При новото преглеждане на каталога нещо привлече вниманието му. Цял раздел, озаглавен „Кореспонденция — други карони“. Отдолу бяха изредени Кандор, Ялкара и още имена. За някои знаеше, че са мелези, кръстоска между карони и аакими или карони и други раси. За какво ли си бяха писали? Още тягостни часове на ровене в писма, договори, обзори за селското стопанство, добив на руди, климат, пътища и какви ли не всекидневни занимания. Всеки карон бе изградил своя империя и кореспонденцията помежду им се бе натрупала невероятно.
Маслото в първия мях свършваше. Откога ли беше тук? Според Талия маслото от едни мях щеше да му стигне за дванадесет часа… или бяха осемнадесет? Спра се на второто число, защото се чувстваше изтощен. Подреди си папките на пода вместо постеля. Спеше зле, откакто бяха отвели Каран. Угаси фенера и се унесе.
Вторият ден много приличаше на първия. Неогледно море от книжа, всеки раздел в каталога обхващаше множество рафтове, запълнени с документи. И във втория мях маслото намаляваше, а трябваше да му остане и за да търся Каран.
Върна се при кореспонденцията. Откровените писма сигурно бяха унищожени, но дали нямаше да се натъкне на намек или нишка, които не означават нищо за другите? Купчина писма, разменени между Рулке и Кандор. Стотици. Много часове четене. Лиан отстъпи пред обзелия го подтик и ги напъха в чувала. Нещо друго? Писмата между Рулке и Ялкара, доста по-малко на брой. След първото престъпление му беше по- лесно. Взе и тях.
Разгъна картата и проследи пътя навън, за да го запечата в паметта си. Не се оправяше добре с карти. Но къде ли беше Каран? Проучи разпределението и на горните етажи. Общо девет, поясненията бяха изписани със ситен почерк. Кухни, пекарни, зали (бяха десетки), библиотеки, картографска зала, стаи за слугите, спални. Стотици помещения. А по-надолу складове, оръжейни, караулни, подземия…
„Успокой се! — заповяда си Лиан. — Може изобщо да не е в килиите, а да е заключена в която и да било стая. А дори да е долу, сигурно я охраняват“.
Но идеята да я намери се бе загнездила в ума му въпреки опасенията, че ще го хванат, че Тилан ще научи какво е търсил и че ще провали замислите на Мендарк… Отхвърли всичко това в миг. Мендарк да се пукне, ако ще!
Тъмниците бяха чак в другия край на цитаделата. Как да отиде там, без да го спипат? Отново проследи маршрута по картата и го запомни. След няколко минути излезе в осветени коридори, угаси фенера и със стиснати книжа в едната ръка се постара да си придаде вид на забързан служител. Май беше много късно, защото срещна само двама души по пътя си, но те не го и погледнаха.
Ето я и стълбата, която си бе набелязал — спускаше стръмно към долния етаж. Лиан се промъкна дотам и надникна зад ъгъла. В сумрачния коридор мъждукаха само два фенера, но се виждаше, че и наляво, и надясно има килии. По-нататък зърна голяма ниша, отделена от коридора с дълъг тезгях. Сигурно беше помещение за стражата, но изглеждаше празно. Къде ли бяха отишли?
И тогава чу бълбукащо хъркане. Надзърна зад тезгяха. Надзирателят спеше по гръб на дълга пейка. Нишата вонеше на бира. Лиан я подмина, без никой да го спре.
В големи или тесни килии спяха затворници, вероятно верни поддръжници на Мендарк. Налагаше се да светне с фенера във всяка, за да провери вътре ли е Каран. Не я намираше, а един-двама се размърдаха от светлината. Стигна до друга ниша за пазачи, този път празна. Нататък всички килии пустееха освен една с окачен до нея фенер.
Лиан се вкопчи в решетката и прошепна:
— Каран!
Тя лежеше върху купчина слама на пода, завита с опърпано одеяло. От единия край стърчеше червената й коса, от другия — босите й крака. Не мърдаше.
— Каран — повика я по-силно.
