Талия отметна качулката. Беше висока, с хубава кожа и ослепителна усмивка. Каран долови нещо познато. Какво ли?… Физ Горго!
— Стига де! Не ти мисля злото. Искам да поговорим. Ела с мен, наблизо има една странноприемница, където правят поносим чай.
Каран се боричкаше в ръцете й, мъчеше се да погледне назад към уличката. Очакваше всеки миг Куелт да прободе и двете с вилата. Талия също се взря над рамото й и каза:
— От когото и да си бягала, вече го няма.
Каран не успяваше да пропъди преживяното от ума си. Разтрепери се и за пръв път от седмици чувствата й се отприщиха. Талия я остави да се наплаче, после я поведе по улицата към странноприемницата с шарена фасада. Каран се заинати пред вратата — не искаше да влезе.
— Както желаеш — отстъпи новата й позната. — Да седнем тук.
Поръча горещи напитки, каквито в менюто имаше над петдесет — за себе си отвара от женско биле, а за треперещата Каран сладък чай с малко мускатово орехче за вкус.
Каран опря гръб в стената и отпусна глава върху ръцете си. Примири се; нямаше откъде да изцеди още жизненост.
— Искаш ли нещо за ядене? — попита Талия.
Каран кимна, без да я погледне. Беше прегладняла. Талия пак махна с ръка на сервитьорката и попита:
— Какво се случи в онази дупка?
Каран поседя мълчаливо, после цялата отвратителна история се изля от устата й.
— А аз само исках да си намеря кон — изхлипа накрая и пак зарида.
Талия изглеждаше потресена от чутото.
— Ще поправим това зло.
С настойчив жест повика някакво момче от улицата и то дотича веднага, за да припечели някоя медна монетка.
— Иди на улицата на златарите и кажи на Йехудит да дойде при мен тук. Дай му този знак. — Извади парче сардова кора от джоба си и надраска нещо на него. Момчето се втурна да изпълни задачата. — Трябва да знаеш, че нямам власт по тези места, но пък познавам хора, които я имат. Онези твари ще си получат заслуженото.
Каран внезапно се свлече от скамейката. Талия й помогна да седне отново. Кожата на младата жена беше студена и влажна, главата й се люшкаше. Талия напипа в джоба си плочка, увита в хартия, разчупи я на две, отдели едно кафяво ъгълче и го пъхна в устата й. Каран се сепна, изплю парчето в дланта си и го огледа с подозрение.
— Какво е това?
Талия отчупи парченце и за себе си и го сдъвка с наслада.
— В моята родина Крандор, която е от другата страна на света, го наричаме шоколад. Изяж го. Ще се почувстваш по-добре.
Каран близна мъничко.
— Охо! — Лицето й грейна. — Прекрасно! Не съм опитвала нищо по-вкусно.
Излапа цялото парче и наистина й олекна.
Талия грижливо уви остатъка във восъчната хартия и го пусна в един джоб на Каран.
— За по-късно.
Скоро на масата се появи чиния, отрупана с месо, сирене и зеленчуци. Каран омете всичко, без да поглежда Талия.
— И какво искаш от мен? — попита накрая с пълна уста.
Високата жени се облегна и я огледа изпитателно. Накрая като че ли остана доволна и подхвърли:
— Аз лъжа само когато се налага.
Ами че странно го каза… Каран се взря в събеседничката си със събудено любопитство.
— Явно ти също си откровена и почтена въпреки онова, което направи наскоро. Няма да те лъжа — обеща Талия. — Аз съм старшата помощничка на Мендарк, макар че тук ме познават под друго име.
Каран видимо се стъписа.
— На Мендарк!? Усетих те при Физ Горго…
— И аз те видях. Защо открадна Огледалото на Аакан?
Каран се слиса до онемяване. Тайната разчула ли се беше вече? Пред мисления й взор се редяха видения от бъдещето. Жената отсреща беше дяволски схватлива и способна, колкото и се преструваше на милосърдна. Талия като нищо би я откарала окована в Туркад, а още по-вероятно бе да й отнеме Огледалото и да я зареже мъртва в някоя канавка.
— Видях те, когато се измъкна от водата — добави високата жена. — За кого открадна Огледалото?
— Взех го за себе си — неохотно процеди Каран.
Талия се засмя искрено.
— Да, не е зле да се огледаш! — Каран се почувства уязвена от закачката на тази хубавица. — И за какво ти е?
— Ще го върна на онези, на които принадлежи по право.
Не беше чак лъжа: може би тъкмо това щеше да направи.
— И кои са те?
— Научи сама! Как ще постъпиш с мен?
— Ами никак. Докато не застрашиш Мендарк, ще спазвам законите. Свободна си да тръгнеш накъдето ти видят очите, щом си свършим разговора.
— Аз го свърших — отсече Каран и допи чая. — Това не засяга Мендарк. И изобщо нямам какво да ти кажа. Ще ми върнеш ли ножа? — Изуми се, когато Талия го пусна на масата пред нея. — Е, да си вървя ли?
Талия бе отседнала в Предъл преди седмица, защото Мендарк имаше тук свой посредник, с когото тя трябваше да върши друга работа. Дебненето на Каран не беше главната, но тя не се изненада, когато я зърна — в тези рядко населени земи Предъл беше единственият по-голям град.
Прецени шансовете да узнае още подробности от Каран и сметна че ще се наложи да ги изтръгва с принуда. Още нямаше отговор на предишното съобщение, което бе пратила на Мендарк. Току-виж Огледалото се окаже безполезна дреболия като повечето древни вещи, от които хората възнамеряваха да извлекат облага. Ако и тук вече се бе разгоряла война, щеше да постъпи иначе. Не й се искаше обаче да отнеме Огледалото насила, а и не знаеше дали то още е у Каран.
Трябваше да се заеме с другите си задачи — една от тях не търпеше отлагане. Махна с ръка към улицата и каза:
— Ами тръгвай.
Каран се изправи, настръхнала от недоверие, рязко пъхна ножа в канията на колана си, отстъпи заднешком и когато се отдалечи на две-три крачки, промълви:
— Благодаря за обяда.
След миг се скри в тълпата.
В другия край на града намери конюшня с почтен собственик. Купи най-добрия кон, който можеше да си позволи — костеливо животно с белези от шпори. От близкия пазар се снабди с нови ботуши, храна, сапун и топли дрехи за планината, макар че й беше неприятно да отброява монетите от кесията. Бездруго половината пари отидоха за покупката на коня. По здрач изведе неугледното животно, купи голяма торба овес срещу дадена с нежелание поредна монета и тихомълком напусна града през Портата на залеза.
На градската стена пламтяха четири факли и светлината привлече погледа й. До всяка факла се поклащаше труп — трима едри мъже и жена с разрошена от ветреца бяла коса. Правосъдието в Предъл не се помайваше. Каран смуши коня и потегли на север по Широкия път.
След четири дни обученият скийт се върна при Талия окървавен, отдясно по гърдите му липсваха пера.
