„Но не и ти, прасе тлъсто!“ — мислено изръмжа Лиан.
— Виж, никого не искам да въвличам в неприятности, просто се опитвам да намеря приятелката си. Ще ти платя щедро — повтори и раздрънка монетите в джоба си.
По лицето на дебелака се изписа борбата между страха и алчността, която все пак победи.
— Ами те кажи-речи нищо не платиха — оплака се той. — Обещаваха щедро, а накрая излязоха скръндзи. Взех два-три гроша, пък лодката ми я нямаше две нощи. И те си мислят, че ще си затварям устата, нали така!
Лиан се подразни от тези „нали така“, но му се усмихна и пак подрънка монетите. Мъжът облиза устни.
— Ще ти дам един сребърен тар, ако ми кажеш кои наеха лодката ти и къде да га намеря — започна да се пазари Лиан.
Очите на дебелака блеснаха срещу фенера, той пак облиза устата и възрази:
— Не стига. Ще ме намерят. Значи трябва да се махна, нали? За по-малко от пет тара няма да стане.
Лиан се намръщи, загърби го и подчертано преброи парите, които извади от джоба си. Пак се обърна към мъжа и каза:
— Три сребърни тара и две медни монети, само това имам.
Мъжът протегна ръка, но Лиан отстъпи назад.
— Първо да чуя историята.
Но дебелакът го хвана за рамото и изсъска:
— Не тук, на открито. Ела зад лодката.
Лиан бутна мърлявата му ръка от рамото си и не помръдна.
— Никой не се мярка наблизо. Разказвай тук.
Дебелакът настръхна.
— Тук — не. Задръж си парите!
Понечи да си тръгне и Лиан отстъпи неохотно.
— Добре де.
И позволи мъжът да го замъкне в плътния мрак зад лодката.
— Седмина бяха — подхвана лодкарят, — две жени и петима мъже. Високата жена беше старшата, нали така! „Искам лодката ти — така каза. — За една нощ, може би за две. Ще ти платя богато. Никой не бива да научи. А ти няма да припарваш до лодката си“.
— Кога говорихте? — уточни Лиан.
— Дойдоха в града на коне преди три дни. Всичките седмина се качиха в лодката. Върнаха се по тъмно — само тя и още двама. Били са нагоре по реката. По-миналата вечер пак потеглиха, към осем часа. Двама трудничко гребат срещу течението, нали така! Дойдоха си към три през нощта. И шестимата, пък седмият на носилка и с момичето с червена коса. Видя ми се умряло. Не могат да скрият такива неща те от Пендер, нали така. Закъснял си, може вече да я ядат червеите! Жалко. — Той протегна ръка. — Давай, това си струва трите тара.
— Къде я отнесоха? — студено и настойчиво попита Лиан, без да поглежда подложената шепа.
— А, не знам — изломоти Пендер.
— Знаеш, разбира се — натърти Лиан; осланяше се на интуицията си. — Проследил си ги. За хитрец като тебе не е било трудно, а те са пренесли момичето наблизо, нали?
— Не е наблизо — възрази Пендер и се смути. — Е, то се знае, тръгнах подире им. Трябваше да знам какви ги вършат — оправда се гузно. — Отнесоха я в оная голямата къща в стария град, третата от края на Мелничарска улица. На покрива отпред има килната куличка. Това знам. Дай си ми парите — отсече той намусено.
Лиан изсипа в дланта му монетите, Пендер ги напъха в задния си джоб и си тръгна. Лиан се загледа след него: не знаеше правилно ли е каквото бе намислил. Извади ножа си.
— Пендер!
Дебелакът се върна с нежелание.
— Дано мога да разчитам на мълчанието ти — каза Лиан и вдигна ножа, за да блесне под фенера. Пендер се смръзна и Лиан го сграбчи за ризата. — Ти вече ги издаде. Кажи ми поне една причина да не издадеш и мен.
Очите на дебелака се изцъклиха.
