сякаш падна огромен товар. Каза си, че щеше да е по-добре, ако бе напуснал Чантед още преди години, за да намери свое място в света. В сегашното му настроение дори вълшебните видения от снощи изглеждаха осъществими.
Веднъж-дваж му се причу потракване на копита отзад, но не се появи друг пътник. Не му се умуваше за това в тези ведри мигове.
Отначало пътят беше добре поддържан и широк, но късно следобед се превърна в осеяна с дупки пътека. И все пак той добре познаваше тази област. Всяка порутена стена, паднал мост или все още изправена колона му говореха без думи и той можеше да разкаже историята им.
Пусна раницата си на пътеката и навлезе между гъсто пораслите гелонови дървета. Презрели плодове бяха покрили земята и изкусителният им аромат насищаше въздуха. Лиан седна под следобедното слънце: похапваше гелони и отново мечтаеше. Между стволовете виждаше гладкия кафяв склон на планината, Чантед беше петънце далеч долу, а нататък равнините на Фолк се губеха в омарата.
Повървя още малко, но го заболяха краката, а и гърбът, и се огледа за място, където да нощува. И това се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Намери предостатъчно нападали клони за огън, дълго избива искри от огнивото, за да го запали, но накрая пламъците се издигнаха. Наряза хляб, сирене и ивици тлъст бекон в тигана и го сложи над огъня. Не че беше новак в готвенето, но днес се бе уморил повечко и не му се занимаваше. Набързо омете мазната смес и откри, че му е свършила водата и че безупречното кътче за бивак е доста далеч от околните ручеи. Изруга, изсмука последните капки от празния мях, пусна го на земята и се напъха в спалния си чувал.
Заспа почти мигновено, но скоро се събуди премръзнал — бе се измъкнал до кръста от постелята си. Отново чу чаткането на копита — май беше същият кон. Надникна неспокойно между дърветата. До първия завой пътят беше пуст. Не можа да заспя отново на каменистата земя, рееше поглед към звездите и играта на оттенъци в жаравата. Ожадня истински. Намеря меха и ботушите си и неохотно се повлече по надолнището през гората. През клоните едва проникваше светлина от луната, колкото да не се пребие някъде.
На връщане се залута два пъти. Накрая седна на един паднал дънер и се зачуди дали да не изчака зората. След малко обаче надуши дим, продължи напред и излезе на пътя близо до огъня.
Не много далеч от него изпръхтя кон. Брей… Какво ли търсеше пътник тук в толкова късен час? Наоколо нямаше нито къщи, нито стопанства, дори дърварите не се катереха да секат по тези чукари. И само човек с неотложна работа би рискувал да поеме по този път в тъмнината. Или… Лиан се прокле за недосетливостта си. Или човек, тръгнал да се разправи с него.
Нямаше оръжие освен тъпия нож, с който едва си бе накълцал храната за вечеря. А и не бе обучен да се бие. Кой с неговия занаят имаше нужда да борави умело с оръжия? Не можеше да се отърси от мисълта, че някой го дебне. Граба меха с водата и се запровира към огъня.
Зад него прошумоляха листа. Сепна се, но май нямаше нищо по-тревожно от повей. Затова пък от другата страна на огъня изтракаха разместени камъчета, нечия сянка затъмни осветените стволове. Сянката се появи отново до спалния чувал, удари свирепо по постелята, после изруга и я ритна настрана.
Лиан се прокрадна към пътя и излезе до някакъв кон, вързан за едно дръвче. Щом пристъпи към животното, то изцвили, разтърси глава, издърпа поводите от клона и бързо закрачи през гората. Някой кресна… и Лиан позна гласа. Търлю! Припряно откърши един клон и тръгна предпазливо след коня. Недалеч от огъня животното подрипваше и хапеше въздуха, а сенешалът висеше на юздата и се опитваше да го укроти.
Под крака на Лиан изпращя съчка, Търлю се извъртя, зърна го и скочи към него с нож в ръка. Лиан замахна с меха, залитна и преди да се опомни, лицето му се зарови в нападалите листа. Ръката на сенешала се стегна около шията му, острието на ножа опря в гръкляна му.
— Защо? — изхленчи Лиан.
