Със сол или огън можеше да ги накара да я пуснат. Но сол нямаше, а не смееше да пали огън. Толкова ранички непременно щяха да се възпалят. И изостреното въображение веднага й поднесе картината как се мъкне на гангренясалите си крака, черни и подпухнали.
От другата страна на протока някой кресна, по-надалеч отвърнаха с вик. Каран пак нагази. Блатото се въртеше пред очите й, дори в студената вода кожата й пареше. Пиявиците се кандилкаха на всяка крачка, подръпваха полека кожата й. Каран навлезе сред гъстите тръстики и се обърна назад. На брега личаха стъпките й, имаше и кръв.
По-черен ден от този не би могла дори да си представи. Уелмите я обграждаха и неспирно си подвикваха. Твърде замаяна, за да стои права, Каран се вкопчваше в тръстиките, а пиявиците й изсмукваха живота. Кръвта във водата привличаше още. Тя плъзна длан по бедрото си и напипа десетки. Догади й се.
Въздухът гъмжеше от зеленикави блатни мушици, ухапванията им боляха като парвания с нажежена тел, а пъпките смъдяха. Напъхваха се в ушите, в носа, под стегнато закопчаните ръкави, дори в слепналата се от мръсотия коса. Подлудена, Каран намаза лицето и шията си с миризлива кал, но мушиците пак се завираха в косата и под дрехите й. По нея вече нямаше здраво място.
А уелмите пак я доближиха. Мяркаха се отвъд водните ивици, претърсваха калните островчета едно по едно. Докато ги следеше с очи, с неописуем ужас усети, че нещо голямо и хлъзгаво се отърква под глезена й, после се уви и мина по пръстите на другия крак. Стори й се, че е дебело колкото прасеца й — и е безкрайно дълго.
Идлис беше само на няколко разтега от нея и тя не смееше да гъкне. Дали беше змиорка, или отровна змия? Докосваше ходилата й, търкаше се в кожата й. Мина между глезените й, плъзна се по прасците, после по коленете. В едни миг плесна с опашка — сгъвката на коляното я парна — и се махна.
Слънцето клонеше към залез. Мушиците се махнаха, а уелмите като по чудо се отдалечаваха. Или просто я чакаха да тръгне нанякъде? И как изобщо я намираха? Спомни си предупреждението на Мейгрейт, че заради дарбата си трябвало най-много да се пази от уелмите. Не бе имала време да я попита какво иска да каже. Чрез нейният усет ли я надушваха? Ако знаеше как, би потиснала тази способност, но пък така би се лишила от единственото си предимство, с което им се изплъзваше. Зарече се да прогони от главата си всякакви чувства, да не я е грижа за нищо освен да се добере до езерото Нийд. Да видим тогава как ще я преследват!
Или пък ги привличаше Огледалото? Изкушението да го захвърли в тинята бе твърде силно. Не, нямаше как да е омагьосано, иначе нямаше да изгубят дирите й. Пък и да го хвърли щеше да е проява на слабост.
Спусна се здрач и излязоха комарите. Не бяха непоносими като мушиците, но засилваха мъката й. Каран клечеше във водата и търпеше. Нещо я боцна като игла по клепачите. Заповяда си да не прави нищо — клепачът й отичаше — и да понесе болката.
Щом притъмня, предпазливо се измъкна от блатото и огледа тялото си. Пиявиците ги нямаше, повечето ранички не кървяха. Реши да приеме като добър знак появата на змиорката — не всичко на този свят беше срещу нея. Но не биваше де се увлича и в това чувство.
Бяха се изнизали два дни след бягството от библиотеката на Игър. И сега езеро Нийд беше по-далеч, отколкото сутринта. Немислимо бе да успее за срещата с Мейгрейт, дори тя да се беше спасила някак.
За малко я обзеха угризения, че изобщо не бе помислила за спътницата си досега. От такова разстояние не можеше да възстанови връзката, за да научи дали е на свобода, но някакво кътче на душата й знаеше, че Мейгрейт е в плен.
В торбичката си имаше мехлем в каменна кутийка, носеше го от Готрайм. С него облекчи болката в нахапаната си кожа, но раничките все пак се възпалиха и през цялата безкрайна нощ Каран се свиваше в тръстиките, изгаряше от треска, после мръзнеше и пак пламваше. Усещаше потока разредена кръв във вените си и дори го чуваше — като бучене на водопад.
