През нощта снегът обърна на дъжд, тежките капки трополяха по плочите на покрива и се стичаха да бълбукат в улуците. Пороят намери пролука и Лиан се събуди от тупкане и съскане в огнището. Разтърка очи. В следващия миг беше буден и нащрек от нечие присъствие. Това пък какво беше? Толкова слабичък отглас в главата му, че дори не схващаше дали е дружелюбен, или злонамерен. Може би Каран, свряла се в пещера или заслон недалеч оттук? Или уелмите опипваха беззащитния в съня свят с някаква незнайна сила?
Покрай тупванията на капките, срещащи жаравата, долови и ритмично туптене в съзнанието си. Ту ставаше отчетливо, ту замираше. Затвори очи и легна по-удобно, опитваше се да вникне в смисъла, защото май имаше смисъл. Но тъкмо налучка някакво послание и то се отдалечи в сляпо бръмчене и заглъхна.
Опипом намери малко трески, разрови с тях пепелта и търпеливо разпали огъня. Зазяпа се в пламъците и пак се пренесе духом към Чантед и празника. Там бе отминала последната вечер, през която трябваше да разкаже най-величавото от всички сказания — Преданието за Възбраната. Ех, защо не можа!…
И както винаги поредицата събития се разгърна в ума му и стигна до неразрешимата си загадка. Захласнат в бляновете за върха в своето изкуство, той не почувства веднага, че посланието се е върнало. Смая се — някой като че ли слушаше мисления му разказ…
Внезапно до него стигна кристално ясен копнеж, разгорял се с паническа настойчивост. Не беше ли вик за помощ? С духовния си взор най-сетне я видя — не можеше да е друга освен Каран, свита в снега, мръзнеща и с нетърпима болка в китката. Накрая не остана нищо друго освен бремето на решението, от което тя не можеше да се освободи.
Образът бе толкова натрапчив, че Лиан сякаш вече я познаваше по-добре от всекиго досега. Неволно кимна:
— Къде си?
Но тя не го чуваше, само в главата му проехтя: „Помогни ми!“
„Къде, къде?…“ — Мислено се опитваше да стигне до нея.
Всичко спря за миг, сякаш Каран не бе очаквала отговор, Всякакви мисли изчезнаха от ума му, чу въздишка и думи: „Побързай, аз съм…“
Картините се смениха по-бързо, отколкото можеше да ги осмисли. Стръмен заснежен склон със скалиста корона, някой се гърби до малък огън. Сумрачен тунел, дребна фигурка гази във вода до коленете. Висок мъж в широки одежди, вдигнал едната си ръка. И после лицето на уелма Идлис, сгърчено от ярост. То се задържа твърде дълго.
Но друг образ го изтри, разгърна се мудно — Нощната пустош с реещи се в нея ивици, подобни на мъгла, сенчеста твърдина, мрачна зала с обсидианови колони. Грамаден силует в каменно кресло, към което го задържат окови от най-яка стомана. Фигурата бавно се надигна в целия си великански ръст и с лекота се отърси от веригите. Крачка напред, втора, после протегна могъща десница. Завихри се мъгла и разми силуета, виждаха се само очите — тъмночервени въртопи, които го поглъщаха… Съзнанието на Лиан се сви и от всякъде го притисна мрак.
Свести го нечий вик в коридора. Отвърна вопъл, пронизал нощта като лъч на фар върху канара. Врати се удряха в стени, разнесоха се още крясъци, после някой блъсна вратата и на неговата стая и нахълтаха Идлис и Гайш. Уелмът го вдигна във въздуха и го разтръска, както куче разтърсва плъх, и също толкова неочаквано го хвърли на леглото. Гайш доближи лицето си на педя от неговото. Заговори с глас като желязо, стържещо по стъкло.
— Къде е тя, летописецо?
Все едно се озова в някое от най-страшните си сказания. Колкото и да му са виеше свят, в едно се увери веднага — тези бяха смъртни врагове на Каран. На
— Щом не можеш да говориш разумно, що за разказвач си?
