Сянка по стъклото

тълпи се изсипваха на пристанището от уличките. Един мъж подтичваше и се взираше към водата.

— Ето го — посочи Лиан, стана и се хвана за ръба на кея. — Ей, тук сме! — извика и размаха ръка.

Пендер също се изправи. Гистел вече тичаше с все сила към тях.

— Фарш! — изсъска дебелакът, тръшна се на кърмата и разклати лодката.

Дръпна яростно въжето. Лиан го погледна недоумяващо, но в следващия миг забеляза двете закачулени фигури, които също тичаха към тях. Пендер мощно отблъсна лодката с веслото и Лиан залитна към носа.

Вятърът разкъсваше мъглата на ивици и кълбета. Пендер напъна веслата и умело насочи лодката към най-близкото белезникаво петно над водата. Още трима души се устремиха към мястото, откъдето бяха потеглили, ясно откроени от пожарищата в града. Един посочи с дългата си ръка, друг се подпря на коляно. Стрела се заби в дъските до ръката на Пендер. Той пак изруга, загреба още по-силно, лодката зави и се скри в мъглата.

Почти по същото време една лодчица, газеща надълбоко, покрита с кал и клонки, се допря безшумно до каменистата южна страна на острова. Едър мъж скочи от нея и се вкопчи в мокрите скали, а лодчицата бавно се завъртя нанякъде в тъмата. Мъжът изпълзя по канарите в мрака и мъглата и се промъкна в Сит. Щъкаше къде ли не и търсеше и дори сред развихреното насилие през тази ужасна нощ бягащите хора спираха за миг и зяпваха страховития мъж. Лицето с черна брада не изразяваше нищо, само заревото открояваше двата криви белега по бузата на Емант.

— Та какво ще искате сега от мен? — попита Пендер, докато се свираха в тръстиките на северния бряг, повече от левга по-надолу.

Три часа се изплъзваха на вражеските патрули, прокрадваха се от едно петно мъгла към друго, а когато вятърът я разпиля, пълзяха по безбройните протоци и заблатени места в долното течение на Гар.

Лиан не можеше да се отърси от колебанията си. Не познаваше областта и не вярваше, че двамата с Каран ще стигнат по суша до Туркас, особено пък щом войскарите щяха да ги издирват. Доскоро се уповаваше на Гистел да ги отведе там. А упоритата самоуверена Каран я нямаше, вместо нея виждаше отчуждената и потисната непозната. Както и да я заприказваше, тя само повтаряше:

— Страх ме е да отида в Туркад.

— Не можехме да останем в Сит.

— Знам.

— Ами Банадор?

— Да бях отишла там направо от Шазмак, дори ако трябваше да те зарежа по пътя. Сега е късно, те вече ще ме чакат там.

— Да прекосим морето? — промълви той със съмнение. — Щом ме гониха чак дотук, няма да им избягам в равнините на Алмадин.

— Тогава какво да правим?

Лиан се взря умоляващо в Пендер.

За лодкаря това беше нещо ново и засега предпочиташе да си мълчи. И той се бе преобразил — вкиснат на сушата, способен и властен в лодката си.

— Чудя се и за самата задача — мърмореше Каран. — А тя какво право има да притежава Огледалото? Името й кънти на кухо в главата ми. Сега се питам дали да го дам на нея не е толкова зле, колкото и на Тенсор. Вече не знам кое е правилно. Разсъдъкът ме подвежда, както и увереността, всичко ми изглежда безсмислено.

— Не съм новак в бягането и криенето — намеси се Пендер. — Аз бих се притаил в Туркад. Свърталище на порока си е, нали така! Там има местенца, където и вашите врагове не смеят да припарят. А и градът е много по-могъщ от Сит.

— Каран, нямаме друг избор. Нека отидем в Туркад.

Тя се извърна към водата. Трепереше и колкото и да стискаше клепачи, две сълзи се плъзнаха по бузите й.