Утрото настъпи, но донесе само нови мъчения. Вълнението от бягството изчезна напълно. Каран вече плуваше с чорапи и ботуши, стегнала крачолите на глезените — пиявиците обаче намираха начин да се промъкнат.
Уелмите я изтласкваха на изток към дълбоки мочурища, където пътят беше по-труден и опасен от онзи, по който бяха стигнали до Физ Горго. Уелмите познаваха тези земи и нито студът, нито пиявиците им пречеха. Само опитът на Каран с диви местности, хитростта и дарбата й й позволяваха да ги изпреварва.
И следващият ден беше като този, и вторият, и третият. Ако не я тормозеха студът или вонята, значи беше ред на мушиците, пиявиците, комарите или други хапещи, смучещи и пълзящи твари. Понякога й се стоварваше всичко наведнъж. В кратките мигове, когато се отърваваше от тези мъки, страдаше от безмерната си умора, глада, мръсотията и вечно мокрите дрехи.
От възпалените ранички от пиявиците плъзна някаква бавна отрова и когато се събуди на третата сутрин, краката й бяха подути и безформени като наденици. Всяко движение беше тежка борба, но трябваше да върни (по-точно — да гази или да плува). Измина почти цяла левга този ден, а съзнанието й се укри от болката и гонитбата в светла точица в някакво дълбоко скрито кътче в главата й. Храната свърши, затова тя дълбаеше кората на сардовите дървета и събираше сладкия сок в чашата си. Не уталожи глада си, обаче имаше сили да продължи въпреки лекото замайване и шемет от сока.
Не смееше да спи. Няколко пътя подремна — намери по-сигурно скривалище, а веднъж дори се унесе права. От изтощение не различаваше границата между сънищата и будуването, но виденията май бяха по- пъстри и истински. Веднъж й се присъниха четирима уелми, седнали на паднал дънер. Не виждаше лицата им, а само ръбестите глави под качулките, но всички уелми като че ли се бяха заслушали в нещо. Втресе я и се сепна. За нея ли се ослушваха? Нима я усещаха по освободените в съня чувства?
Преследването се превърна в проточено видение без начало и само с едни възможен завършек. Налягаше я такъв ужас, че вече не беше способна да плаче. Цялото й аз се смали до един-единствен стремеж — да се добере до Нийд (макар и да помнеше съвсем смътно причината), и един-единствен страх, още по-натрапчив от уплахата, която й вдъхваха уелмите — че лудостта я обсебва, както бе сломила майка й.
Но незнайно как навиците от живота сред природата или предпазливо използваната дарба й стигнаха. Най-сетне се измъкна от блатата в гъста гора. И оттогава не забелязваше уелмите, защото напредваше по- бързо. Но знаеше, че още са по дирите й.
Четири нощи след премеждието с пиявиците се дотътри до края на гората — мръсна парцалива твар, покрита с пъпки и рани. Мина по сивкавата трева и нагази в чистата вода на езеро Нийд. Ромолеше кротък дъждец. Половината нощ вървя на изток край брега, джапаше до коленете в плиткото, водни растения се омотаваха около глезените й.
Посред нощ нещо внезапно закачи наметалото й, тя се замята, спъна се и пльосна, торбата я халоса по тила. Опита се да стане, но незнайният противник я задържаше. Как бяха успели да я издебнат в мрака? Колкото и да се напрягаше, не виждаше нищо. Под клепачите й подскачаха червени искрици. Водата дразнеше носа и гърлото й. Останала без сили, тя замря.
Не… Дори уелмите не биха могли да я проследят дотук. Нали и те трябваше да спят? Ръката й се блъсна в обрасъл клон. Значи се бе омотала в паднало дърво. Пропълзя под него, промъкна се през гъстия клонак. Стъпалата й не докосваха дъното. Студът и умората правеха плуването немислимо, така че тя просто се обърна по гръб отмаляла и водата полека я изнесе на чакълестия бряг.
След няколко минути събра сили да се обърне по корем, изкашля водата и се надигна. Главата й са удари в ствола на дървото. Изкатери се на него и реши да полегне за малко в дупката от корени, докато се опомни.
Какъв уют и топлина…
