притеснението му, после огледа властно залата. За миг се вторачи в Лиан, който си придаде флегматичното изражение на селяндур, даде знак на спътниците си и те тръгнаха към стълбата.
Нещо познато в тях прикова вниманието на Лиан… образ от прастаро сказание, но не го налучкваше. Върна се до масата, но жрецът бе предпочел да седи сам на съседната, а войникът бе излязъл. Младежът си поръча вечеря и още една кана греяно вино. Вече му се струваше, че облагите от тази задача не могат да се мерят с опасностите.
Шанд му донесе вечерята — къшей черен хляб и голяма паница гъста гореща супа със зеленчуци и пушено месо. Лиан не искаше да си пари устата, топна един залък и го задъвка, улисан в мислите си.
Дали Каран се бе изплъзнала покрай преследвачите си, или се беше скрила и ги бе оставила да я подминат? Или лежеше ранена, а може би и мъртва далеч от пътя?
Шанд се върна с вдигаща пара паница и чаша за себе си и младежът го покани с жест да седне при него. Старецът извади нож от единия си джоб, дебел комат от другия, наряза хляба на кубчета, пусна ги в супата и ги натопи с лъжицата.
— Кои са тези? — попита Лиан.
Шанд снижи глас.
— Доверените слуга на Игър. Наричат ги уелми. Онзи плещестият им е началникът — Джарк-ун. Жената се казва Гайш. Дойдоха снощи. И поискаха да вечерят в стаята си. Викаха ме няколко пъти горе за още одеяла, още дърва, такива работи. Кой да знае, че ще им е студено, като идват от Орист? А последния път онзи с белезите — Идлис ме привика да пита кога си е тръгнала червенокосата. Ама не потайно, а направо, стресна ме. „От седмици никой не е пътувал сам — отвърнах му — и не ми се вярва някои да посмее цяла зима. Чудя се, че вчера отседнаха двама, щото обикновено или мнозина тръгват заедно, или няма никого“. И той, и останалите ме зяпаха, все едно съм скрил някъде жената. Само че им казах истината.
— Ама стига сме говорили за тях — изсумтя Шанд. — Ти какво търсиш тук? Чух, че вече си се издигнал до майстор. Не ти ли отредиха сказание на празника?
— Да, падаше ми се по право — промърмори Лиан, вторачен в паницата. Не знаеше колко откровен да бъде. — Честно казано, малко загазих в Чантед. От месеци се присмивах на дъртия Уистан по кръчмите. На пиячите им беше смешно, а и кръчмарите не бяха против, но наставникът взе, че ме прокуди.
— Хм… — Старецът го изгледа косо. — Май не си признаваш всичко.
Или беше добре осведомен, или плашещо проницателен. Лиан заговори за друго, поръча още една кана греяно вино и с всяка чаша редеше още по-пиперлива историйка. Шанд го слушаше смълчан, макар че се засмя веднъж-дваж.
Лиан не можеше да разбере дали старецът се забавлява от бръщолевенето му, или просто го търпи, или пък тайничко му се подиграва. Шанд отскоча до тезгяха за поредната кана и на младежа изведнъж му стана безразлично. Подаде чашата си непохватно и както гледаше изливащата се червена течност, в съзнанието му изплува неговият съкровен и плашещ копнеж. Посмути се за миг — нали имаше някаква важна причина да не отваря приказка за преданието?… Не я помнеше. А и как щеше да научи нещо, ако се боеше да попита?
— Шанд… ти чу ли за моето Велико предание?
Заваляше думите и най-сетне разбра колко е пиян.
— Кое? Дето го разказа преди четири години ли? „Самотата на Фейеламор“?
— Не, „Предание за Възбраната“, което съставих за Сказанията при завършването през лятото.
— А, да… Доста необичайно си го извъртял. Един пътник ми разказа.
— Ами… — Младежът пак се подвоуми. — Нещо ме тревожи в края му.
— Тъй ли?
— Една подробност. Едва ли си я запомнил.
— Като ще питаш — питай — сопна му се старецът. — Помня цялото сказание.
— Е, добре. Значи помниш и че сакатото момиче като че не пострадало от Възбраната. Намерили го обаче мъртво. Това някак не пасва.
