— Сега да вървим в Масанд.
Хлапето скочи охотно, поклони му се от благодарност и го поведе бързо, но по обиколен маршрут, като начесто се оглеждаше, към южно предградие на каменист нос, навлизащ в морето.
По пътя попита:
— Ти к’во работиш?
Той обясни какво върши разказвачът, описа библиотеката в Чантед, дори й разказа къса история, подходяща за детски ум. Времето минаваше приятно и незабелязано. Лили го слушаше смълчана, но не забравяше да се озърта във всички посоки — това беше задължение на водача. На едно място, в най- напрегнатия момент от сказанието, когато гибел заплашваше героинята, студената й ръка хвана неговата и я стискаше, докато не излязоха под ярък уличен фенер.
Вече се бе смрачило, ръмеше ситен дъждец. Оказа се, че Масанд е от старите квартали на града, макар и извън очертанията на първите крепостни стени. Състоеше се от две части — каменни здания на билото и по-новите, край огромното пристанище.
Убежището на Мендарк се намираше във вила на една скална издатина, под която склонът се спускаше стръмно към кейовете. Имаше висока ограда от базалт, тук-там напукана. По земята се виждаха купчини дялан камък, личеше, че оградата е потегната набързо. Високата желязна порта беше открехната. Лиан я бутна и тя се отвори с ръждиво скърцане. В будката на пазача не завари никого, макар че в огнището имаше запалени дърва. Широката масивна къща беше по средата на запусната морава с бели и сини цветчета. В единия ъгъл седем тънки каменни кулички стърчаха над залива, някои само малко по-високи от сградата, други извисили се на повече от двадесет разтега. Всяка завършваше с купол от кован метал, по който блещукаха отражения от светлините на града.
Лиан потропа на предния вход. Отвътре някой подвикна, после му отвори висока жена, която го огледа невъзмутимо.
— Аз съм Лиан от Чантед. Дойдох да търся помощ. Мендарк тук ли е? — изляха се думите от устата му.
Губеше самообладание пред тези безстрастни очи.
Жената пак го премери с поглед, взря се за миг в чакащата по-назад Лилис и му протегна ръка.
— Добре си дошъл. Отдавна те търсим. Влез. Аз съм Талия.
Лиан подкани Лилис с жест и внезапно си спомни, че не е уговорил с нея колко ще й плати. Извади един сребърен тар и й го подаде с усмивка.
— Благодаря ти, Лилис.
Светлината от коридора огряваше лицето й. Тя не се засмя. Жадуваше за тази монета по-силно от всяко друго нещо в живота си. Тръсна глава и очите й блеснаха.
— Ти вече ми плати — изписука момичето и си тръгна.
Лиан постоя загледан след нея, после се обърна към Талия, която пък наблюдаваше сцената с немалка изненада. Спомни си какво й бе казал Шанд преди месеци в Тулин. Лиан наистина имаше нещо особено у себе си, щом толкова бе омаял едно бездомно хлапе, че то да откажа цял сребърен тар. С тази монета в Туркад можеше да се купи дори човешки живот. Това й напомни още нещо. Шанд също щеше да идва в града, но още не се бе появил.
— На такъв водач се плаща по четвърт меден грайнт на ден, а и пак трябва да си пазиш гърба. Ти май си намерил единственото честно безпризорниче в Туркад. Сега ще ти се лепне.
— Хич няма да ми е излишен честен приятел — отвърна той и стисна топлата й силна десница.
Талия взе фенер и го поведе по гол коридор и нагоре по стълба.
— Мендарк ще се зарадва, ако носиш добри новини. Имахме много несполуки.
Стигнаха до отворена врата в края на дълъг коридор и влязоха в просторна правоъгълна стая, осветена от три маслени лампи под високия таван. В камината отсреща бумтеше огън. По тъмната ламперия нямаше друго освен избледнял гоблен с ловна сцена в гора — глиган се канеше да изкорми ловеца. Две тапицирани с кожа кресла бяха придърпани пред камината.
