— Ще отида в Нарн и ще я намеря. Ако я срещнете, кажете й да тръгне към Туркад, заради войната този град е единственото сигурно убежище.
Скоро се скри в гората.
Мейгрейт потръпна, запали наново огъня и си свари чай. Пак седна на дънера и се опита да стигне до някакво решение. Копнееше да открие Каран, но нямаше представа откъде да започне. Собствените й чувства я зовяха на юг, но дори ако Игър я искаше, и с него до себе си не би застанала отново срещу уелмите. Всъщност нямаше избор — връщаше се към дълга си. Краткият й бунт бе свършил. Без Фейеламор тя беше нищо.
След много дни пристигна в Толрайм, град недалеч от имението Готрайм. Опасяваше се, че Фейеламор е тръгнала, но я намери още щом отиде на пазарния площад. Господарката седеше до една маса под навес откъм слънчевата страна и пред нея имаше паница плодове.
— Значи дойде — отбеляза господарката й, когато Мейгрейт я доближи. — Надявах се. Носиш ли го?
Мейгрейт призна неуспеха си и се изненада, че Фейеламор не прояви гняв: лицето й остана невъзмутимо.
— Дълго умувах над загадката на Каран, откакто ти ми разказа за дарбите й. Как са се зародили? Проверих онова, което си спомнях, в тукашните архиви за рода Фърн. Догадката ми е вярна. Един мъж от фейлемите е живял тук отдавна. Имал тайна връзка с момиче от този род, родила се дъщеря. Случката била срамна и я потулили, но архивът е съхранен. Макар това да било преди много поколения, името Мелуселда се предавало на дъщерите, какъвто е обичаят в тази област. Дарбата е от смесването на кръвта. Но наученото в Шазмак ме хвърли в ужас.
Фейеламор млъкна и я прониза със суров поглед. Мейгрейт се смути.
— Да… — промълви накрая и се изчерви. — Тя има и аакимска кръв от баба си. Не ти го казах, защото се настрои твърде враждебно към нея. Е, и?
Господарката й едва се сдържаше.
— Значи тя е трикръвна — изсъска тя и устните й се свиха в бяла линия. — Произхожда от три човешки раси, от Трите свята. При единствената ни среща преди години долових, че е опасна за мен. Сега вече знам причината.
Фейеламор се замисли за иронията — толкова мъчителни усилия й струваше да създаде своя трикръвна, а изведнъж от нищото изскача друга, напълно съзряла, но необуздана, дива и коварна. Дали пък светът не се опитваше да възстанови равновесието? Все пак у новопоявилата се трикръвна имаше хитроумие без овладяна сила. Нейното създание беше по-добро.
— Върнах се при тебе — промълви Мейгрейт, — но не ме притискай. Ако Каран е пречка пред замислите ти, ще намериш начин да я заобиколиш. Навредиш ли й, няма да ме видиш повече.
—
— Разбрах в какво го е крила.
Мейгрейт показа металната тръбичка.
— Но къде е то?! — възкликна Фейеламор. — Когато стигнах до бивака, гипсовата превръзка не беше да поляната. Върнах се след четири часа и я намерих натрошена. Дошъл е още някой освен аакимите и уелмите и е прибрал Огледалото. Аха! Младежът, за когото ми каза. Чух за него и в Шазмак. Нейният спътник Лиан. Той го е взел! И отгоре на всичко е зейн. Ама че каша… Как ли ще постъпи? — Фейеламор се запъна. — Ще отиде в Туркад. Няма накъде другаде да се запъти. Значи и ние ще тръгнем натам. Решителният момент е все по-близо, а аз съм уплашена и неподготвена. Да вървим: налага се да прекроя наново всичките си планове.
34. Пламъци в нощта
Старият квартал на Нарн бе разположен над реката. Заобикаляше го каменна стена, срутена на много места, но самият квартал беше стар само по название, защото някогашните каменни къщи отдавна бяха съборени. Вместо тях се скупчваше странна смесица от мизерни бараки, къщурки на няколко нива и красиви, но овехтели внушителни здания.