— Тя не се ли е самоубила?
— Намушкала се е в гърба ли?
— За какво говориш?
— Мисля си, че там е била открита голяма тайна и са убили момичето, за да му запушат устата.
— Нима е толкова важно след цели епохи?
— Моето сказание вярно ли е, или лъжливо? Има ли скрито още по-велико предание? Ако съм изопачил фактите, свършено е с мен.
Старецът присви устни, сякаш в чашата си виждаше нещо противно.
— Че защо питаш мен? Цепя дърва, за да се прехранвам. Но ако там са научили нещо и оттогава го крият, плещенето в кръчми след няколко чаши вино не е ли твърде опасно?
— Просто исках да споделя с някого.
— Не знам с какво да ти помогна. Най-добре не ровичкай. Впрочем накъде си се отправил?
— Към Туркад. Може и да се срещна с Мендарк там.
— С Магистъра! Още по-зле… Лиан, изсилваш се. Каква работа има някакъв си летописец с Мендарк?
— Той ми беше… — Младежът си прехапа езика. — Познавам го — смънка. — Веднъж пътувахме заедно към Зайл.
Шанд явно не му повярва.
— Ако човек не го гони нуждата, няма да мине по този път към Туркад, когато идва зимата. Стига да няма друга причина да дойде в Тулин. Да речем, за да се види с някого. Внимавай на чия страна заставаш. Вие, зейните, няма ли най-после да си извлечете поука? Мендарк е твърде несигурен приятел.
Старецът се надигна тежко и го остави да предъвква сам тревогите си.
Събуди се в тъмната студена стая. Спомни си, че бе поседял пред огнището. Сигурно беше задрямал. Лампата не гореше, просветваше само жаравата. Олюля се към прозореца и отвори кепенците. Навън цареше непрогледната чернилка на гробница, едри снежинки полепнаха по ръцете му, щом ги опря на перваза. И как да подреди живота си от днес нататък?
За кой ли път премисли възможностите. Най-разумно щеше да е, ако забрави за сакатото момиче. Колкото и да диреше отговор, след толкова хилядолетия не беше много вероятно да го намери, нито пък да състави свое Велико предание. А и вече не вярваше, че някой някога ще поиска да докаже грешката му. Да, здравият разум му казваше да загърби всичко това и да се заеме с нещо по-практично.
Опря до несравнимо по-оплетената главоблъсканица около Каран и Огледалото. Нейният живот беше застрашен, а той бе дал дума… Тръгнеше ли обаче да я търси и да се прокрадва след уелмите, всеки миг можеше да си докара белята. Не искаше дори да си спомни краткия поглед, който му хвърлиха в кръчмата.
А пък Мендарк… може и да беше несигурен приятел, затова пък бе щедър покровител. Лиан нямаше да получи по-добър шанс от това. Знаеше обаче колко придирчив господар е Магистърът. За да спечели благоволението му обаче, трябваше да отиде с Каран и Огледалото в Туркад. Всеки друг завършек щеше да се смята за пълен провал. Как да стигне до нея в толкова лошо време? Как да я отведе и да я опази от такива силни врагове?
Силният напор на вятъра напълни очите му със сняг и той се опомни. Пръстите му бяха изтръпнали от студ. Затвори кепенците, сгря ръцете си над жаравата, разпали отново огъня, залости вратата, свали само ботушите и се пъхна в студената постеля.
Сякаш цяла вечност ту потъваше, ту изплуваше от сънищата, безпокоеше се за Каран и си задаваше безброй въпроси за Огледалото, но отговори нямаше. Вятърът се разбесня, намери някъде разхлабен кепенец и от време на време го тряскаше в стената на странноприемницата, после го отпускаше да скърца на пантите си. Лиан прехвърляше наум какви ли не смахнати планове, но в нито един не виждаше и помен от надежда. Кой би го обвинил, ако изобщо не намереше жената в тази вилнееща стихия?!
Накрая почти окончателно реши да зареже това начинание, да забрави мечтите си и да се задоволи с участта на презрян пътуващ разказвач или дори на тъп писар.
