— Питам се какво ли ще си помисли Каран за него…
— Чувам, че е великолепен разказвач.
— Вярно. Сладкодумен е, пък и много усърден летописец. Рядко съчетание. Обаятелен, щедър, добродушен. Но прекалено обсебен от Преданията. И излишно любопитен. Опасна склонност. Нещо у него винаги ме е притеснявало. Може би защото е зейн.
Очите на Талия издадоха колко е изненадана от предубедеността му, но тя не каза нищо. Старецът тръсна глава.
— Да, обаятелен младеж. Освен това е наперен, суетен, нахален самохвалко. И почти безпомощен извън малкия си свят на сказанията. — Той отново прихна. — Ех, защо не мога да присъствам на първата им среща…
— Ще потегля призори — сподели Талия. — Ще ми покажеш ли накъде да тръгна?
Шанд кимна.
— Но не вярвам да ги намериш в този сняг. Каран познава планината, ще измисли как да се скрие.
Дъждът в ранната утрин бе разтопил повечето преспи, но във въздуха не се усещаше топлина, а ниското слънце едва грееше. Щом изкатери склона, Лиан се залута из шубраците. Накрая намери трудно различимата пътека по западната страна на хребета.
Навлизаше във се по-диви места, често се натъкваше на каменисти падини. Някога над тях бе имало превъзходно иззидани мостчета, но сега повечето се рушаха. Тук-там покрай пътеката стърчеше назъбен остатък от стена или в тревата тъмнееше съборен каменен идол.
Слънцето полека стопляше гърба му и той се отърси от досегашните си съмнения. Отново се залиса с романтични мечтания. Една част от съзнанието му вече съчиняваше сказание за Лиан и Огледалото — то щеше да се слуша на бъдещите празници, а друга наблюдаваше с присмех поредната приумица.
Стигна до разклонението и тръгна надясно, както го бе посъветвал Шанд. И не след дълго се озова върху скален гребен, по който трудно биха се разминали трима души. Отляво — стръмнина, отдясно — пропаст. Подвоуми се изтръпнал, но нямаше връщане назад. Тук-там стърчаха ръбати шистени издатини, по които трябваше да пълзи или да заобиколи, вкопчен страхливо в скалата.
Хребетът продължаваше на запад, после плавно извиваше на юг. На запад се откриваше изглед към стръмни възвишения и дълбоки клисури. По-нататък пътеката се изкачваше към обримчено със зъбери плато, където скалите ставаха тъмночервени. Лиан зърна развалините върху широка издатина. Недалеч от тях буен поток се хвърляше през ръба и много по-надолу руслото му продължаваше на изток.
Погледът на Лиан се плъзна по водопада. Долу имаше котловина с отвесни склонове, широка няколко левги. Вторият хребет, по който сигурно бяха тръгнали уелмите, я затваряше отсреща и се сливаше с платото от другата страна на руините. Различаваше добре улея, изрязан от потока в ръба на котловината, и останките от срутения мост.
Хапещият вятър влачеше тъмни, натежали от сняг облаци. Малко след пладне въздухът почна да изстива стремително. А Лиан виждаше, че ще ходи доста по-дълго, отколкото бе казал Шанд. Около всеки голям камък имаше заледени снежни петна. Жилава трева драскаше пръстите му и жулеше прасците му дори през панталона.
Спря да подкрепи силите си с две-три глътки вода и парче твърд хляб. Приклекна зад един голям камък, за да се скрие от вятъра, и се загледа надолу. Не забелязваше никъде уелмите.
Или грешеше? Онези точици на снега в подножието на канарата… Хора ли бяха? Взираше се, докато очите му не се насълзиха. Увери се, че вижда поне двама. Небето зад него вече чернееше, бурята връхлиташе толкова бързо, че Лиан се уплаши. Нарами раницата и продължи.
Доближи платото и разбра защо не са прокарали пътя оттук. Хребетът се стесняваше и толкова стръмно се извиваше нагоре, че Лиан трябваше да лази последните петстотин крачки. Би се върнал, ако не се страхуваше да падне. Тук камънаците бяха остри, ронливи и заледени, а западният склон приличаше на отсечен с нож, по него нямаше нито пръст, нито стръкче. Източният се смъкваше към котловината в поредица от тераси, назъбени подобно на трион.
Суграшицата жилна бузите му, щом припълзя към платото, после вятърът за малко не го издуха. Пръстите му се впиваха в скалата, очите му примижаваха надолу към дъното на котловината, но влажната мътилка го скриваше. Не вярваше да му остава голямо разстояние до развалините, само че не ги виждаше. Рече си, че наистина може да стигне до там преди здрач.