Търлю грубо го обърна по гръб и блъсна главата му в земята.
— Мразя те, изчадие на предателската зейнска сган! — Съскаше толкова злобно, че поръси лицето на младежа със слюнка. — Все се фукаш със сладкото си гласче и се перчиш с почестите. От години си мисля как да те стъпча. Падна ми най-после!
Лиан се заизвива. Върхът на ножа се премести над сърцето му.
— Пък аз набеждавах Уистан!
— Онзи стар глупак ли? Тъкмо се зарадвах, че го убедих, а той ти даде цяла кесия злато и те отпрати не къде да е, а при Мендарк! Всеки летописец в Чантед ще се съгласи да му отсекат дясната ръка, стига Мендарк да го вземе при себе си!
— Но… аз нищо не съм ти направил. Почти не те познавам.
— Тъй ли било? Твърде добре си спомням как те доведоха в Чантед — циврещ сополив дребосък. Натресоха те в моя клас, а аз бях първенец преди да дойдеш. Измести ме някакъв си долен зейн…
— Изобщо не помня — възрази Лиан, жегнат от желанието да го уязви още по-силно. Не бе забравил обаче подмазващото се червейче от първите си години в Школата. Търлю си беше все същият. — Първенец, а? Ти си чиновник, а не летописец.
— Провалих се заради тебе. Ти ме съсипа. И сега ще ти го върна тъпкано.
— Бездруго с този твой глас нямаше да те изтърпят като разказвач.
Търлю го зашлеви и се изкикоти гадно.
— Аа, даде ми идея. Много по-приятна, отколкото просто да те заколя. Я да видим колко ще си хубав без нос, как ще разказваш без език и що за мъж ще си
12. Странноприемницата в Тулин
Лиан никога не бе изпадал в такъв смъртен ужас. Пръстите му — шареха безцелно по земята — напипаха гърлото на меха с вода и той замахна с все сила, Търлю се обърна неволно, мехът го плесна по носа, спука се и заля и двамата. Сенешалът се закашля. Лиан изби с юмрук ножа, събори го и затисна гърдите му с един сух дънер. Търлю хъхреше и едва си поемаше въздух. Лиан върза ръцете му с каишката на меха.
— Махни това от мен! — изпищя Търлю.
Младежът затисна дънера с крак, за да не се търкулне, хвърли още клони в огъня и каза:
— Какво пък толкова? — Говореше на пленника си с нехайното любопитство на разказвач, който търси нова тема за сказание.
В играещата светлина на пламъците видя огромен мъхнат паяк: беше излязъл от пукнатина в сухото дърво в пълзеше към брадичката на сенешала.
— Ама защо е тази паника? — добави Лиан. — Най-обикновен черен паяк.
Паякът спря до дебелите влажни бърни на Търлю, той завъртя глава и изкрещя:
— Убий го веднага!
— Допреди малко ти се канеше да убиеш мен — напомни злорадо Лиан. — На твое място щях да мирувам. Стига ти и едно ухапване…
Сенешалът замря. Младежът издърпа една главня от огъня и видя, че паякът не е мъхнат, а стотици дребни паячета са се вкопчили в тялото на майка си. Потръпна. И той не беше любител на подобни твари.
Паякът пробяга по челото на Търлю и Лиан го смачка с един удар на спукания мях. Мъничките паячета се разхвърчаха на всички страни, потърсиха убежище в косата, ушите и носа на сенешала. Писъците на нещастника не секнаха, докато Лиан не изля малкото останала вода върху главата му.
Не беше жесток по природа и изгуби желание да изтезава врага си. Завлече го до коня, провеси го по корем на седлото и го върза. Въпреки стегнатите ремъци Търлю се гърчеше и опитваше да стигне с ръце до ухото си, защото паячетата гъделичкаха непоносимо. Лиан ядосано плесна коня, който хвърли къч — само педя не стигна да му сцепи главата — и после пое в мързелив тръс по пътеката. Виковете на Търлю се чуваха дълго.
Лиан седна до огъня. Още беше сащисан от победата си, произшествието вече изглеждаше немислимо и някак съчинено. Бе се счепквал с други младежи само в двора на Школата, но рядко излизаше
