Сянка по стъклото

очаквам милост, защото и аз няма да я проявя към тебе.

— Защо ме преследваш толкова ожесточено? Какво съм ти направила?

— Срамът на господаря е и наш. Няма да намерим покой, докато не те заловим.

Каран недоумяваше.

— Що за зли твари сте вие?

Негов ред беше да се озадачи.

— Ти открадна Огледалото от моя господар, уби любимото ми кученце… и наричаш нас зли? Ако служехме на тебе, щеше да знаеш колко сме предани.

Тя не можа да сдържи любопитството си. Пристъпи към него, но все пак внимаваше да не го доближи прекалено. Не бе срещала подобно същество.

— Кой си ти?

— Идлис Лечителя.

— Лечител ли?!

— Защо пък не? И ние се разболяваме, страдаме и умираме.

Думите му събудиха в душата й странен отклик. Досега не го бе мислила за човешко същество.

— Но какви сте вие — уелмите?

— Просто уелми. Дошли сме от ледената пустош. А преди това… — Идлис се смути за миг. — Било е отдавна. Загубили сме каквото сме имали някога — съвършената връзка между служители и господар. Дори вече не помним истинския си повелител, толкова време е минало. — Той като че се натъжи мъничко, после лицето му се промени, гласът му се вледени от едва сдържан гняв и погнуса. — Затова Игър ни е господар сега, колкото и да ни мрази. Нарича ни „презрените уелми“. А ние му служим за наш срам.

— Но защо?

— Ние сме уелми! — възкликна той разпалено, все едно нямаше нужда от друго обяснение. — Без господар и цел сме нищо. Не можем да потънем в забрава, затова служим на Игър. Е, ще ме убиеш ли?

— Не.

Той се напъна да помръдне. Каран отстъпи припряно, но се сети, че е искал да я закрива сянката му. Кожата на лицето му се подуваше и се пукаше. Идлис обгърна гърдите си с ръце.

— Как ме изгаря слънцето…

Каран безмълвно гледаше мехурите по лицето му. От очите му течаха гъсти жълти сълзи — но уелмът нямаше да се примири.

— Жал ми е за тебе, макар да е слабост — каза тя.

Маската се въргаляше на двайсетина крачки от него. Каран отиде и я вдигна — бе издялана от цяло парче гъвкава кост. Идлис безизразно я следеше с очи. Би трябвало да му отреди същата участ като на коня си. Но той се мъчеше. Колкото и да се боеше от уелма, тя забрави омразата си.

Върна се и пусна костената маска на земята до него. Той прояви учудващо достойнство — протегна ръка, докосна маската, после с мъка се изправи и й се поклони. Каран го зяпаше смаяно. Идлис се наведе, взе маската и я нагласи на лицето си.

— Слабостта ти е сила — каза уелмът. — Твоето състрадание е унизително за мен, на по-страшно изтезание не би могла да ме подложиш. Никой никога не ми е правил добрина. — Той се напрегна при произнасянето на последната дума, сякаш беше обидна, горната му устна се отдръпна над сивите венци и острите зъби. — Как да постъпя? Пусна ли те, ставам изменник. Но честта повелява да се отблагодаря дори на враг за дара му. Позволи ми да се погрижа за ръката ти. Нищо не те заплашва. Днес няма да мъстя за кучето си.

Каран стисна подутата си китка. Тя също се подчиняваше на законите на честта и дълга, но представата на уелма за тях си оставаше загадка. Мислимо ли бе един ден да предлага помощта си, а на другия пак да я гони до смърт? Изобщо не би се доверила на този чужд за нея разум. А щом помисли, че пружиниращата студена кожа на пръстите му ще опипва ръката й, предпочете да страда.

— Не!

— Тогава тръгвай. Давам ти половия ден, колкото и да е тежко за мен.

Каран отстъпи крачка назад. Докато говореха, кожата му продължаваше да почервенява, по раменете и гърдите му се вдигаха големи мехури. Тя усещаше как се мъчи — но го издаваше само треперенето.

