поръсили снежинки и най-дълбоките сенки белееха, а на запад снегът покриваше плътно планините и отново се трупаха тъмни облаци, които вещаеха още сняг.
Стигна до селището, сгушило се в падината до билото на продълговато възвишение. Състоеше се от разхвърляни нарядко стари каменни къщурки. Над всички се издигаше странноприемницата, яка сграда от сив камък с покрив от цепени плочи и малки прозорци, защитени от дебели дървени кепенци. Предната врата бе боядисана в тъмносиньо и заздравена с железни ивици. Отгоре стърчеше прът, но на него не се развяваше никакъв флаг. От комините на странноприемницата и няколко къщи се виеше дим. Не се мяркаше никой.
Лиан бутна вратата и влезе в дълъг коридор с врати от двете страни. Първата отляво беше отворена и през нея видя голямо помещение с висок таван, открито огнище заемаше половината от отсрещната стена. Там мъждукаше малко жарава. Иначе залата беше безлюдна и студена. Той подмина тясна стълба, която се виеше нагоре. Рече си, че е твърде малка и крехка на вид за толкова масивно здание. В дъното намери кухня с огромна нажежена печка. И задната врата беше отворена, чуваха се удари на брадва.
— Ей, има ли някой? — извика Лиан.
Шумът спря. Иззад голяма купчина насечени дърва се подаде побеляла глава.
— Помогни ми да ги внеса — помоли старецът.
После пак размаха брадвата. Лиан приседна на един пън до купчината и прекалено показно смъкна единия си ботуш.
— Ще се радвам да ти помогна — промърмори и опипа пришките по ходилото си. — Само първо да се превържа.
— Не ме занасяй, Лиан — засмя се старецът. — Предишния път ми пробута същия номер. Сега няма да се хвана.
Тъмнозелени очи искряха на лице със загар на планинец. Старецът приглади с мазолестите си длани сивата си коса, оредяла отпред, но падаща до раменете му. Беше по-нисък от Лиан, но здравеняк въпреки годините си. Още личеше какъв красавец е бил на младини.
— Здрасти, Шанд! — Лиан се ухили. — Изненадан съм да те заваря жив. Минаха пет години, откакто идвах в Тулин.
Огледа са весело и се намести по-удобно на пъна.
— Живичък съм си — изсумтя Шанд. — Как да пукна, като има толкова дърва за носене?
— Къде са другите?
— Тулин запада. А колкото жители има, тръгнаха по пътя за Хачет, търсят някаква залутала се пътничка. Ще се върнат скоро и ще искат пламтящо огнище и топла вечеря.
Старецът погледна към пътя на запад, който се виеше надолу по склона.
Лиан се примири, приклекна и взе един наръч дърва.
— Пътничка ли каза?
— Голяма глупост — да се мотае сама из тези места малко преди зимата. Пък и пострадала — счупила си ръката или нещо подобно. Цяла вечер ли ще клечиш?
Лиан се затътри вътре и изсипа товара си в преградената ниша до печката. Върна се навън и видя първите прехвърчащи снежинки.
— Как научи за нея? — попита, докато вземаше още цепеници.
— Ами ей това е най-чудатото — подхвана Шанд, опря брадвата на дръвника и премести един пън, който Лиан не би и помръднал. — Дойдоха да я търсят други странници — трима чужденци чак от Орист. Били се запътили на изток. И много бързали. Само дето нещо не се връзва, щото хич не бързаха тази сутрин. Тръгнаха да я дирят из планините.
Старецът награби куп цепеници и тръгна нагоре по пътеката. Лиан се тръшна до купчината. Побиха го тръпки. Нали и Уистан бе споменал, че някой преследвал Каран…
Шанд се върна и се вторачи в него хем добродушно, хем с досада.
— Лиан, заваля…
Младежът скочи, взе няколко цепеници и ги отнесе в кухнята.
— Случайно споменаха ли името й? — попита, докато се разминаваше със стареца по пътеката.
— Каран от Банадор — отвърна Шанд.
