равнина, осеяна със стоманеносиви творения като скупчени мехури; от едната страна над хълм се накланяше желязна кула. Далеч назад имаше назъбени планини. Малко червено слънце надничаше за кратко между размятани буреносни облаци. Не се мяркаше нито едно живо същество.
— Аакан… — отрони Каран. — Светът на аакимите и кароните. Много негови изображения съм виждала в Шазмак.
Лиан пристъпи към тях, очите му грейнаха, щом надникна в Огледалото.
— Все едно надзъртаме през прозорец.
Мендарк кимна отнесено.
— Но къде започва този прозорец и накъде води? Дали е само спомен, оживял в Огледалото? Аакан… какъвто е бил, какъвто е сега или какъвто ще бъде? Защо точно това място, а не друго? Има ли послание или смисъл?
Каран сви рамене.
— Досега не видях нищо в него — излъга тя. — А в Шазмак не говорят за това.
Мендарк отново пипна символа и картината избледня. Каза друга дума, обаче нямаше изображение. Доближи Огледалото към очите си, не видя нищо ново и го върна на Каран, която изненадана го прибра в джоба си.
— Сега ще дойдеш с мен — каза й Мендарк. — Откакто Тилан е Магистър, в Туркад се вихри беззаконие. Още не съм победен окончателно, но по-добре ще те опазя на своя територия.
Каран почти склони да тръгне с него, но тонът му я засегна и тя отказа, без да се замисли.
— И аз мога да се опазя, натрупах богат опит с враговете. Ще си стоя тук. Ти постъпи както искаш — сопна се на Лиан. — Благодарна съм ти, че ми помогна, но не и че ме доведе тук.
— Ще остана — реши той, макар и с въздишка по уюта във вилата.
Мендарк не помръдваше. Каран седна на една възглавница и обви коленете си с ръце. Той също седна пред огнището и я погледна. Тя извърна глава.
— Каран, живеем в трудни времена. Туркад е обсаден и отвън, и отвътре. Армиите на Игър настъпиха толкова бързо, че дори съгледвачите ни останаха в тила им. И не беше случайно, че ме прогониха от Съвета. В града се уговарят съюзи, плашещи колкото врага пред стените ни. Или ще сме сплотени, или всички ни ще повалят. Ти нямаш приятели, не можеш да устоиш сама. Все ще трябва да се довериш на някого. Ела с мен.
— Не! — ядоса се тя. — Враговете ме преследват от много месеци. И ти си същият в очите ми.
Мендарк бавно се изправи.
— Проклето момиченце… — Сведе поглед към наежената Каран. — Старият свят рухва — светът на Съвета, съхранил се още от Възбраната. Такъв шанс няма да се повтори.
Каран долови промяната в настроението му толкова отчетливо, сякаш четеше мислите му. „Как ще ми се противопостави? Ами да! Ще й го отнема“.
Без предупреждение тя подскочи, отстъпи и малкия нож блесна във вдигнатата й ръка. Мендарк също понечи да размърда ръка. Каран се напрегна.
— Само се опитай, и ножът ми ще се забие в очите ти, преди да си казал първата сричка.
Лиан гледаше, безсилен да се намеси. Всяко случайно движение или звук можеха да я предизвикат.
Талия полека се пресегна откъм огнището и хвана ръката на Мендарк.
— Недей.
Тримата не шавнаха още миг-два и напрежението се разсея. Мендарк тръсна глава, сякаш да я проясни, врътна се и излезе без нито дума повече.
Талия като че ли искаше да поговори с Каран, но се разколеба и го последва. А Каран още се присвиваше за скок с изцъклени очи. Лиан внимателно измъкна ножа от пръстите й, побутна я към огнището и я накара да се отпусне на възглавниците. Тя се разтрепери, усмихна се немощно и впи пръсти в ръката му.
— За миг дочух музиката на сенките, зовеше ме — отрони печално.
— Звучеше твърде гръмко. — Той потръпна. — Умолявам те, не го прави пак. Не можеш да си играеш с Мендарк.
— Ще браня онова, което ми е поверено да съхранявам.
Навън не валеше, вятърът развяваше косата на Мендарк. Двамата с Талия вървяха мълчаливо към вилата.
— Постъпи глупаво — натякна му тя чак на стъпалата пред входа. — Малко оставаше да дойде с нас, но с това в свършено. Сбърка в избора на кого да прилагаш хитрините си, приятелю. Тя знаеше какво ще направиш още преди самият ти да си решил.
— Не се съмнявах, че ще ми го даде, ако я притисна.
Талия го погледна хем със съчувствие, хем със съжаление.
— Как можа изобщо да ти щукне, след като знаеш какво е направила досега?
— Не знам. — На светло той изглеждаше стар и измършавял. — Току-що направих тежка, ужасна грешка. Нека се върнем, за да я поправя.
— Не сега. Не видя ли, че отчаянието я разярява? Ще си поприказвам с нея след ден-два. Може би все нещичко ще спасим.
— Ще загубим много време.
— Значи ще е утре.
— И утре е твърде късно. Колко време остава, преди Тилан да я намери? Има хиляда шпиони, пръснати из града, затова пък няма моите задръжки. Смразявам се дори само от мисълта Огледалото да попадне в неговите ръце. — Мендарк поклати глава. — Не съм виждал човек да реагира толкова светкавично. Наистина предвиди какво ще направя още докато и аз не знаех това. Каран има мощна дарба за усета… вероятно по-силна и от моята. Може да ми е особено полезна при правилна подготовка. Ама че съм глупак…
38. Посещение на Магистъра
Макар че беше късно сутринта, Каран се излежаваше. Сдърпа се с Лиан и го изпъди, после се ядоса, че той излезе послушно. Някой почука на вратата. Тя не помръдна. Потропа се по-силно. Каран уморено вдигна глава. Нямаше ли поне веднъж да я оставят на спокойствие?
— Кой е?
— Каран, вътре ли си? — попита познат глас зад вратата.
Тя ахна от радост.
— Мейгрейт, наистина ли си ти?!
Припряно дръпна резетата и отвори. Пред нея стоеше Мейгрейт, в очите й имаше сълзи.
— Ох, Мейгрейт, дойде най-после… Дори не смеех да се надявам. Как се измъкна? Не мога вече да понасям това нещо. Нека ти го дам.
— Остави това засега. Искам да се видя с тебе. Какво ти е? Сякаш си пред прага на смъртта.
— Бях пред този праг неведнъж, откакто стовари върху мен бремето на Огледалото. И сега ме застигна проклятието на моя род. Губя си ума. — Мейгрейт не помнеше Каран да е говорила с такъв равен, безстрастен глас. — Навремето не бих повярвала, че ще имам врагове. А сега се изненадвам, когато имам дори един приятел. Стягат обръча около мен, преследват ме, не мирясват.
— С това се свърши. Няма да ти сторят зло тук. Ти направи каквото трябваше, никой не би могъл да иска повече от тебе. Ще си взема Огледалото, ако желаеш, и ще го пазя, докато дойде Фейчанд. О, Каран, за толкова неща имаме да си говорим! Първо обаче трябва да изпълня една заръка и ще се върна. Отивам на тайна среща извън града.
Каран пребледня.
— Внимавай! Игър настъпва насам.
— Знам… — отвърна Мейгрейт унесено, по лицето й се изписа нетърпението на момиче.
— Пак си тръгваш — промълви Каран, отново бездушно. — И този път изобщо няма да се върнеш. Моля те, не отивай. Враговете ми са навсякъде около мен.