— Нищо не знам — изхъмка той.
— Ти я сънуваше, летописецо. Разкажи ни съня си.
— Няма какво да разказвам. Просто… Ох!
Тя го цапна по гърлото с ръба на дланта си и очите му почти изскочиха.
— Хайде, решавай — изръмжа Гайш и пак опря ножа в шията му.
Изведнъж стаята се освети по-ярко и на вратата застана Шанд.
— Пуснете го — тихо заповяда старецът.
Уелмите се обърнаха към него и го изгледаха презрително. От тона на Идлис по кожата на Лиан полазиха мравки.
— Махни се, старче, да не се захванем и с тебе.
— Пуснете го, казах! — Гласът на Шанд изплющя като камшик.
Фенерът блъвна сияние, ушите на Лиан забучаха. За миг му се стори, че цялата странноприемница се разклати.
Двамата уелми се изнизаха през вратата. Стъпките им изтрополиха по стълбата и по камъните отвън зачаткаха копита.
Шанд хвана ръката на Лиан и му помогна да седне. След това отвори кепенците и се загледа след препускащите уелми.
— Ела да поговорим, щом съмне — нареди Шанд. — Навън!
Излезе и затвори вратата. Явно не беше само старецът, за какъвто искаше да го мислят, но на прекалено объркания и уплашен Лиан не му се мислеше за това. Вече втори път само за три дни едва не го заклаха. С каквито и блага да го обсипеше Мендарк, не си струваше да продължава в същия дух.
13. Пътят към развалините
По някое време Лиан се надигна от пода, довлече се до прозореца, бутна кепенците, провеси се и повърна на снега долу. Слънцето изгряваше. Избърса се с ръкав, заклатушка се обратно към леглото и се тръшна на него. По тялото му се плъзгаха горещи и ледени вълни, в слепоочията му сякаш бяха забити шишове. За пръв път изпитваше такъв страх — но вече не искаше да се откаже, след странно привичния досег със съзнанието на Каран.
„Ела да поговорим, щом съмне“… А слънчевите лъчи вече нахлуваха в стаята. В този ранен час странноприемницата пустееше. Лиан обаче завари Шанд да седи на една възглавница на каменните стъпала пред кухнята. Държеше в едната си ръка гелон. А в другата — чаша чард. Взираше се през долината към още тъмния планински склон и издигащото се светило. Лиан си наля чард от чайника на печката, взе си къшей черен хляб и седна до стареца. Главата още го цепеше.
— Някакви новини от уелмите?
— Няма. Другите обаче се размърдаха. Двамата вестоносци отпътуваха още в зори. А до днес не се държаха като хора с поръчения, за никъде не бързаха. Дори жрецът вече е на крак, онези двамата влюбени също. Джаред излезе да се поразтъпче. — Старецът отхапа от плода и каза доволно: — Гелоните са сладки тази година. Вярно, повечето ги очука градушката, но тук винаги си е така.
— Уелмите ще се върнат ли?
— Ами май зависи какво ще намерят из пущинаците, не мислиш ли?
— Снощи се заприказвахме за Мендарк… — уклончиво почна Лиан. Шанд се вторачи в него, без да мига. — Ти каза, че е твърде несигурен приятел.
— Момко, могъщите хора са опасни във всеки миг. Подбудите им си по-сложни, кръгозорът им — по- всеобхватен. И наложи ли се, употребяват за своите цели дори най-близките си приятели. Мендарк е Магистър от прастари времена, но светът се променя. Не се ли приспособи, този повратен момент ще е гибелен за него. Някога го познавах добре. Внимавай с него, това ти казвам.
Шанд остави огризката на стъпалото и избърса ръце в крачолите си. Погледът му беше пронизващ.
— Я да си поприказваме за снощната неразбория. Обикновено няма никой по пътищата наоколо в началото на зимата, но не щеш ли, събра се цял панаир. Как да не се чудя дали всички не сте се стекли тук с една и съща цел? Ако имаш намерение да направиш нещо за нея, по-добре се размърдай — добави той и