Докато внесат дървата и напалят огъня, притъмня съвсем. Лиан седна до огъня с чаша греяно вино в ръка, а Шанд шеташе — палеше фенера, носеше чаши, чинии и прибори от кухнята.
Излезлите да търсят пътничката се върнаха с гръмогласна врява малко след свечеряване, изтръскаха ситния сняг от наметалата си пред огнището и настойчиво се запровикваха към Шанд за храна и питиета. Лиан си кротуваше — засега му стигаше да ги опознава. Собственикът на странноприемницата, едър мъж с яки кости, пясъчно руса коса и сплескан нос, видя смълчания непознат и го доближи.
— Аз съм Торген, съдържателят, а това е жена ми Мая.
Мая беше ниска и закръглена, изненадващо симпатична, на средна възраст, с черни очи, розови бузки и сияеща усмивка. По тънките й китки звънтяха множество сребърни гривни.
Торген му представи и другите. Възрастен мъж с войнишка шапка се връщаше на запад от Туркад. Двама вестоносци пък пътуваха на изток. Имаше и младоженци, ако са съдеше по взаимното им прехласване, макар да си приличаха като брат и сестра. Те пък се бяха запътили към Хечет. И един жрец с воднисти очи. Плюс петима-шестима от тукашните селяни, но те побързаха да се отделят на една маса в ъгъла и забравиха всичко освен играта на зарове.
— Направо навалица за този сезон — подхвърли съдържателят. — Виждам, че вече познавате Шанд. Имаме и трима от Орист… ма те не приказват много с другите. Още не са дошли. Моля ви да ни извините, но бездруго закъсняхме с вечерята. Денят беше тежичък. — Той продължи през рамо в отговор на въпроса, зададен му от Шанд: — Не я намерихме. Сигурно е в някоя пряспа — доста е наваляло горе.
Войникът Джаред и жрецът седнаха при Лиан. Младежът поръча за себе си и жреца кана греяно вино, а Джаред поиска чай.
— Каква е тази залутала се пътничка? — невинно попита Лиан.
Жрецът и войникът се спогледаха. Джаред си свали шапката, разтърка петнистото си теме, намести шапката и безмълвно преви рамене над чая си. Жрецът също мълча дълго.
— Е,
— Как тъй?
Жрецът примижа насреща му.
— Защо нещастното момиче ще тръгне нанякъде дни преди зимата? И защо толкова напират да я намерят тримата мършави грозници от Орист? Че и нас накараха да си рискуваме живота в такива времена… — добави сприхаво.
Алчно си сипа още вино от каната, изгълта го с мляскане, бутна стола назад, сякаш щеше да се махне, но само се загледа намръщено в огъня.
— Май не разбрах това за времената… — промърмори Лиан.
— Нима не усещате? Миналото ни връхлита, отново завладява настоящето. Толкова е неизбежно, че чак костите ме болят нощем от предчувствия. Иде цикълът на смъртта, на разрухата.
Жрецът потрепери, очите му са насълзиха още повече и той ги попи с ръкава на наметалото.
— Жрецо — гърлено се обади войникът, — моето и твоето верую са много различни. Аз съм практичен човек, но също виждам предостатъчно знамения. Задава се нещо, каквото не е имало в Сантенар от цели епохи. И кой има волята да му се опълчи? Аз — не.
От думите им и настроението на Лиан се помрачи. Какво ли виждаха, за което той още беше сляп?
Входната врата се тресна, той се извъртя на стола си и видя трима новодошли сред облак от снежинки. За да ги огледа по-добре, се изправи и опря лакът на лавицата над огнището.
Носеха еднакви дрехи — роби от тъмнозелена вълна, стегнати на кръста с връв. Първите двама бяха високи, с ъгловати сивкави лица. Мъжът имаше белези по бузите, а жената — тежки гърди въпреки кльощавата си фигура. Държаха къси тояги, друго оръжие не се виждаше. Третият беше набит и мускулест, с гъста прошарена коса. Кожата му сивееше като стомана.
Очевидно беше старши, защото подхвана разговор със съдържателя, чиито шарещи очи издадоха