Тя потръпна и мудно вдигна глава, но не го позна.
— Каран, аз съм — Лиан. Ела по-бързо!
Тя се надигна — посипа се слама — и повлече крака към вратата. Вторачи се в лицето му и със същото равнодушие се върна на мръсната си постеля. Едната й буза бе отекла. От празния й поглед сърцето му се обърна.
Втория път успя да промуши ръце между прътите и да я прегърне. В очите й просветна искрица, но пак угасна. Щом докосна прътите на решетката, се присви. Лиан я пусна и се помъчи да разклати вратата. Тя дори не шавна. Притича до празната ниша. Никакви ключове! Върна се чак при другата, където надзирателят спеше в безметежна увереност, че цялата цитадела е защитена със заклинания. Къде ли бяха ключовете?
Сега мъжът седеше, свлякъл се върху масата, и ключовете бяха полузакрити от шкембето му — беше колкото бъчвонката, откъдето си бе точил бира. Ръката му пълзеше по масата. Лиан побутна каната към шарещите пръсти, пияницата я надигна и загълта, без да отваря очи. Изохка доволно, оригна се, килна се на една страна и ключовете лъснаха. Лиан мигновено ги откачи от колана и затича на пръсти по коридора.
Още вторият щракна в бравата, той се хвърли в килията и пое Каран в прегръдката си. Тя висеше в ръката му като парцалена кукла, беше ужасно отслабнала.
— Да вървим!
Тя го последва към вратата, но изведнъж спря и посочи коридора. Лиан също бе чул гласа, заревал пиянска песен, и се паникьоса.
— Надзирателят!…
Каран внезапно се разтресе като от убождане с нажежена игла. Напълно равнодушна към собствената си участ, тя се опомни на секундата, щом Лиан бе изпаднал в опасност.
— Лиан! — прошепна и се превърна в измършавяло подобие на предишната Каран. — О, Лиан, ти дойде… — Метна ръце около врата му и покри лицето му с целувки. — Махни са оттук, преди да са затворили и тебе. Моля те, тръгвай. Той ще те убие.
Той я дръпна за ръката.
— Хайде! Още имаме време да се измъкнем. Стражът е пиян.
— Не мога. По-бързо, скрий се в сламата.
Как ли да се скрие в тази жалка купчинка? Все пак легна, а Каран го покри с миризлива слама. Легна пред него и зави и двамата с одеялото. Студената й ръка стисна пръстите му.
Точно навреме. Надзирателят залиташе по коридора, олюля се пред килията, понечи да се опре на вратата и тя се отвори.
Той изпсува и я затръшна с трясък. Мъчеше се да поизтрезнее, да си спомни дали е заключил. То се знае. Никога не забравяше, макар че тази килия беше и под друга охрана. Вторачи се в дундестия черен Страж до стената при решетката. Приличаше на шапка на вещица. През тесен процеп се процеждаше жълта светлина. Олекна му. Бяха го предупредили за тази затворничка. Много била хитра.
Вдигна фенера. Червенокосата жена лежеше на сламата, както правеше почти през цялото време. Не му се виждаше да е чак толкова хитра. Ама по-добре да заключи веднага, преди някой да дойде. Избягаше ли тя, Тилан щеше да му отреже ушите и да го изрита на предната линия срещу врага. Остави фенера и опипа по колана си за ключовете. Нямаше ги! Чудна работа. Никога не ги сваляше, освен за да ги предаде на човека, който застъпваше да го смени.
Стресна се, сандалите му зашляпаха по коридора. Каран се надигна, изтръска сламата от раменете на Лиан и пак стисна ръцете му. Той трепна.
— Какво има? — Тя се взря в червенеещата рана на дланта му. — Кой ти направи това?
Лиан се поколеба.
— Ами ти. Не помниш ли? След като Емант…
Каран го зяпна като зашлевена.
— Порязала съм те с ножа?
Изстена, очите й се подбелиха и той очакваше пак да обезумее, но заплахата, надвиснала над него, я принуди да се овладее.
— Прости ми. Не помня.
