— Животът ни е частица от несравнимо по-велик ред. Не ни е дадена дори надеждата да го проумеем или да му повлияем, можем само да отпъждаме сенките от прага си. А миналите ни злодеяния ги привличат към нас. Затова се отдавам на Изкуплението. — Вдигна една голяма дървена паница. — Ще споделите ли храната ни?
Каран се усмихна и каза:
— Дарената от вас храна ще разведри пътуването ни,
Лицето на Хасиен грейна.
В паницата имаше най-различни сушени плодове, дори любимите на Шанд гелони. Имаше и черен хляб, твърдо жълто сирене и купчинка червени триъгълни ядки. Каран предложи къшей на Хасиен съгласно познатите й обичаи, но жената се засмя — ситните й бели зъби лъснаха — и поклати глава.
Когато всеки си взе, каквото пожела, децата се нахраниха, Хасиен поднесе паницата на Пендер с ироничен поклон. Той държеше кърмовото весло с дясната си ръка, вторачен в реката, и започна да се храна с лявата. Хасиен му се поклони още по-ниско, върна се на носа и се загледа с почуда в пътниците. Те седяха прегърнати и не се пуснаха целия ден.
— Колко ще пътуваме до Сит? — подвикна Каран на Хасиен.
— Щом хълмовете по брега останат зад нас, реката почва да криволичи бавно. Ако плуваме само по светло, ще стигнем за пет-шест дни.
— А ако плаваме непрекъснато?
— Малко повече от две денонощия. Това ли искате?
— Налага се.
— Никой не може да се мери с Пендер по тази река — отбеляза Хасиен, без да си позволи гордост. — Няма да ни настигнат.
Каран знаеше доста за лодкарството и бе убедена, че това не е празна хвалба. Колкото и да беше начумерен, Пендер управляваше лодката с ловкост и умение, които сякаш сливаха едрото му тяло с нея и с реката.
— Но как е възможно най-добрият лодкар по реката да остане без работа? — изненада се Лиан.
— Ние сме чужденци. Хората в Нарн са със студени души, враждебни и недоверчиви. За нас оставаше онова, с което другите не искаха да се захванат.
Спускаха се по течението още два дни, без да спират. Слънцето изгряваше късно, залязваше рано, а косите му лъчи сгряваха слабо. Всяка нощ по реката се разстилаше мъгла, но нито ги отклоняваше, нито ги забавяше. Понякога изглеждаше, че Пендер насочва лодката единствено по усет или според недоловима промяна в шума на реката. Вместо планини и гористи възвишения край тях се изнизваха ниски хълмчета, а когато в реката се вля друга, почти равна на нея по пълноводие, навлязоха в западния край на Ягадорската равнина и бреговете се снишиха съвсем. Вдясно до хоризонта се ширнаха поля без нито едно дърво освен покрай виещия се бряг. Вляво пък заснежените планини се отдалечаваха.
Следобеда на втория ден навлязоха в суха област с ниски ридове, стръмни и каменисти от север, полегати и обрасли с бодливи храсти от юг.
— Областта Крейд — каза Хасиен и посочи голите хълмове отляво.
Лиан се загледа без особен интерес — тукашните злочести, обеднели народи играеха съвсем дребна роля в Преданията. Не се виждаха селища, укрепления или пътища, само еднообразните хълмове и извисилите се Филдорионски планини по-нататък.
Каран повече не спомена за премеждията си с уелмите, а пък живото въображение на Лиан му ги рисуваше прекалено подробно и той повече не попита. Тя се възстановяваше бързо и с доближаването до Сит се ободри. Не казваше обаче на кого ще даде Огледалото, макар да личеше, че се надява Мейгрейт да е пристигнала в града. Често говореше за нея и беше ясно, че тя й липсва.
По пладне на третия ден реката зави рязко на изток. Пред тях в плавна дъга от нея се отделяше канал със стръмни брегове, широк стотина разтега.