Пендер ги видя, вникваше и в нямата молба. „Ти си добра душа. За тебе ще го направя, ако поискаш“.

— Не съм бил в земите оттук до Туркад — каза им с неприязънта на моряк към ходенето. — А в тези времена дори аз не мога да ви откарам денем. Из мочурищата обаче има много протоци, а и устието си го бива, така де! В по-тъмна нощ мога да ви закарам до морето. И ще продължите към Туркад.

Но и тази нощ, и следващата беше пълнолуние, а мъгла нямаше. Тримата студуваха сред тръстиките. Преди третата нощ се заоблачи и потеглиха, щом залезе слънцето.

Каран не продумваше, беше безпомощна и примирена. Нямаше какво да даде от себе си. Ако Мейгрейт бе дошла… но никога нямаше да я намери. Долавяше мощта на Игър наоколо, също и уелмите. Мяркаха се и онези очи от видението; все по-големи и зли. Той я искаше, тя беше втъкана в стремежите му. Ден и нощ се сливаха в грозен сън. Сега пък се плашеше, че обезумява, колкото и да я утешаваше близостта на Лиан.

Пендер промушваше лодката по менящите се протоци в мочурищата и на сутринта вече надушваха соления дъх на морето. По негово настояване през деня се криха в тресавищата. Добре, че го послушаха, защото в утрото войници претърсиха наоколо с малки лодки, по-късно чуха скрибуцане на дъски и плисъка на много весла — край тях мина цяла флотилия.

Пълното лице на Пендер се опечали още щом помирисаха морето.

— Как копнея за морските вълни — отрони тъжно.

Любопитството на Каран замъждука за пръв път от много дни.

— Какво ти се е случило?

— Имах си малък кораб, превозвах стоки покрай брега, понякога и отвъд. Но враговете ми бяха твърде много — процеди с омраза. — Не ме искаха. Отнемал съм бил от печалбите им, нали така! Съюзиха са срещу мен, подпалиха кораба ми. Всичко изгоря, нямах пари да платя стоката, трябваше да бягам. А бях най- добрият капитан в Туркадско море. Сега греба по вонящата река и не припечелвам дори за насъщния.

Вечерта с лекота се провряха покрай патрулите и преди полунощ стигнаха до морето по най-северното разклонение на устието. Вятърът налиташе от север, високи вълни се разбиваха в плитчините по-навътре. Скоро всички бяха мокри до кости.

— Тук няма опасност за вас — извика им Пендер в шумотевицата. — Ще ви оставя на брега, селото е наблизо, така де! Купете или откраднете лодка. Имате два-три дни плаване до Туркад. Време е да се върна при децата си.

Обърна, преодоля вълните и доближи брега. Не мръдна от кърмата. Каран прекрачи предпазливо на пясъка. Стоеше търпеливо, хванала въжето, и рееше поглед над водата.

И Лиан седеше, надмогнат от уплахата. Дори да откраднеше лодка, не би могъл да се добере до Туркад по това бурно море. Предпочиташе отново да пълзи по опасната пътека към Шазмак.

— Никога не съм плавал сам в море — изломоти той.

Пендер го изгледа с отвращение.

— Колко си жалък… А пък се уплаших от тебе. Защо ли да ти помагам? Няма да го направя дори за цяла торба сребро.

И тогава срещна погледа на Каран.

— Ще го направиш ли заради мен? — попита тя и закоравялото му сърце трепна.

Поумува и ръката му може би случайно опипа кесията на кръста му. Лиан безмълвно пусна в мазолестата му длан няколко големи сребърни монети. Лодкарят ги претегли, задържа ръката си протегната ръка и младежът с нежелание добави още една монета. Парите веднага изчезнаха в кесията.

— Качвайте се.

— Ами децата? — не се сдържа Лиан.

Пендер въздъхна.

— И в Сит са на толкова сигурно място, колкото е всяко друго.