— Ще ме удушите, господине — изхърка той. — Знам, не будя доверие, ама платят ли ми, върша работа. Оная жена обеща много, пък даде малко. Нищо не й дължа.
Лиан се взря изпитателно в него.
— Май мога да ти вярвам. Ако е така, ще получиш още пет тара. Издадеш ли ме, ще те убия, а жена ти и децата ще хвърля в реката.
Мъжът изпадна в такава паника, че Лиан едва не съжали за заплахите си.
— Господине, вярвайте ми! — захлипа той. — Задръжте си таровете, оставете ни на мира. В Нарн нямат милост към чужденци като нас. Повярвайте ми! Платихте ми добре. Няма да ви издам.
— Добре тогава. Да не забравиш обаче. Върви си.
Пендер забърза в тъмата. Лиан изчака малко и го последва. Наблизо се хлопна врата. Лиан се промъква през гол двор само с едно престаряло дърво и малко цветя край прага. През едно прозорче с мътни стъкла проникваше жълтеникавата светлина на маслена лампа. Лиан надникна и видя стая с вехти мебели. Дебелакът седеше на леглото с провесен нос, а две дечица се вкопчваха в нисичка тъмнокоса жена. Махна се, обзет от чувство за вина. „Но какво да направя? Не изглеждаше човек, на когото да разчиташ. А и ако ме бе срещнал денем, едва ли щеше да се уплаши чак толкова“.
33. Историята на Мейгрейт
След като Фейеламор се скри в гората, Мейгрейт продължи покрай потока. Дъждът й пречеше. Сякаш цяла вечност не намираше нови следи. Ами ако не бяха тръгнали по течението? Защо да не се отправят в която и да било друга посока? Колко уморена беше… Повече от месец след бягството от Физ Горго не можеше да се възстанови напълно — все бързаха, все не си доспиваха, а тя се боеше и от останалото зад гърба й, и от предстоящото.
Опря рамо в грубата кора на едно дърво и се помъчи да мисли свързано. Предположи, че онези са тръгнала към Нарн, но незнайно по кой път. Как да ги намери освен по щастлива случайност? По-добре бе да тръгне към самия град и да наблюдава брега.
Тръгна напряко през гората към пристана на сала. Ако се бе забавила малко, щеше да срещне Лиан, който бе тръгнал по течението към Гар, и цялото бъдеще на Трите свята вероятно щеше да е съвсем друго, но се разминаха с някакъв си половин час. Мейгрейт се упрекваше, че бе обидила Фейеламор. Отдавна назряващият сблъсък първо я въодушеви, но сега в душата й се утаяваше само горчилката на пренебрегнатия дълг. Не, по-скоро на своенравно отхвърления дълг, без нищо да го замени.
Изведнъж се сети за конете. Върна се, където ги бяха оставила, но намери въжетата срязани, а животните ги нямаше. Отново се запровира през гората между пътеката и брега и чак преди здрач стигна до кея. Но тук й провървя: салът още чакаше.
Мейгрейт с облекчение влезе в града и бързо си избра удобно място — покрива на изоставен склад. Оттук виждаше и кея на сала, и почти цялата брегова ивица, макар че фенерите едва мъждукаха. Бдя цяла нощ, отпъждаше преумората, но не видя нищо.
Наблюдава и на другия ден, но накрая силите й свършиха — имаше да наваксва сън от три нощи. Задряма както си седеше и се събуди чак на следващия ден. Хукна надолу по стълбата с увереността, че ги е изтървала през нощта. Дебнеше на брега и се взираше във всеки пътник, слязъл от сала. Разпита и хамалите, но от никого не чу каквото й се искаше. Сега се питаше дали Каран изобщо е стигнала до Нарн, и макар че уелмите несъмнено бяха минали през града, не откри човек, който да спомене нещо за тях.
Остана още един ден, не научи нищо ново и я обзе страх, че Каран вече е далеч. Пак прекоси Гар със сала и на западния бряг отиде в Гилт, на цял ден надолу по течението. Задаваше въпроси на всеки срещнат,