Мелничарска улица се проточваше от пазарния площад към реката и завършваше с глуха стена зад склад за вълна. Всички къщи тук бяха построени от груби дъски и имаха какви ли не форми. Стаи, балкони и веранди стърчаха под всякакви ъгли и във всевъзможни подредби, а и наглед противно на всички правила в строителството. Повечето се крепяха на подпори заради наводненията.
Посочената от Пендер постройка беше недалеч от стената, тук къщите бяха схлупени, а улиците пустееха. Сградата беше просторна, отличаваше се от съседните по високата куличка, напомняща за шапка на вещица, само че наистина наклонена и с падащи керемиди. И в мрака имаше окаян, западнал вид с разкривения си покрив и нехайно закованите прозорци.
Лиан мина небрежно покрай нея и спря две врати по-нататък в една дълбока сянка. Пред къщата нямаше никого, но през пролуките между дъските на прозорците се процеждаше светлина. Някакъв юноша се заклатушка по улицата с мях за вино в ръка. Малко по-късно в един коптор зад гърба на Лиан се разнесоха крясъци, звънна счупено, после тишината се възцари отново.
Нощта беше хладна и Лиан свиваше и разгъваше пръсти, за да ги стопли. Долови движение пред къщата. Някой стоеше на пост в тъмата. Силуетът се открои за миг в оскъдната светлина и се скри, остана само тънката бледа ивица на открехнатата врата.
Лиан се сниши, промъкна се до къщата по тесния проход отстрани и се пъхна под верандата. Отдолу беше голяма бъркотия — предната половина върху подпори, високи половин разтег, по-старата задна част се крепеше на изронени тухли и камъни. По земята имаше какви ли ли не остатъци от безчет години: счупени съдове, скъсани чували, гниещи парчета дърво, ръждиви железа.
В тягостните нощни часове той опозна цялата къща отдолу, като много внимаваше да не бутне нещо в мрака и тишината. Понякога притискаше ухо към дъските на пода, за да чуе някакъв звук отгоре. Рядко се случваше. Бдящият на пост се разтъпкваше пред къщата или влизаше, отваряха и затваряха врати, някой ходеше. Нищо не издаваше обитателите на сградата да са уелми или Каран да е при тях. Накрая младежът се настани възможно по-удобно в теснотията и проспа остатъка от нощта.
Сутринта го събуди тропот на тичащи по верандата отпред крака и трескаво блъскане по вратата. Отвориха я и напрегнатият тих разговор се чу ясно през дъските.
— Нападнаха ме в гръб. Бяха поне двама, може би трима. Вързаха ме — задъхваше се някакъв мъж.
— Стегни се, Тарлаг — разнесе се неприязнен женски глас. — Не привличай внимание към себе си и къщата. Кажи ми спокойно какво се случи.
— Пазех при кея на сала, както ми заповяда. Чух шум между дърветата наблизо. Отидох да проверя и ме удариха изотзад, вързаха ме и ме зарязаха там. Чак снощи се освободих. Качих се на първия сал сутринта.
— Колко бяха и какво знаеш за тях?
— Нищо. А и не намерих следи.
— Не може ли да е бил спътникът й? Онзи… онзи Лиан — поколеба се тя за името, — за когото ни предупреди Идлис? Онзи, който се срещнал с нея при Тулин и й помогнал да избяга?
Тарлаг изфуча с пренебрежение:
— Че как може да е бил той? От всичко казано за него знаем, че е глупак и страхливец. Не, сигурно е бил някой от онези скреца — натърти грубо на думата, — аакимите. Вартила, трябва да ги изтребим.
Под тях Лиан се подсмихна мрачно — радваше се, че го подценяват. Щеше да им покажа, че не е толкова загубен.
— Вероятно си прав, Тарлаг. Ща удвоим постовете. Малко остава да я прекършим. Скоро ще го вземем. Длъжни сме — много се нуждаем от него. Върви.
Лиан чу тежки стъпки да се отдалечават към задната страна на къщата. Щом стихнаха, Вартила каза тихо:
