Черните очи се взираха свирепо през прорезите в костта. Слънцето хвърляше неприятно ярки отблясъци по водата и очите на Идлис смъдяха въпреки маската. Мъчеше го и натъртеното тяло. Но по-тежко понасяше срама, че се бе провалил. Загреба с веслото и лодката от промазано платно се промуши между тръстиките към съседния проток само с леко шумолене. Да, на дребосъчката не й липсваше хитрост, но хитростта не стигаше. Имаше следи. Опряна в брега длан. Разбутани и огънати тръстики. Той скоро щеше да поправи грешката си.
Каран стегна връзките на торбичката. Каквито и трудности да й предстояха, днес беше бодра. Предишният ден я бе насърчил много. Радваше се, че е жива и е победила такъв могъщ противник; слънчевата топлина я развеселяваше. Не се умърлушваше нито от тежките дни на глад, които я очакваха, нито я потискаше неизбежната мръсотия в тресавището.
Огледа се и се подсмихна криво. По панталона й се спичаше кал и падаше на люспици при всяко движение. Ходилата й също сивееха от калта, кал се бе набила и под ноктите й, в косата, в носа. Смърдеше със серния дъх на блатото и гнусната вода на клоаката. И не бе сменяла дрехите си от цяла седмица. Ама че отвратително!
За миг погледна лицето си в Огледалото, но побърза да го прибере във вътрешния си джоб и да го закопчае. Още не бе събрала смелост да се захване с този проблем. Затананика си тихичко, намести торбата на раменете си и тръгна.
След няколко крачки по гръбнака й плъзна студ, въпреки че слънцето напичаше. Каран спря, но дарбата не й подсказа нищо. Може би нямаше заплаха. Усетът й неведнъж я подвеждаше, както често се бе случвало с вродените заложби на хората от майчиния й род.
„Таланти или безумци са родените с името Фърб.“ Колко пъти бе чувала тези думи в детството си? Особено за майка си Вуула, гениална музикантка, която заряза лирата си заради опозорилата я връзка със съпруга й. А след смъртта на Галиад окончателно се простила с разума си. Ами Басунез, прародител на Каран отпреди двадесет и няколко столетия? И той бил надарен, но и смахнат. Отначало натрупвал богатството на рода си, но после започнал да го пилее за какви ли не прищявки, най-вече за нелепия Каркарон — чудатата постройка, наполовина крепост, наполовина глупост. Стърчеше върху най-високата точка на голото, мразовито и брулено от ветровете планинско било над Готрайм. Слугите трябвало да носят на гръб всичко необходимо. Там живял и умрял — луд и самотен.
Когато мина между дърветата към тръстиките и стъпи на по-твърда земя оттатък, слънцето отново намери лицето й. Но какво беше това? Мелодията замря на устните й. Каран се вцепени.
Тясната глава се обърна бавно. В стесненото му полезрение се разлюляха тръстики и тя се появи пред очите му като петно върху белотата на мъртво дърво. За миг се изненада — тази ли изцапана нещастница беше крадлата, която преследваше толкова дълго? Едва му стигаше до рамото. И трепереше, сякаш омагьосана от него. Вятърът разпиля къдравата й червена коса, светла като пламък. Неприятна гледка. Коленете й бяха малки, глезените — източени, пръстите — дълги и с тесни върхове. Костите й изобщо не личаха по кожата. Що за грозна твар!
Идлис прекрачи от лодката, без да отделя поглед от нея, все едно волята му беше достатъчна да я прикове на място. Стъпи предпазливо на брега — крайниците му се огъваха и разгъваха в неравномерни тласъци. Под колана си бе затъкнал бойна брадва с дълга дръжка, широки извити остриета и остър шип над тях.
— Кой си ти? — измънка тя.
— Аз съм уелм. Името ми е Идлис.
Думите му все едно се процеждаха през уста, пълна с катран. А лицето му приличаше на брадвата — извит остър нос, тясна брадичка, уста като цепка, черни очи.
Каран трепереше. Идлис си каза, че ужасът е прогонил храбростта й. Дългите му ръце се протегнаха, костеливите пръсти се разпериха да сграбчат жалкото същество.
Но тя вече не беше на мястото си. Стрелна се твърде ловко, за да я проследят очите му зад маската, изплъзна се от шарещите му пръсти, изрита го в глезена и го повали. И за пръв път в живота си Идлис се поддаде на страха — тя можеше да натисне лицето му в калта, докато той се задуши. Но момичето не го нападна: докато той се надигаше, подпрял ръка на носа на лодката, и бършеше тинята от очите си, тя вече плуваше в протока с неистови загребвания и след миг се скри от погледа му.