„Какъв неимоверен труд“ — мислеше си Лиан, докато течението ги отнасяше нататък. Навлязоха в дълъг прав участък между зъбери, притиснали руслото; след още един широк завой реката продължаваше на юг. Тук канарите свършваха и пред погледите им се откри прастарият каменен мост с огромен централен свод от желязо, по който минаваше Големият път. Вляво беше Сит, край чийто бряг имаше немислимо струпване на всевъзможни кораби и лодки. Градът покриваше всяко местенце по склоновете на острова.
Каран въздъхна облекчено.
— Най-сетне в Сит. Ако ще живея в град, предпочитам Сит. Колко е прекрасен! А жителите му са сърдечни и щедри.
— Значи не харесваш Туркад?
— Туркад?! Мръсна дупка! Все едно е Нарн, но хилядократно уголемен, западнал и покварен. Изобщо не ми го споменавай.
Лиан и сам се убеждаваше в красотата на Сит, особено видян откъм реката. Целият бе построен от жълт пясъчник, кулите му лъщяха под следобедното слънце — лъчите му посребряваха плочите от цепен камък по покривите. Дори кейовете бяха чисти и спретнати въпреки шумното оживление.
— Още ли искаш да се прибереш след Сит?
Тя изобщо не забави отговора си.
— Разбира се. Отивам си у дома в Готрайм. Толкова ми домъчня! А там имат нужда от мен, особено ако войната се разпростре и в нашите земи.
— Може би дългът ще те принуди да се задържиш тук.
— Нямам дълг към никого освен към хората си. Банадор е свободна страна. Ако ще Мейгрейт да ме умолява на колене, повече няма да се въвличам в нищо. Ами ти?
Лиан мълчеше. Събитията нямаше да намерят своя завършек в Готрайм, нито пък там щеше да научи края на сказанието си. Огледалото щеше да продължи нанякъде, а той не би могъл да го последва. Пък и имаше дълг към Мендарк. Рано или късно щеше да се наложи да го изплати… Надяваше се да е по-късно, щом нямаше да му занесе Огледалото. Тази мисъл го плашеше. И той искаше мир и спокойствие, а не да се товари всеки ден със съдбините на света. А и как да се раздели с Каран?
— Чувал съм, че Готрайм е най-съвършеното кътче на света — подхвърли той. — Ще ми се да прекарам зимата там.
— А когато зимата свърши?
— Не знам. Ще чакам някакво знамение.
Свободният град Сит заемаше хълмове, обхванати в примка от реката освен на юг. В далечното минало основателите на града бяха прокопали широк и дълбок канал и бяха създали остров с размери две левги на една и половина. Търговската държава процъфтяваше, защитена от реката и стръмните скалисти брегове.
Пендер загреба към спокойните води на пристанището, а Хасиен се оглеждаше за свободен кей. Накрая му посочи един от по-старите, скован от неодялани трупи, макар че и там лодките бяха вързани в три редици и трябваше да прескачат по тях, за да отнесат на кея малкото си вещи.
Качиха се по късата стълба и Лиан се огледа. Лабиринтът от кейове се простираше във всички посоки и навсякъде цареше трескава суетня.
Тръгнаха след Пендер към митницата. Пред входа се сблъскаха с бързащ мъж, който се усмихна радостно.
— Пендер, стари друже! — извика той и разпери ръце за прегръдка. — Колко е хубаво да те видя! От последната ни среща май минаха цели две години! — Отдръпна се и погледна внимателно приятеля си. — Ама че дни си избрал да тръгнеш по реката. — Чак тогава видя жената и децата и лицето му се изопна. — Хасиен, какво те води насам в тези черни времена?!
Тя бе пристъпила с усмивка към него, но спря озадачена.
— Дирхан, какво не е наред? Отказахме се от Нарн и идваме да живеем в Сит.
— Но как тъй не сте чули? Огромна армия настъпи от Орист. Целият Ягадор южно от Гар е превзет,
