При мисълта за храна гладът й сякаш се разврещя, но силният страх я спря. Уелмите бяха имали предостатъчно време да я настигнат — а и бездруго сигурно знаеха накъде е тръгнала.
Плитката дупка на мястото на корените бе доста жалко и набиващо се на очи убежище, но тя лежа в него до края на деня, измъчвана от глада. Утешаваше я само слънцето, което изсуши изпоцапаните й дрехи и я сгряваше.
Щом се стъмни, Каран доплува до най-близката част на руините — малък каменен кей и порутените стени на ниска постройка зад него. Тук бяха скрили раниците, на половин час път от самия град.
Каран се сви между камъните; наяде се, после яде пак, после се изкъпа в студената вода — наслаждаваше се на удоволствието от сапуна. Заедно с блатната мръсотия изми от себе са и спомена за последните дни. Сложи си на косата есенция от зелен лимон, която толкова й напомняше за майка й, и тутакси се почувства предишната Каран.
Рано сутринта на другия ден се промъкна през гората до мястото, където бе уречено да ги чака Уолф. Не се надяваше да завари нито него, нито Мейгрейт, защото бе закъсняла с четири дни, но когато се покатери върху билото на едно хълмче и погледна на изток към развалините, видя до брега тънка струя дим. Огън тук!? Ама че безгрижие… или знак за присъствието на човек, комуто е широко около врата. Например контрабандист, който няма какво да крие в момента.
Уолф не се отличаваше много от животно, опасно животно обаче, и надарено с лукавство. Но как копнееше Каран да отиде при огъня, да се стопли до пламъците, да хапне нещо прясно сготвено и да пийне сладък чай. След тези дни щеше да й е приятно дори в компанията на такъв звяр.
Доближи се предпазливо. Огънят бе накладен между две стени, закътан от хладния ветрец откъм езерото. От съседното здание се бяха съхранили само изправени колони. Водачът седеше на камък до огъня, загърнат в торбестото си палто. В тигана се пържеха риби, нещо къркореше в едни гърне. Уолф като че долови идването й — Каран тръгна към него по тревата, а той вече вадеше с вилица риба върху метална чиния, добави и нарязан лук от тигана, после наля чай.
При вида на храната стомахът й се сви. Сега Уолф не й се струваше чак такова животно — грозното му лице беше приветливо и тя му се зарадва. Той й се усмихна с беззъбата си уста и й подаде чинията. Как жадуваше тази храна!
— Благодаря ти, Уолф — изграчи Каран.
— Къде е червенокосата?
Говореше завалено, устните му почти не помръдваха. Изобщо не я поглеждаше и в нея се пробуди неясно опасение.
— Плениха я.
Остави на земята тежката раница, но за всеки случай не смъкна торбата от гърба си.
Отпи глътка от великолепния чай — горещ и сладък, за какъвто си бе мечтала. Натъпка си устата с риба. Мазничка, прекрасно твърда и розова, истинска вкусотия. От признателност, от сбъднатото желание за добра храна в очите й избиха сълзи. Преглътна и набоде едно парче с ножа си. Погледите им се срещнаха над огъна. Уолф се извърна и Каран застина, преди да поднесе хапката към устата си. Той се взря към нещо зад гърба й и очите му зашариха.
„Не!“ — кресна дарбата й. Каран отскочи встрани и със същото движение плисна горещия чай в очите му. Двуостра брадва изсвистя там, където беше седяла допреди миг, и се заби дълбоко в меката пръст. Контрабандистът стискаше очите си с ръце, Каран профуча покрай него, зави покрай стената и хукна през камънаците и нацепените колони.
Идлис бе стъпил върху изтърваната чиния и вадеше брадвата си от земята. Други двама уелми дотичаха с тромави крачки, и те стиснали брадви. Идлис вдигна оръжието си и го запрати към нея. Каран отскочи и острието се стовари върху колоната зад нея и издрънча. По бузата я жилнаха откъртени парченца. Тя хукна лудешки по брега и се шмугна между дърветата. Уелмите я подгониха. Коварният водач офейка нанякъде.
