зелените му очи блеснаха.
Лиан въздъхна.
— Не знам нито къде да търся, нито какво да правя.
— Ами тогава тръгвай след уелмите — те не се помайват.
— Не съм тъп войник. Как да се изправя срещу тях?
— Тъп си, но за войник не ставаш, вярно е. Защо не попиташ нея? Щом е извървяла толкова път с вещ, която Игър иска да си върне на всяка цена, сигурно находчивостта й ще допълни твоите видимо ограничени умения.
— Накъде тръгнаха? — промърмори Лиан.
— На изток по пътя към прохода и Банадор. Наблюдавах ги. Но от билото свърнаха на юг по старата пътека към връх Тинтинуин. Най-високият по тези земи, ако не броим двата върха близнаци. Ей там — посочи старецът. — Виж къде стърчи. На четири часа път нагоре има развалини. Останки от древна крепост. Там трябва да е момичето.
— Как… как научи?
— И аз имах особени сънища.
— Но те вече са преполовили пътя… немислимо е да ги догоня пеша. Освен това ще се изгубя, знам си.
Шанд изпухтя, погледът му беше недвусмислен: „Как можаха да пратят тъкмо тебе?“
— Ела с мен горе.
Лиан го последва в стаята му. Навсякъде по стените имаше карти.
— Ама че са много… — Младежът зяпна.
— Любимо занимание. — Шанд сми рамене. — Цял живот събирам карти, а и сам ги чертая. Погледни тук. — Посочи малък лист вдясно от прозореца. — Ето го Тулин. Старият мост към крепостта рухна преди петнайсетина години. Ще им се наложи да слязат в дефилето и пак да се катерят. Няма да доближат развалините преди мръкване. Ако тръгнеш по обраслата пътека от тази страна на хребета и след час поемеш по дясното разклонение — те минаха по лявото, — ще стигнеш до място, където ще пресечеш лесно. Е, може и да не е лесно, но е възможно. Страх ли те е от височини? Така ще стигнеш до развалините от другата страна, и то още следобед. Те няма да изберат този път, защото от изток изглежда непристъпен. Тръгвай веднага, задава се буря.
Лиан обаче не беше уверен в себе си, а и от височини му се виеше свят. Грубата действителност никак не приличаше на неговите сказания.
— Шанд, ще дойдеш ли с мен? — ненадейно попита той.
Старецът се слиса.
— Аз съм един нищо и никакъв грохнал дъртак.
— Уелмите бяха на друго мнение.
— Само ги подплаших, момко. Каквито и сили да имах, отдавна ги изгубих.
— Но ти познаваш и планините, и уелмите. Как да успея сам?
Шанд не каза нищо и Лиан вече очакваше да се съгласи, но по лицето му мина сянка и той заговори, сякаш отдавна му бе омръзнало да повтаря тези думи.
— Няма да тръгна с тебе. Делата на света сега се падат на друго поколение и каквото се случи, така ще бъде. Някога бродех навсякъде из Сант, набърквах се в какво ли не, въобразявах си, че върша добрини. Неведнъж съм проклинал съдбата. Беснеех, ругаех, заричах се да спра самото време, та дори и да го запратя назад. Но то не пропусна да ме прекърши и да ми отнеме всичко, за което милеех. Ех, Аелиор…
Гледаше Лиан, но погледът му се губеше в невъобразимо далечен печален спомен.
— Ако зависим само от случайности, за какво са ни стремежите? — възрази младежът. — Възпитаха ме да вярвам, че винаги има път към успеха, но трябва да го търсим. И че участта ни не е предопределена. Няма как да възпрем съдбата или да отменим онова, което се е случило. Но ако напрегнем силите си докрай, понякога е възможно да я насочим накъдето ние искаме, дори да не знаем къде ще ни отведе накрая. Ако за тебе не е така, защо ми се притече на помощ преди малко?
— Някога вярвах в същото — промърмори Шанд по-скоро на себе си. — И трудът ми даде богат плод, но аз го разпилях. Не съдбата ми отне постигнатото, а времето и собствената ми глупост. Няма да дойда с тебе. Моята намеса рядко води до добро. Върви и не забравяй честта си.
— Коя е Аелиор? — тихо попита Лиан.
Очите на стареца се напълниха със сълзи.
— Загубих я преди много години…
Стисна рамото на Лиан и тромаво се прибра в странноприемницата.
Главата на Лиан направо бръмчеше от въпроси, чиито отговори не знаеше. Отиде да остави бележка и сребърна монета зад тезгяха, нагласи раницата на гърба си и тръгна по пътя.
Към средата на склона мина недалеч от двама криещи се уелми — същите бяха разпитвали Търлю преди няколко дни. Те се бяха добрали до Тулин преди разсъмване, не можаха да се срещнат с останалите трима и си намериха скривалище, откъдето да наблюдават странноприемницата и да дебнат Лиан. Чак когато той влезе в гората под билото, тръгнаха подире му бавно и безшумно.
Вечерта на следващия ден Шанд пак цепеше дърва. Видя още една пътничка да идва бавно по пътя от Хачет — висока чернокоса жена. Водеше коня си, който стъпваше тромаво с един заден крак. Докато доближаваше странноприемницата, съвсем притъмня. Тя настани животното в конюшнята, влезе да се измие, после седна до огъня. Този път залата пустееше. Старецът отиде при новодошлата и каза:
— Аз съм Шанд. Какво ще поръчате?
Жената се изправи и се оказа с почти цяла глава над него. Протегна му ръка с тънки пръсти. Кожата й имаше наситения цвят и гладкостта на любимия й шоколад.
— Аз съм Талия. Ще бъда откровена с теб. Изпраща ме Мендарк. Търся Каран от Банадор. Чувал ли си нещо за нея?
Шанд я огледа засмян, веднага му стана симпатична. „Ето ти човек, заслужаващ доверие. За разлика от нейния господар“. Да й каже ли каквото знаеше? Защо пък не? Все пак по-добре е Мендарк да притежава тайната на Каран, каквато ще да е тя, вместо уелмите. Въпреки всичките си недостатъци Магистърът искрено мислеше за доброто на Мелдорин.
— Познавам Мендарк — подхвърли старецът.
— Да, говорил ми е за тебе.
— Не се и съмнявам, че ме е описвал като глупака, който пренебрегна дълга си. Но не си дошла тук, за да слушаш празни приказки. Да, знам нещо за Каран, но историята е стъкмена от няколко късчета и ще отнеме време. Нека първо ти донеса нещо за ядене и пиене.
Талия се нахрани мълчаливо, Шанд донесе чай и зелено вино. Тя охотно изпи първата чаша вино и си наля втора.
— Слушам те.
— Като гледам, Лиан го чака неприятна изненада при срещата с нея — засмя се накрая старецът.
Талия поизви вежди.
— Познавах добра баща й — добави Шанд. — Каран още беше малка, когато той умря, скоро след това се самоуби и майка й. За последен път я видях на погребалната церемония. Мъничко свито хитро момиче с непреклонен инат. Науми ли си нещо, няма спиране.
— Доказа го и наскоро. Но не ти ли се прииска да й помогнеш?
Шанд се смути.
— Каквото можах, направих. Ако питаш защо не са кача в планината да я браня от уелмите и да се забъркам в разправиите й с Игър… Това няма да го бъде!
Талия упорстваше.
— Но нали сте били приятели с баща й?
— Мислиш си, че не държа на дружбата. Но Каран вече е зряла и способна жена, а аз… аз съм вече стар. Повече от това не мога да направя.
Млъкнаха задълго. Накрая пак Шанд отвори уста.