Бръкна в джоба си и напипа нещо отдавна забравено — парчето шоколад, което Талия й бе дала в Предъл. Устата й се напълни със слюнка. Разгъна хартията и вторачена в Идлис, разчупя парчето на две.

— Днес е рожденият ми ден — каза и му даде едната половина.

Лицето му се разкриви, жълта сълза прокапа от едното му око.

— Още съм твой враг. — Уелмът сведе глава. — Но в този ден ти желая радост.

Изядоха шоколада в мълчание. За втори път в живота си Каран вкусваше толкова възхитителна сладост. И беше доволна, че я сподели с него.

— Моите братя и сестри — продължи Идлис. — Страданията ми са срам за тях и е техен дълг да се освободят от бремето му. Тръгвай, не се бави.

Очите му примигваха зад костената маска и онова, което Каран съзря в тях, я смрази от страх. Огледа се. Само на половин левга от тях в каменистото поле се кълбеше облаче прах. Закрачи, без да поглежда назад, макар и не твърде припряно, за да опази собственото се достойнство. Но щом се отдалечи достатъчно, побягна.

Още много часове преследвачите не се мяркаха, но от този момент тяхното присъствие и лицето на Идлис не изчезнаха от ума й. Намести костите на китката си: неумело — болката не секваше и много трудно си служеше с тази ръка. Няколко пъти прекоси на зигзаг Сундорските възвишения, но упорито вървеше на изток към Хечет и отвъдните планини. Беше почти сигурна, че уелмите я изтикват натам, за да я сгащят в капан.

Сега бяха петима и яздеха. Често ги виждаше — съвсем дребнички в далечината — въпреки старанието си да не позволи да я настигнат, не можеше да се отскубне от тях. Нямаше друг път освен онзи, по който те й позволяваха да върви. Най-сетне в края на пътя се показа Портата на Хечет пред някога величавия град със същото име.

Изминалият месец бе вкоравил душата й, бе изцедил и последната капка радост от нея. Чувстваше се студена, измръзнала. Точно това я измъчваше най-силно. Уелмите не изоставаха. Сега накъде?

Копнееше да отиде в Чантед, да потърси човек, който да й разкаже Преданията, за да реши правилно участта на Огледалото. Познатите й в града не бяха летописци. Веднъж, още като малка, бе отишла с баща си на среща с наставника Уистан, съсухрен дребосък: той още беше на поста си, поне допреди няколко месеца. Несъмнено би могъл да й каже каквото искаше да научи. Ако й стигнеше дързостта да отиде при него.

Уелмите обаче бяха съвсем близо, може би препречваха пътя към Чантед. Каквито и тълпи да се бяха събрали за празника, градчето беше прекалено малко да се скрие там, освен ако не се свреше в някое мазе за седмица. Значи не биваше да тръгва към Чантед. Но толкова й се искаше отново да слуша Великите предания. И съжаляваше, че не отказа на Мейгрейт, че изобщо я бе срещнала през живота си. Мейгрейт обаче беше в тъмниците на Игър, а тя — тук.

Огорчена, Каран пое на изток към Тулин и Банадор — умърлушена, с изтощено тяло и отпаднала душа, в пълна безизходица. Луната беше в първа четвърт и тъмнееше — най-нежеланата поличба. Ужасните сънища се връщаха. Загледаше ли се в планините, виждаше поръсилия ги сняг. Дори да пращеше от здраве, преходът нямаше да е лек. Не помнеше някога да е била толкова уморена. Да можеше всичко да се свърши някак…

Уелмите дойдоха в Хечет съвсем скоро след нея. Вместо някогашния град имаше западнало селище, но на всяка крачка се виждаха следите от минало великолепие — широки улици, настлани с плоски камъни, равни и плътно наредени като в първия ден, канавки и тротоари покрай тях, внушителни храмове и колонади, опустели големи къщи в покрайнините. Жителите на Хечет като че ли още носеха този дух в себе си — самочувствие, древност, достолепие.

— Те са най-гордите козари в цял Мелдорин — презрително подхвърли старшият сред уелмите. Различаваше се от останалите с ниския си ръст и якото си тяло.