Издрапа последните разкрачи и се изправи на платото. За миг вятърът стихна и пак задуха бясно, мяташе ледени капки в лицето му. Лиан залитна, тупна на колене и слепешком запълзя по-надалеч от ръба. Скоро стихията се поукроти и дъждът отслабна. Краката на Лиан жвакаха по подгизналите туфи треви; надяваше се, че върви точно към развалините.
Имаше поне една утеха въпреки мразовитите струйки, които се стичаха под яката му. В такова време уелмите не можеха да изкачат канарата, а след залез водата навсякъде щеше да замръзне. Разчиташе да е в безопасност до сутринта.
Руслото преди водопада се бе врязало дълбоко в платото. Макар че на ширина не надвишаваше десетина разкрача, водата се надигаше видимо и скоро преминаването щеше да е невъзможно. По-нагоре тясната река ревеше между две скални ребра, но по няколко големи камъка, подаващи се над нея, можеше да се стъпва. Лиан спря нерешително. От брега първите три камъка му се струваха устойчиви, но последните два бяха по-ниски и водата ги заливаше. Паднеше ли, потокът като нищо щеше да го изхвърли през ръба. Друг брод обаче нямаше.
Напъна се за по-дългия скок до първата опора, прекрачи широко върху втората, после и върху третата. И щом краката му се отделиха за скока към четвъртия камък, осъзна колко се е изсилил — кракът му се хлъзна по далечния край. Размаха напразно ръце и цопна във водата. Течението го запремята.
Въртеше се безразборно, бързеят го блъсна в една скала и му изкара въздуха от дробовете. Стори му се, че остана без ребра. Полежа малко, реката го дърпаше, раницата го теглеше надолу. Издърпа се мъчително с пъшкане и охкане. Дори не усети как си счупи един нокът. От рана на челото му се процеждаше кръв, отляво всичко го болеше при всяко вдишване и издишване.
Откъсна парче от ръкава си и се опита да си превърже главата. Трудно свиваше изподраните си пръсти. Захапа счупения нокът, дръпна и изплю. Сгря пръсти в устата си и продължи нататък на пресекулки. Превръзката все се смъкваше на очите му, но да я стегне наново беше прекалено трудно. Как му се искаше да си е в Чантед… Сега и Уистан вече не му изглеждаше толкова противен.
Спомни си обаче връзката със съзнанието на Каран снощи. Искрено бе откликнал на зова за помощ, на самотата, на страданието… Тя не беше безлика непозната. Непременно щеше да я намери, да чуе историята й. Нали беше летописец преди всичко?
Мислите му се стрелкаха накъде ли не. Огледалото, уелмите, загадката на Шанд и тайната на Каран се сливаха и преплитаха като в кошмар. Стигаше му обаче искрицата здрав разум да е наясно, че не намери ли подслон тази нощ, студът ще го довърши. Клатушкаше се, падаше през няколко крачки, но се надигаше и тътреше крака още малко.
Цяла вечност студ, вятър и болка; накрая безформеният силует на развалините се изпречи пред него. И те напомняха някакво мрачно сказание, но от изтощение му беше все едно. Изпълзя по купчина отломки и се свлече в основата на някаква стена. Поседя там, докато главата му се избистри малко. Надушваше слаба миризма на дим, но само виелицата шумолеше, нямаше нито светлина, нито други звуци.
Пред него се разстилаха руините на много постройки — тук ъглова стена, там стърчащ комин. Вдясно имаше високо укрепление, вляво — изтърбушеното туловище на кула. На това място дъждът май не бе валял толкова упорито, защото още имаше заледени преспи. В късния следобед светлината бледнееше. Мокрият до кости Лиан замръзваше, волята му отпадаше. Тръшна се за малко в снега; дори вече не трепереше. Кръвта пак се стичаше в окото му, превръзката бе паднала някъде. Затисна раната с длан и се повлече към кулата.
Към нея бе долепена зала със запазен отчасти покрив; вятърът обаче проникваше през всевъзможни дупки и пролуки. Тук димът се усещаше по-силно. Зърна преддверие по-надясно в дъното. По стените мъждукаха отблясъци, вече надушваше и изкусителния аромат на яхния. Добра се до празната рамка на вратата и видя, че вътре има друга, запазена врата на бронзови панти. Избърса кръвта от окото си и я натисна. Пантите изчегъртаха. Седнала до огъня ниска жена се изправи със скок, ръката й опипа канията на
