— Мендарк, кажи ми
— Беше си очевидно, че има безмерни заложби, но се нуждаеше от възможно най-доброто обучение. Както и ти преди него! Имам нужда от човек и с неговия талант. Миналото и бъдещето ни са оплетени, а кой ще ги разнищи по-добре от един летописец?
— Мислех си, че искаш да те възхвалява във Велико предание след смъртта ти.
Мендарк се подсмихна, без да се смути.
— И това го има.
Лиан се върна и довърши историята за скиталчеството си.
— Така пристигнахме тук сутринта и след дълго дирене дойдох при вас.
Макар че непрекъснато умуваше над съня си в Шазмак, след като прочете „Предания на аакимите“, и се питаше съществува ли митичната Тълкувателна плоча, не сподели това с Мендарк. Тази тайна щеше да остане само негова. Но някой ден, когато му се отплатеше за дълга и го завареше в добро настроение, щеше да се опита да научи от него още за Възбраната. Нищо не можеше да угаси желанието му да разбера кой е убиецът на сакатото момиче.
— Каран е тук — в Туркад, и носи Огледалото?! — Мендарк буквално изхвърча от креслото. — Говедо такова! Защо не я доведе тук? Да ти напомня ли какво ми дължиш?
— Тя не искаше. Страхува се. И е готова да даде Огледалото единствено на някоя си Фейчанд.
— Фейчанд! — повтори Мендарк. — Чувал съм за нея. Незначителна чародейка. И защо точно на нея?
— Не знам. Има още нищо. Каран често сънува как Рулке се надига и отхвърля оковите.
— Рулке ли? Той е в неразрушим затвор.
— Някой бди ли над Нощната пустош?
— Аз бдя. Но всички предпазни мерки са непокътнати. Може би изпитанията са увредили ума й.
Лиан се разстрои, щом чу друг да изрича на глас собствените му опасения, затвори очи и се облегна в креслото.
— Къде е Каран сега? — остро попита Талия и ги върна в настоящето — Сама ли е?
— Да.
— Тогава да вървим. — Мендарк вече бе взел наметалото си. — Тя е изложена на страшна опасност. Целият свят сякаш е потърсил убежище в Туркад — и добрите, и злите, а армиите на Игър са на броени дни оттук. Тя умее ли да си служи с Огледалото?
— Не казва, а аз не умея — убедих се. Няколко дни беше у мен, приложих всичко, което бях прочел или чул, но виждах само своето лице.
— Нима очакваше друго? — добродушно попита Мендарк. — Тъкмо ти би трябвало да знаеш, че такова изкуство се учи, и то много дълго.
На излизане минаха през портата и в будката за пазача Лиан видя двама твърде намусени мъже. Излязоха на улицата.
— Какво се чува за войната? Сит още ли се брани? — попита Лиан.
Талия завъртя глава.
— Превзет е преди дни, всички земи на юг са завладени. И ти си видял дима. Игър изгаря всичко пред себе си.
— Мендарк, а тебе какво те е сполетяло?
— Отнеха ми властта. Може би заслужено. Струва ми се, че прекалено съм затънал в миналото. И е крайно време да поискам отплата от всички, които ми дължат нещо. Но за това по-късно, както казах.
Вървяха припряно в мрака. Върху тях се изливаше порой, рядко срещаха някого по улиците. Веднъж на Лиан му се привидя Лилис някъде отзад. След около час бяха в странноприемницата. Той потропа и макар че наближаваше полунощ, Каран се обади веднага:
— Кой е?
Лиан й отговори и тя колебливо дръпна резето. Държеше ножа си и не го прибра, когато видя лицето му.
— Къде беше?… — започна заядливо, но видя другите двама в коридора, пребледня и понечи да побегне.
— Доведох Мендарк, както се уговорихме — веднага я успокои той.
— А коя е жената? Познавам я отнякъде.
Фенерът подчертаваше тъмните кръгове около очите й. Тя го вдигна към лицето на Талия.
— Ти ли си? — олекна й малко.
Лиан й представи Мендарк и Каран предпазливо стисна ръката му.
Каран бавно се отдалечи от вратата, вторачена в мъжа, който толкова самоуверено стоеше до огнището и също я оглеждаше. Значи това бил легендарният Мендарк, чийто път започваше в същото онова далечно минало, където бяха корените и на Игър. „Прилича на онези, които виждам във всяка кръчма да се наливат с вино и да ръсят измислици“ — рече си презрително.
Той забеляза, че дребничката Каран спря нерешително насред стаята, и като че с някаква игра на светлината се смали, загуби част от заплашителния си вид и умисленото му изражение уталожи опасенията й.
„Умно, поне има дарбата на усета“ — неохотно призна тя. После предложи чай на всички.
Талия бъбреше тихо с Лиан. Излъчваше същото властно спокойствие, което бе проявила в Предъл.
Каран й се намуси неприязнено заради лъскавата черна коса, падаща по гърба й, великолепната й шоколадова кожа, тъмнокафявите очи със златисти искрици, продълговатото лице с меки очертания. Лиан й каза нещо и тя се засмя приятно и гърлено, прекрасните й зъби лъснаха. Двамата си говореха толкова непринудено, все едно са близки от години, и на Каран й се стори, че Лиан я изоставя. „Неверни приятелю, как можеш да си подхвърляш шегички с нея? Тя никога не би разбрала какво изтърпях“.
Каран обърна гръб на Мендарк, който седеше отпуснато на стола и зяпаше тавана, и я попита:
— Какво искате от мен?
— Спомни си срещата ни в Предъл — отговори Талия. — Събирах сведения за Мендарк и му съобщих какво научих за Огледалото и за тебе. Ти побягна на север, докато чаках заповедите му. Ако бях тръгнала веднага след тебе, може би нямаше да те сполетят толкова несгоди.
— Може би — озъби се Каран. — Но аз не се доверявам лесно.
— Когато получих отговор от Мендарк с нареждане да те издиря, ти беше далеч. Само успях да пратя вест, че бягаш към Хечет.
— Много послания бяха разменени, за да бъдеш намерена и доведена тук — намеси се Мендарк. — Ето че Лиан те доведе по най-заобиколния път, макар че не бих избрал точно него за водач.
— И аз — отвърна Каран. — Но без него нямаше да съм тук.
Талия продължи:
— Старият Шанд в Тулин ми каза накъде си тръгнала. Едва не те догоних южно от планините, но се натъкнах на уелмите. Подмамих ги да тръгнат на запад, но когато се откъснах от тях и се върнах, вече те нямаше. Помислих, че си загинала във виелиците.
Каран се взря в нея — претегляше думите й. Накрая дори Талия като че ли се притесни.
— Да, делата ти говорят в твоя полза — промълви накрая Каран. — Но как да се доверя
Лиан се смути. Талия се извърна да прикрие усмивката си. Мендарк безизразно отвърна на погледа й.
— Може ли да го видя? — попита той след миг-два.
Тя тутакси понечи да откаже, но нещо в изражението му я накара да размисли. Пъхна ръка в тайния джоб и безмълвно му даде Огледалото.
Мендарк го хвана внимателно.
„Защо му го дадох? — ядоса се Каран. — Толкова лесно ли ми наложи принуда?“
Лиан се опули изумен и тя го скастри с поглед.
Мендарк изрече някаква неясна дума, стегнатото метално руло се разгъна звънливо и легна на дланта му. Той докосна с показалец алено-сребристия символ. В Огледалото се избистри картина. Черна безлюдна