Дребничката Каран беше ловка и много пъргава и в гората скоро се откъсна от преследвачите. За миг й дожаля, че вкусната риба е стъпкана в калта, но безмилостното нападение не й оставяше време за такива глупости. Представяше си, както само нейното въображение можеше да покаже, че брадвата я разсича в гръб, представяше си изблика на смъртно страдание, безсилния опит да извади врязалото се острие, бликналата по тревата кръв, чезнещата светлина, болката и накрая смъртта…
До края на следобеда уелмите неведнъж почти я приклещваха, защото гората беше твърде рядка. Разпръскваха се, подвикваха си с хрипливите си гласове. Щом тя кривнеше в друга посока, най-близкият преследвач се втурваше да я засече. Уелмите не познаваха умора, гонеха я като хрътки — ту един, ту друг водеше — и не й оставяха и миг отдих.
Тя хлипаше от умора, торбата я удряше по гърба на всяка крачка, волята й гаснеше. А до здрачаване имаше още часове, макар че тъмнината трудно би я укрила от уелмите, които носеха костните маски на лицата си дори в този облачен ден.
Няколко пъти я доближиха толкова, че хвърляха по нея брадви. Накрая я избави стихия, каквито често връхлитаха в Орист през този сезон. Налетя ненадейно откъм морето към края на следобеда. На запад се струпаха чернеещи облаци, с тях напираше бурен вятър и се изля проливен дъжд. Притъмня, въздухът се насити с размиваща очертанията мъгла. Каран реагира незабавно — хукна косо нагоре по хълма, мина отвъд билото и се спусна в по-гъстата гора на изток. Тичаше неспирно под дъждовните струи, докато не падна мрак и не се увери, че уелмите са изостанали. Цяла нощ продължи да върви на север. На разсъмване се напъха в някакви шубраци и спа на пресекулки чак до вечерта.
Нощите бяха облачни и Каран бързаше. От преследвачите й нямаше и следа. Най-злият й враг беше гладът — бе зарязала тежката раница. Допълваше оскъдните дажби само с нападали лешници — остарели и почти всичките мухлясали. На третия ден се натъкна на селце в гората и за няколко медни монети си напълни торбата с храна.
Сит беше на североизток — трябваше да прекоси река Хиндирин, да продължи на изток през пролома Заркам, тесния процеп в планините в източната половина на Мелдорин, и накрая да тръгне по гористия източен бряг на Ягадор към града. За да стигне до мястото, където бяха оставили конете, щеше да й трябва поне месец. Всички пътища бяха под надзора на войски с униформите на Игър; пазеха и мостовете. Нямаше откъде да мине, защото Хиндирин и останалите широки реки трябваше да бъдат прекосени по мост или с лодка.
Седя цял ден между дърветата: наблюдаваше пътя и обмисляше какво да прави. Бе дала дума да занесе Огледалото в Сит, за да го получи Фейеламор. Но не виждаше как да стигне до Сит — целият юг бдеше. Значи Игър беше пречупил Мейгрейт.
Единственият й шанс бе да тръгне на север, като се отдалечи от Сит, но така пътят се удвояваше. На север обаче щеше да намери подкрепа, защото познаваше онези области. Там беше и Чантед с Школата на преданията. А наближаваше и есенният празник.
В Преданията беше ключът към изхода от колебанията й — легендите за Фейеламор и нейния народ. Преданията на аакимите, Преданието за Възбраната. Най-значимите събития от миналото бяха свързани с Огледалото, а нейният избор може би щеше да определи посоката на бъдещето. Как да реши кому принадлежи то, коя клетва да погази, на кого да измени?
До Чантед имаше много дни, но можеше да отиде там навреме, ако си купеше кон. Значи това щеше да е следващата й цел. После щеше да се прибере през планините в Банадор. Оттам лесно щеше да се добере до Сит.
Тръгна на север и излезе на Широкия път към укрепения град Предъл. Там я посрещнаха с весело гостоприемство и вкусни топли гозби за пръв път от безброй седмици. Все пак най-великолепни й се сториха горещата вода в банята и чистото легло.
Сутринта на другия ден обикаляше пазарния площад и два пъти за около час забеляза, че някакъв висок мъж я наблюдава. Дарбата не й подсказваше опасност, значи може да не беше уелм. Съвсем невинно съвпадение, разбира се, но не биваше да рискува, защото се бе случвало усетът да я подведе. Мушна се небрежно между някакви сергии и се шмугна под дългата дървена рамка със зебло, върху която бе изложил стоката си търговец на килими: пъстри черги от груба вълна на традиционните шарки на различни племена,
