победител.
Стъпка огъня, премести се по-далеч от пътя и ядно се свря в чувала да поспи. Въртеше се на каменистата земя и си спомняше топлото легло в Чантед.
Накрая засънува — чудата смесица от схватката, откъси от Преданията и собствените си романтични приумици. Той беше герой, защитник, смелчага и хитрец, неспирно изненадваше врага и се справяше с невъобразими опасности. И когато накрая влезе в Туркад, хората крещяха името му по улиците.
Бе толкова погълнат от сънищата си, че когато се събуди на разсъмване, развеселен, но и леко натъжен, не се сети веднага да обмисли новата си задача. Отиде до близкото поточе да напълни котлето и седна да попълни дневника си и да пие чай, както бе свикнал да започва всеки ден. Чак когато записа случките от предишният ден, се замисли сериозно за думите на Уистан.
Дори не знаеше трябва ли всъщност да се престарава с това издирване. А и защо биха избрали него? Не беше заслепен от самочувствие и можеше сам да изброи недостатъците си. Признаваше, че извън собствения си малък свят на сказанията и летописите е твърде невеж и неумел. Каквито и скрити намерения да бяха вложени в мисията му, дължеше всичко на злобата на наставника. Нищо чудно да нямаше никаква крадла, нито Огледало. Не помнеше да е срещал дори едно споменаване на такава реликва в Преданията.
Смръзна се от внезапно подозрение, извади кесията и я изсипа на земята. Всичко беше наред. Истинско злато и сребро, за бедняк като него — цяло богатство. Откри също, че в препоръките на Уистан качествата и постиженията му са изброени справедливо, макар и без топлота. Каквото ще да приписваше мислено на наставника, не можеше да го обвини в подлост.
Значи задачата от Уистан не бе коварна шегичка. Защо обаче жена, на която е стигнало хитроумие да измине толкова път, без да й отнемат Огледалото, ще се нуждае от спътник като него? Това го озадачаваше. Дори не му се мярна догадката, че Каран е откраднала Огледалото не за Мендарк, а за друг.
Както и да е, за всеки млад летописец бе задължително да си намери богат и влиятелен покровител, иначе щеше да свърши като презрян бродещ разказвач. Мендарк беше прастар, извънредно богат и още по-могъщ. Кой по-добре от него би подпомогнал Лиан в диренето на истината? А и несъмнено би предложил интересна работа на летописец. За един зейн, прогонен да се оправя сам в изпълнения с незнайни обрати свят, си струваше да се примири с какво ли не, за да получи такава работа.
В сегашната бъркотия интереса му будеше единствено Огледалото. Древна реликва, подтикнала някого към толкова нагла кражба… И това стигаше. Но още по-занимателно беше, че нямаше нито дума за нея в Преданията. Охотно би избродил от край до край Сантенар, за да научи тази история и да я разкаже.
Внезапно се усети, че слънцето е високо в небето, а той си позволява да блуждае във видения. Ако Търлю се бе освободил и бе яздил цяла нощ, може би сега събираше в Чантед цяла банда главорези. Имаше и по-важен за близкото бъдеще на Лиан въпрос — ами ако отидеше в Тулин и научеше, че Каран отдавна е минала оттам? Забърза нагоре по пътеката и вървя чак до свечеряване и спря само два-три пъти да си поеме дъх.
Двамата уелми, които тръгваха към Чантед да търсят Каран, бяха капнали от умора, колкото и несекваща да беше издържливостта им. Яздеха неспирно дни наред, подпитваха всеки срещнат, но от момичето нямаше и следа. Прахосаха още дни в самия град, където напразно задаваха еднообразните си въпроси.
— Изобщо не е идвала насам — каза жената.
Тя беше едва ли не красавица сред уелмите, макар и кльощава и начумерена, с черна коса и черни очи. Тънката безкръвна линия на устните й почти не личеше.
— Да, не е идвала — съгласи се мъжът. — Пазачът излъга, за да й помогне. Ще го науча аз него, ако някога пак го срещна.
— Тогава да тръгваме към Тулин. Може би на Джарк-ун му е провървяло повече.
Следобед продадоха конете, защото по стръмнините оттук до Тулин можеха да вървят само пеша. На следващото утро се натъкна на любопитно зрелище — мъж с вързани ръце и крака, проснат на калната пътека. Жената подпъхна крак и го обърна по гръб. Търлю се бе натъртил лошо от падането, но щом му дадоха да пие вода, изохка и се напъна да седне.
— Чувал ли си за Каран от Банадор? — попита жената, както десетки пъти досега.
— Да, знам за нея — изстена Търлю и яростно се зачеса с вързаните си ръце по ухото. — Колко ще ми платите?
— Един златен тел — обеща мъжът, като потисна нетърпението си. — Стига да имаме полза от сведенията ти. Къде е тя?
— Първо ми дайте месо и още вода.
— Да чуем вестите ти, отплатата ще почака.
Търлю изграчи каквото знаеше за посланието от Мендарк.
— Мендарк… — процеди жената.
Мъжът я прихвана под ръка като любовник, дръпна я встрани и зашепна:
— Мендарк е враг на нашия господар! Лоша новина.
— Вярно казваш. Ако се сдобие с Огледалото, ще разкрие всички замисли на господаря. А Магистърът е неумолим враг.
— Значи е още по-важно да върнем Огледалото.
Отново застанаха над Търлю.
— Имаш ли други сведения за тези събития?
Той им обясни, че Лиан е изпратен да придружи Каран.
— Кой е този Лиан? — Мъжът докосна нежно ръката на жената преди тя да е отворила уста. — Чухме това име в Чантед. Нали, Йеча?
Тя сви вежди.
— Да, някакъв летописец, който изчезнал.
— Той е зейн, глупак и злосторник — враждебно изсъска Търлю.
— А, значи той те е подредил така — позна Йеча. — Явно не е чак толкова глупав, колкото искаш да го изкараш.
Даде му да пие пак от манерката си, после не забрави да избърше гърлото с ръкав.
Мъжът отряза парче от незнайно зеленикаво вещество, пъхна го в ръката на Търлю и отброи двадесет сребърни тара, равни на един тел. После двамата уелми загърбиха сенешала и продължиха с широки крачки по пътеката.
— Ей, ами въжетата? — викна Търлю стъписано.
— Нямаме такава уговорка — подхвърли жената през рамо и уелмите се скриха зад завоя.
— Твърде особена история — промърмори мъжът.
— Не е за вярване — съгласи се тя, — но аз не се усъмних. Защо не следваме този Лиан, докато я намери? Нека сам ни отведе при нея. Предчувствам, че ще успее.
— Добре. Ще бъдем потайни.
— Дори за Джарк-ун и Идлис ли?
Той са изплю на пътя.
— Много шансове изтърваха. Време е ние да покажем какво можем.
Следобеда на третия ден Лиан подмина развалините на Бенбоу. Дори белезите от необуздания пожар бяха скрити под тревата, а по овъглените греди на кметството висяха бледосиви лишеи. Порутените стени може би стърчаха така от хилядолетие, ако се съдеше по увивните растения, които ги разяждаха и закриваха. Лиан бе разказвал „Сказание за Бенбоу“, една от по-малко популярните трагедии, само преди месеци. Нямаше желание да се застоява тук. Всичко толкова нагледно потвърждаваше сказанието, че му се привиждаха пламъци и му се причуваха писъци. Не бе имало кой да спаси обречените.
Към края на четвъртия ден изгази калта около висока скала и зърна старото селище Тулин. Оттук се виждаше главният път от Хечет към Банадор — криволичеше по стъмните склонове. През нощта бяха
