивата картинка пред очите му.
Време беше да се замисли. След няколко часа щеше да се стъмни. Седна до една масичка на открито и извика да му донесат чай. Момичето стоеше наблизо и го гледаше.
— Дете, как се казваш?
— Лилис.
— Лилис. Искаш ли нещо за пиене, гладна ли си?
Тя го зяпна недоверчиво. Защо пък някой ще й плаща обяда? Преценяваше го, както и той нея. Изглеждаше угрижен и уморен, имаше дълбоко врязани сенки под очите. Дрехите му бяха протъркани и измърляни от дълго пътуване, по тях съхнеше сол. Но не приличаше на човек, от когото да се бои, а гласът му беше толкова благ и топъл, че неволно го хареса. А и беше прегладняла. Още не бе яла този ден, макар че с всяка от трите медни монети щеше да си купува огризки за цяла седмица, ако успееше да ги опази.
— Да — призна. — Гладна съм.
Седна срещу него, за да е по-далеч.
Лиан нямаше представа какво обичат децата, но в такъв студен ветровит ден избра паница с гъста супа, а когато хлапето обра със залък и последните капки в своята, а той посръбваше бавно чай, взе за нея чаша убийствено сладък горещ шоколад. Такава наслада тя преживяваше за пръв път. Въртеше из устата си всяка глътчица и ту зяпваше чашата, ту очите му.
