време на годината.
— Ами моето сказание?! Хората ще се чудят защо…
— Загуби правото си! И без това тази нощ долетя скийт със съобщение. Мендарк ни моли да му направим услуга от името на Съвета и не мога да откажа. Познаваш Мендарк и си му длъжник. — Магистърът за нищо на света не би възложил точно на Лиан тази задача, но премълча това. — Ще се заемеш ли?
— Какво трябва да направя?
Очите на Уистан привидно се изцъклиха още повече, като че ли нахалният въпрос го възмути. Той се надигна сковано от стола си и повлече крак към прозореца. Отвори го, опря лакти на перваза и се загледа навън. От студения повей пламъчетата на свещите се замятаха. Зората открояваше хълмовете на изток, на улицата долу първият продавач вече разполагаше сергията си до алеята, палеше мангалчето и забъркваше тесто. Тишината се проточи. Накрая Уистан се обърна.
— Някой откраднал една реликва от Игър. Подгонили крадлата от Орист чак дотук, тя ще се опита да се прехвърли от Хачет в Банадор през прехода Тулин. Казва се Каран. Трябва да я намериш и да я заведеш при Мендарк.
Искрица на спомен просветна в ума на Лиан и отново разпали величавите му мечти. Внезапно той се заслуша с буден интерес в думите на наставника.
— Каква реликва?
— Казва се Огледалото на Аакан. Не бива да разкривам други подробности, освен че съдържа записи или памет за древни епохи.
„Надут дърт глупак“ — рече си Лиан.
— А за жената не ми е известно нищо. Затова пращам тебе. Не ти липсват умения да се вмъкваш под кожата на хората. — Уистан се подсмихна начумерено. — Но напоследък злоупотребяваш с тях, както се вижда.
Младежът не побърза да отговори. Наставникът винаги изпълняваше заплахите си. Ето защо толкова дълго се бе задържал на поста си, макар да му липсваха други достойнства. На Лиан му се гадеше от принудата да се подчини на омразния дребосък, но след като нямаше избор… А и се надяваше, че тази задача таи семената поне на малко сказание. Нима останалото имаше значение? Ако разполагаше с пари и препоръки, бездруго отдавна щеше да се е махнал от Чантед.
— Как да я открия?
— Напуснала е Хечет преди повече от седмица и се е отправила към Тулин. Тя е млада и червенокоса, не вярвам, че ще ти е трудно да я намериш. Ако искаш да я настигнеш, трябва да тръгнеш незабавно. Е?…
— Съгласен съм — каза Лиан, но не се сдържа и добави неубедително: — Само че не заради вашите заплахи.
— Подбудите за решението ти изобщо не ме засягат. Тръгвай, преди хората да са излезли по улиците.
— Имам нужда от снаряжение за планините.
— Всичко е готово — уверя го Уистан и щракна с пръсти.
Търлю изнесе в средата на стаята голяма издути раница.
Наставникът връчи на Лиан малка кесии със стегната връв.
— Мисля, че това ще ти стигне по пътя. Ето ти и препоръките. — Тикна в ръката му кутия за свитъци.
Лиан претегли кесията в шепа. Задоволително тежка. Мислите му се отплеснаха. Представеше ли се добре, щяха да са му признателни… но още не знаеше дали е готов да тръгне по света. А и какво щеше да поиска от него Мендарк, когато стигнеше до Туркад? Очите на Търлю следяха зорко кесията. Лиан я пусна в джоба си.
— Още нещо — подвикна след него Уистан, когато младежът хвана дръжката на вратата. — Никога не се връщай в Чантед.
Щом младежът излезе, Труско попита:
— Защо се спряхте на него? Мнозина от моите стражници щяха да се справят по-добре. Лиан е мечтател, а в този сезон планините не са за слабаци.
— И той се радва, че няма да е тук, както и аз съм доволен, че ми се маха от главата — отсече Уистан. — Дадохме му всичко необходимо — най-дебелата подплатена куртка и най-топлия спален чувал, здрави ботуши, непромокаемо наметало, да не говорим пък за парите. Никой не може да ме обвини в скъперничество.
— Не е за вярване, че го възнаградихте така след престъпленията му — свадливо се обади Търлю.
— Каквото и да казах, това са си обикновени младежки щуротии — възрази наставникът.
„Колко ниско паднах — заклеймявам един летописец за постъпки, каквито би трябвало да очакваме от него. Но някои тайни не бива да излизат наяве. Той застрашава всичко, за което съм се трудил, но как да споделя това с тъпанарите около мен?“
— Зейните са си извор на неприятности — добави той. — След приказките му в кръчмите цял Чантед осмива наставника и Школата. Търпях прекалено дълго.
— Всеизвестно е колко сте снизходителен и отстъпчив — измърмори сенешалът.
— Той обаче прекали. Не бих допуснал да се яви на празника и да тържествува отново. Другите майстори и без това говорят само за неговото сказание. А тълпата е способна на странни деяния — преди се е случвало да използват празника, за да издигнат нов наставник.
— Ще злословят за вас, ако научат какво стана.
— Ще се примиря. Времето ми като наставник изтича, но не бих понесъл мисълта да ме замени точно той. Сляп е за всичко освен за своите Предания и нищо не би го възпряло, ако може някак да извиси занятието си или да обогати знанията си. И ме смята за нищожен стар глупак, какъвто може би съм и в твоите очи.
Търлю отвори уста да го разубеждава лицемерно, но на наставника не му се слушаше.
— Нищо чудно да съм такъв. Аз обаче обичам Школата, а той ще я съсипе. По-добро да не е тук. Гениалната дарба без ограниченията на морала е гибелно оръжие.
Постояха смълчани в стаята, всеки потънал в мислите си. По едно време Уистан заговори и гневът отново зазвуча в гласа му:
— Не, предпочитам да се избавя от него и така всичко се подрежда добре. Това Огледало ми се присъни и тутакси се сетих за Лиан. Нека отиде там, където могат да се възползват от таланта му. Мендарк ме принуди да го взема преди много години — сега му го връщам. Забавна ирония…
— Той не е по-голям размирник от другите, но пък е доста по-умен от повечето — каза Труско. — Какво като залита по мечтите си? Лиан е чест за Чантед.
Наставникът махна с ръка.
— Стига! Изпрати го до портата.
— Аз ще отида — предложи Търлю и си облиза устните. — Тези млади летописци се мислят за нещо повече от останалите. За мен ще е удоволствие да го видя как си тръгва от Чантед.
Уистан го изгледа преценяващо.
— Каквито ще да са прегрешенията им, в тях е и миналото, и бъдещето ни. Труско, иди да го изпроводиш.
Лиан направи първите крачки от изгнанието си в потрес, объркване и покруса. През повече от половината му живот Чантед беше дом за него и други се грижеха за нуждите му. Сега трябваше сам да се справя с всичко. Какво щеше да стане, когато парите в кесията свършеха? А на друг въпрос се налагаше да намери по-скорошен отговор — къде ще спи довечера? Нямаше странноприемници оттук до Тулин, значи четири дни пеша. Никога не бе вървял сам в планините. Дори не му беше много ясно как да си накладе огън. Бяха му отнели любимите Предания и книги. Носеше си само дневника и саморъчно изписания и изрисуван сборник с Великите предания.
Преди обяд мъглата се вдигна, но вече не можеше да види Чантед. Прекрасен слънчев ден, толкова приятен за ходене с лекия ветрец, въпреки усещането за изчакваща реда си зима. От раменете на Лиан