Идлис нагази във водата, изми маската си и се развика да привлече другите. Плоското му ръбесто лице не издаваше чувствата му, но всеки познавач на уелмите би забелязал по-плавните му движения, сякаш яростта беше смазка за грубите стави. Устремът му лъхаше на бяс, унижение и злоба.
Така започна нейният кошмар. Газеше в тиня и всяко докосване напомняше за допира до кожата му, еластична като нещо неживо. А дарбата й отново и отново превърташе в съзнанието й представата, с която я заплаши Игър — как език на мъртво куче се плъзга по гръбнака й. Надеждите се оказаха самонадеяност, скорошните успехи — сляпа сполука. Късметът й се обърна. Денят се влачеше и с всеки час тя се чувстваше по-отегчена, непохватна и окаяна.
Бягаше и бягаше, но мочурливата гора нямаше край, еднаква във всички посоки. Тук растяха само сардови дървета, великани с издута основа, от която никнеха множество стволове. Бледата напластена кора, мека като бебешка кожа, висеше на гънки с ширината на писарски свитък. Каран си спомни, че и в библиотеката на Игър бе зърнала няколко свитъка от дървесна кора. Далеч горе тесните листа процеждаха в сребърен отенък лъчите на слънцето.
Стигнеше ли до езерото Нийд, щеше да намери храна, чисти дрехи и водач. В представите й вмирисаното сирене и коравия хляб бяха истинско пиршество, а пропадналия контрабандист — спасител. А може би, колкото и да бе немислимо, щеше да завари и Мейгрейт там. Стига да я чакаше, щеше да й прости коварството, с което й бе навлякла тези беди.
На Каран още не й се вярваше, че нейната спътница бе позволила да я заловят. Нали винаги излъчваше такава сила и решителност. Но когато надникна в Огледалото, бе запленена от него, като че ли видяното имаше по-голяма тежест от дълга към господарката й или от собствената й безопасност. Още по-смайващо беше държанието й с Игър. Каран не се сещаше Мейгрейт да е поглеждала мъж, но с него, изглежда, намери някакво сродство.
Три дни път до Нийд, но ако вървеше направо от Физ Горго. Уелмите обаче я изтласкваха в друга посока, по-надълбоко в познатите им земи. Краката й сигурно вече гъбясваха в ботушите.
Понякога преследвачите доближаваха, друг път изоставаха, но не изчезваха. Не можеше да се отърве от тях, каквото и да опитваше.
Свали ботушите и панталоните, за да плува по-леко. Плуваше в потоци и в бездънни езера, прекосяваше тихи вирове с цвят на чай, без да остави следи. Уелмите обаче скоро я намираха.
Пълзеше през тресавища, отместваше предпазливо всяко стръкче тръстика и после грижливо го изправяше. Стоеше в лепнеща кал неподвижно като сърна, преместваше се на няколко разтега и пак застиваше. Калта беше гъста, лепнеше по ботушите й на буци и тя едва ходеше. На няколко пъти стъпи ненадейно в меки и податливи като мармалад мочурища и на секундата затъваше до кръста. Засмукваха я толкова силно, че се измъкваше по десетина минути. Веднъж ботушите й останаха в блатото и загуби половин час да ги извади. По цял ден гледаше как змиите се плъзгат по повърхността на тресавището, възхищаваше се на пестеливо изящните им движения и им завиждаше за отровата.
Пак се размърда. Гъстата тиня се вкопчи в ходилата й. Щом шавнеше, по краката й плъзваха гъделичкащи мехурчета, пукаха се и разнасяха вонята на развалени яйца.
Изведнъж й прималя, главата й олекна. Нещо не бе наред — водата се местеше странно около краката й, ходилата й изтръпнаха. Подхлъзна се и падна, по лицето й плиснаха кафяви струйки. Само с усилие на волята се изправи отново, сърцето й заблъска. Извлече се от водата върху островче от кал, погледна надолу и едва не повърна от отвращение.
По краката й нагъсто се трупаха пиявици. Вече бяха пурпурни и надути, някои бяха дори колкото палците й. От безброй рани по кожата й се стичаха кървави нишки. Тя стисна най-едрата, погнусена от лигавото телце, и се опита да я откъсне. Пиявицата не поддаваше, оказа се учудващо здрава, но накрая се пръсна в облаче кръв и увисна като спукан балон.
