Сянка по стъклото

безвъзвратно луда и много опасна.

Той я избута и хукна към стаята, като викаше Каран. После изскимтя. Другите двама нахълтаха и го завариха да се дърпа заднешком, стиснал едната си ръка, от която капеше кръв. Беше смаян. Каран стоеше срещу него, хванала ножа, лицето й бе замръзнало в гадна маска.

— Виках те, а ти не дойде! Обеща ми!

Мендарк отстрани от пътя си Лиан и Талия и запристъпва полека към Каран. Тя размаха ножа и се усмихна.

— Ей тази игра повече ми харесва. Вече сме я играли.

Той спря. В този момент дойде и Мейгрейт — спря като закована, слисана от гледката: Каран обезумяла и цялата в кръв, труп в ъгъла, трима непознати… не, младежа бе видяла в Нарн… скупчени в другия ъгъл. Не знаеше какво да направи. Извика с приглушен от мъка глас:

— Каран!

Каран се обърна немислимо бързо, ножът й разсече въздуха пред лицето на Мейгрейт — тя беше с дълго черно наметало с качулка. Лицето й оставаше в сянка и другите не можеха да го видят. Каран обаче знаеше коя е.

— Обеща да се върнеш, а не дойде. Обеща да не ми го пращаш, затова пък той дойде. Емант! Зовях те, умолявах те, но те нямаше. Какво още е нужно, за да те измъкне от постелята на любовника ти?

Пак замахна свирепо и Мейгрейт отстъпи и каза тихо:

— Не е така.

Каран отпусна ножа и ужасът бавно плъзна по лицето й, погнусата от самата нея го разкриви така, че Лиан настръхна.

— Убих го. Колко лесно било в края на краищата. Помогни ми, татко…

— Сега ще дойдеш ли с мен? — попита Мендарк. Гласът му леко трепереше.

— Вече ми е все едно. Нищо няма значение.

Но преди да помръднат, в коридора се вдигна врява, дотичаха неколцина стражници, следвани от висок оплешивяващ мъж с черна роба, бледи очи и нос като боздуган: Тилан, който бе отнел на Мендарк поста Магистър на Висшия съвет. Каран се вторачи в натрапника, опитваше се да проумее целта му с размътения си ум. Стражниците обаче мигновено овладяха положението. Тя се опита да ги нападне, но някой я халоса с копието си по слепоочието и я повали.

Тилан я претърси и с тържествуващ вик извади Огледалото от тайния джоб. Мендарк пристъпи към него, но върховете на копията тутакси се опряха в гърдите му. Капитанът на стражата погледна въпросително новия Магистър.

Тилан завъртя глава.

— Сега мога да си позволя великодушие, но ви предупреждавам — пазете се. Стражници, отведете я и вземете всичко, което е нейно.

Вързаха ръцете на Каран и я понесоха към цитаделата.

Четиримата в стаята се зяпаха цяла минута, после Мейгрейт изфуча навън. Лиан вдигна верижката с амулета от пода и също се запъти към прага.

Сутринта Мендарк и Лиан седяха до огъня във вилата и чакаха Талия да се върне с новини. Бяха будували цяла нощ. Никой не продумваше от часове. Лиан беше като зашеметен от скръб.

Вратата се отвори. Талия беше изтощена.

— Какво научи? — попита веднага Лиан.

— Затворена е в цитаделата. Друго не знам.

— Ами другата жена? Разбра ли коя е?

— Не! Само Каран може да ни каже.

Мендарк се взираше в пламъците, опрял глава на дланите си. Събитията през последните дни го бяха смалили още повече. Чувстваше, че е изгубил власт над съдбата си.

Вратата се отвори безцеремонно и в стаята безшумно влезе жена. Високите й ботуши бяха опръскани с кал, от синьото наметало се стичаше вода. Свали шапката си, завъртя глава да освободи светлата си коса и очите й се вторачиха право в Мендарк. Той се стресна.

— Аз съм Фейеламор. Дойдох за Огледалото.

Затаилият дъх Мендарк издиша бавно.

— Не съм те забравил. Колко време мина? Шест столетия? — Тя вдигна рамене с безразличие. — Е, ти ли си Фейчанд?

— Бях Фейчанд, но тайната излезе наяве.

— Значи е ненужно да питам как си минала покрай пазачите. Закъсня. Тилан отне Огледалото, а сега той е Магистър. И по време на война е всевластен. Нищо не мога да направя, за да го взема.

Лицето й помръкна.

— А момичето?

— И тя е в ръцете му, но вече никой няма полза от нея. Загуби си ума.

Маската сякаш се смъкна от лицето на Фейчанд. Можеше да е и по-лошо.

Мендарк набързо й описа как се бе стигнало до сцената в стаята и смъртта на Емант. Лицето й се отпуска още мъничко. Всичко се нареждаше добре, оставаше само затруднението с Тилан, но и то можеше да бъда отстранено. Скоро всички щяха да се съберат тук.

Лиан се взираше в този лик без възраст с омраза и недоверие, но и с приковано внимание. В тази времена срещите с фейлеми бяха рядкост, а никой летописец не се бе натъквал на Фейеламор от векове. Запомняше изключителната й външност за сказанието си, особено златистите котешки очи и стряскащо прозирната кожа.

— Ето го значи нищожния зейн — подхвърли тя, усетила погледа му. — Народът ви е в упадък, както виждам.

— Но за какво му е на Тилан това Огледало? — вметна изведнъж Талия.

— Иска го, за да отваря проходи, портали в пространството — обясни Мендарк, — каквато несъмнено е била целта и на Игър. Представи си какво могъщество ще притежава, ако може мигновено да прехвърли армиите или шпионите си навсякъде из Сантенар. Смята се, че Огледалото съдържа тайната на подобни устройства.

Лиан не се сдържа и избълва яростно:

— Вдън земя да пропадне Огледалото! Трябва да освободите Каран.

— Не виждам как бих успял — възрази Мендарк.

— Чух, че Тилан е заповядал да я оковат във вериги — намеси се Талия. — Наложило се да я обуздават.

— Вериги!? — кресна Лиан. — Каран във вериги!? Длъжни сте да направите нещо.

— Докато е там горе, аз съм безпомощен.

— Цитаделата е недостъпна за Мендарк — обясни Талия. — Не може да влезе нито открито, нито тайно. Изложени сме на риск, особено с този враг пред портите. Щом сме във война, Тилан може да ни затвори, дора да ни убие, и никой нищо няма да му каже. Докато я държат в цитаделата, нищо не ни е по силите.

— Има начин — вметна Фейеламор, която до този момент слушаше безучастно — и той е по силите единствено на Мендарк. Трябва да свикаш Голям събор. Те ще са принудени да излязат от цитаделата. И тогава ще има шанс да си върнем и Огледалото, и нея, щом толкова искате, макар че тя е порочна и коварна.

— Разбира се… — промълви Мендарк. — Що за облак е обгърнал ума ми, че не си спомних веднага?

„Но защо я няма Мейгрейт? — недоумяваше Фейеламор. — Задължително е да присъства на Големия събор.“

После излезе също толкова безшумно, както бе влязла.

— Току-що видяхме една твърде зла твар — обади се Лиан. — Забелязахте ли запечатаната на лицето й омраза? Не й вярвайте, не свиквайте този събор.

— Не е зла — отвърна му Мендарк, — но може да извърши злини. Като представителка на фейлемите се