—
Бе чакал до отвора на шахтата, след като Идлис се спусна да му доведе Каран. После водата изтече с рев, а Идлис не се върна.
— Клоаката е пробита — отвърна един уелм. — Тя е свалила резето от вратите и водата ги е изкъртила. Няма съмнение, че се е удавила.
— Не. Тази жена е страшен противник. Намерете я! Ами онзи нещастник Идлис?
— Той… не е способен като други сред нас. Сигурно също е мъртъв.
— Глупец сред глупците! Намерете и него. Ако е оцелял, ще му дам още работа.
Донесоха стълба и Игър слезе долу да се уверя с очите си. В клоаката почти не бе останала вода. Тежкото резе лежеше в мръсотията. Около изтръгнатите панти имаше пресни следи от чегъртане.
Не бе спал, кракът го мъчеше така, че по принуда се държеше за стълбата. Всеки друг на негово място би излял яда си в порой от думи. Но той изуми уелмите с подсмиването си.
— Ама че жена! Не носи оръжие, няма никакви сили, просто мъждукаща дарба, обаче се измъква. Когато всичко това приключи, може би ще ми е приятно да…
Забеляза израженията на копоите си и не довърши. Те не бяха способни да се отнесат великодушно към враг — искаше им се да изтезават, да размажат Каран, за да изкупят поражението си. Личеше, че са близо до презрението към него. Колко дълго можеше да разчита на тях след този случай?
— Действайте — заповяда той. — И докарайте лодката ми.
Навън бе паднал мрак. И с лодки, и пеша по брега претърсиха устието половин левга наляво и надясно. Нямаше и помен от Каран. Някоя се върнаха в тунелите, други се запътиха към крайбрежните селца или пък спираха и проверяваха гемиите на рибари и контрабандисти.
Ставаше късно, а тепърва трябваше да разпита Мейгрейт. Игър даде знак да насочат лодката към крепостта и уелмите загребаха към една рекичка близо до патрулната пътека.
— Спрете! Какво е това? — Той посочи нещо като сивкав дънер в тинята. — Я вдигнете малко фенера.
Двама уелми скочиха на брега. Игър се затътри подире им. Намериха не дънер, а Идлис, само по набедрена превръзка.
Игър сведе поглед към него. Разсъблеченият уелм беше противна гледка — мършави крайници с дебели стави, изпъкнали ребра, приплеснати пръсти на ръцете и краката, кожа като рибешки корем, която изгаряше дори под немощното утринно слънце. Черните очи също трябваше да бъдат пазени от светлината. Понякога се мразеше, че още ги държи около себе си. Само да не бяха толкова покорни, неумолими и страховити…
Някой обърна Идлис по гръб. Той застена, от устата му потече тиня и слуз. По тялото и единия му крак имаше рани, гърбавият му нос беше разкървавен. Сигурно се бе блъснал в решетката след шлюза.
Напълниха едни шапка с вода и я лиснаха в лицето му. Той изпъшка и се опита да стане.
— Какво стана с Каран? — студено попита Игър.
— Проследих я, докъдето можах… — Уелмът се закашля. — Вече ви казах…
Очите му се подбелиха, езикът му залепна за небцето и той пак се просна.
— Аз не съм… — запъна се и Игър. Поумува припряно. —
Една костелива жена с падаща до раменете побеляла коса коленичи в калта и стисна главата на Идлис с ръце.
— Господарю! — провикна се друг уелм откъм ручея.
Игър изкуцука при него.
— Вижте — стъпки. Някой е издърпал Идлис от водата. Говорил е с него, после е тръгнал ей натам. А Идлис е пропълзял по-нагоре.
Скоро Игър знаеше какви въпроси са били зададени на Идлис и как е отговорил той. Първо допусна, че двете жени са имали съучастничка отвън, но тя нямаше да разпитва така. Нещо го подсети за Мендарк.
Уелмът вече се опомняше.
— Погрижете се за раните му — заповяда Игър. — Донесете му някаква роба и тръгвайте след Каран. А вие тримата — след съгледвачката. Ще дойда с вас донякъде. Вартила, ти се захващай с Мейгрейт. — И подтикнат от приумица, на която сам се зачуди, добави: — Не искам обаче да пострада.
Дали бе съвпадение, че крадлите и съгледвачката бяха дошли едновременно? И че вниманието на стражниците е било отклонено тъкмо навреме, за да се покатерят онези двете по стената? И това бе възможно, но едва ли. Нима Фейеламор и Мендарк се бяха обединили? И това не изглеждаше вероятно, само че Преданията разказваха за още по-чудати съюзи. А с тяхната събрана мощ трудно би се преборил.
Тази съгледвачка хем дразнеше любопитството му, хем го безпокоеше. Сигурно беше Талия, най- кадърната помощничка на Мендарк и единствената, която познаваше гласа му. Какъв удар щеше да нанесе на Мендарк, ако успееше да я залови! Прати един от стражниците да изтича за кучетата.
Повървя по следите, но не узна нищо особено. Накрая свърна обратно към устието при уелмите, които търсеха Каран. И те не бяха открили нищо съществено. Там, където ручеят се вливаше в по-широк поток на някакви си хиляда крачки от шлюза, се бяха натъкнали на малък отпечатък от бос крак в калта. Олюляващата се от изтощение жена бе стъпила накриво, а мудният прилив не бе стигнал до следата, за да я заличи.
Игър огледа отпечатъка — съвсем ясни очертания на малко ходило на нисичка жена или на дете. Не че беше задължително да е на Каран, но нямаше от кой друг да е. Жителите на рибарските селца имаха широки стъпала с по-плоски пръсти. Дори децата им имаха по-груби крака от тези, пък и по това време на годината рибарите не ходеха боси.
— Каран е — каза той. — Влязла е в гората.
Даде нарежданията си на преследвачите и тръгна към Физ Горго, за да се заеме с Мейгрейт. Още една загадка… и предизвикателство.
Облаците ту се събираха, ту се разкъсваха. Слънцето се показа в небето. За да се опазят от заслепяващите му лъчи, уелмите извадиха костените си предпазни маски, нагласиха процепите пред очите си, нахлупиха ниско качулките и тръгнаха да търсят жертвата си.
9. Изгубена в блатото
Каран се събуди. За пръв път от много дни й беше топло. Протегна се и помисли за закуска, но в торбичката си имаше само мокър хляб и изкаляно плесенясало сирене. Хлябът приличаше на гадна каша. Отряза парче сирене, остърга мръсотията с ножа и го разгледа недоверчиво. Миришеше странно на смачкани мравки, долавяше се воня и на мокри от пот ботуши. Дора преди да стигне до Физ Горго го ядеше с голямо нежелание, но в Орист не намериха друго.
Дъвчеше неприятната мешавица и преценяваше положението си. Повечето храна беше в торбата на Мейгрейт. В теза мочурища не живееше никой и нямаше откъде да си набави още припаси. В края на есента навсякъде беше трудно да намери диви плодове и корени. Може би само ядки, но в заблатената гора нямаше такива дървета и храсти. Естествено трябваше да има ядивни растения, обаче и земите, и зеленината тук й бяха чужди. По пътя насам само веднъж бе опитала да хапне нещо и езикът и устата й изтръпнаха за половин ден. Не искаше да рискува отново. Не носеше и никакви пособия за риболов. Остатъците в торбичката й щяха да стигнат да се засища оскъдно два дни, а до Нийд имаше поне три дни път. Там бяха оставили тежките раници със запасите си — не че те бяха много по-вкусни. Ами ако Игър бе научил за бивака им при езерото? Тя потръпна.