— Дойде Лиан — каза Талия от прага.
В едното кресло зашумоля хартия, Мендарк се изправи и се обърна към тях, разперил ръце и засмян. Прегърнаха се, после Мендарк се дръпна и сложи ръка на рамото на Лиан.
— Колко се радвам да те видя! Сигурно има пет години, откакто пътувахме заедно към Зайл. А все едно беше вчера — изобщо не си се променил.
Лиан не бе очаквал чак толкова сърдечно посрещане. Помнеше добре, че преди пет години Мендарк си бе наумил да го проучи. Не биваше да вярва на думите му, затова пък си струваше да не пропусне никоя негова постъпка.
Покровителят му наглед беше към края на средната възраст, с права кестенява коса до раменете, дебел нос, тъмносини очи, пълни устни и трапчинки от смях. В черните вежди и брада белееше само някой косъм. Лицето и ръцете му бяха груби. Носеше дебел бежов вълнен панталон, пуснат над високите ботуши, и кафява вълнена риза.
— Времето е било милостиво и към тебе — отвърна Лиан.
Забеляза обаче, че косата на Мендарк е оредяла, че ъгълчетата на устните му са извити надолу, че очите му са затаили недоверие и умора, сякаш изчерпва силите си докрай.
— Ела да се сгрееш — подкани го Талия, която се бе подпряла на лавицата над камината. — Той ще те разпитва часове наред, без изобщо да помисли дали ти е удобно… Впрочем, никой не пази на портата. Сигурно са в кръчмата на ъгъла. Да отида ли да им стегна малко юздите?
Мендарк навъсено кимна и Талия излезе. Мендарк хвана Лиан под ръка и го настани в едното кресло пред огъня.
— Хапна ли вече? — Посочи му масичка до стената с хляб, плодове и блюдо, отрупано с печено месо и зеленчукова гарнитура, всичко поизстинало.
— Не много — призна Лиан, вперил поглед в угощението.
— Ние ядохме. Избера си каквото желаеш.
Лиан си напълни една чиния и седна. Чувстваше се неловко, не забравяше дълга си и се питаше как ли Мендарк ще подхване разговора. Мълчаха, докато се нахрани. Талия се върна. Мендарк наля три чаши тъмно вино от една керамична кана и подхвърли:
— Ти много ни разтревожи. — Но се усмихваше.
— С какво?
— Талия те е търсила в планините незнайно колко седмици. Смятахме те за мъртъв. Е, какви са вестите? Какво става с Огледалото?
Лиан започна дългия си разказ. Щом стигна до въпроса си към Тенсор, Мендарк прихна.
— Лиан, не ти липсва или смелост, или неописуема тъпота. Какво те прихвана, че да го разпитваш толкова нагло?
— Той се отнесе зле с Каран.
— Не и от неговата гледна точка. Все едно. Отдавна ми се иска са те попитам за друго. Какво ли беше?… О, да, за новото „Предание за Възбраната“, което си разказал в Чантед. Никакви подробности не успях да науча.
— Уистан не разрешава. Изхвърли ме от Школата, защото отказах да му се подчиня.
— Тъй ли било? Е, бездруго беше време да напуснеш Школата.
— Канех се да те попитам за това — нерешително промълви Лиан. — Какво ще изискваш от мен?
— Какво ли не, но до това ще стигнем по-късно. Засега чакам само отговори! Какво толкова различно имаше в твоето сказание?
Лиан му обясни за убийството на сакатото момиче и подчерта:
— Значи някой е проникнал потайно в кулата.
— Интересно! Какво те притеснява? Аа… Върви по коридора, клозетът е вляво. — Младежът излезе. — Талия, ти какво ще кажеш?
— Май е открил нещо важно.
— Може би, но е вероятно накрая да излезе празна работа, както с толкова други прекъснати нишки към миналото. Питам се обаче прав ли е Тенсор, че който и да е влязъл пръв в изгорената кула, трябва да е бил от тримата карони? Най-добре ще е да се поровим в това.
