Сянка по стъклото

Подкараха конете си към грамадната порта. Десетима ездачи можеха да минат в редица между стените от резбован камък.

— Търсим млада жена с червена коса — каза един висок уелм с остър нос.

Сивата му кожа се лющеше като от изгаряне. Очите около черните зеници жълтееха.

— Мина една такава наскоро — отвърна пазачът.

— И къде е сега?

Уелмите се наведоха нетърпеливо на седлата си.

Пазачът си бе приказвал неведнъж с Каран, момичето му беше симпатично. Искаше да й помогне, без да се излага на опасност.

— Попита за пътя към Чантед и тръгна натам — излъга и отстъпи в караулната будка.

— За Чантед? Сигурен ли си, пазачо?

Безжалостните им погледи се впиваха в него. Той се извърна.

— Всеки ден идват и си отиват хора, не ги помня всичките. Тя спомена Чантед. Друго ме знам.

Уелмите потеглиха.

— Защо й е да ходи в Чантед? — попита една жена, която доста приличаше на Идлис. — Какво има там освен Школата? Пазачът май ни излъга.

— Няма съмнение в това, Гайш — отвърна ниският. — Но не бива да се осланяме в нищо на късмета. В Чантед има хора, за които Огледалото ще е ценно, макар че втората крадла ни насочи към Сит. Двама ще отидат в Чантед. Другите двама идват с мен: ти, Идлис, за да си ми пред очите, и ти, Гайш. Мисля, че тя ще тръгне към Банадор, където е домът й, но няма да намери подслон в планините през зимата. Да свърне от главния път е неизбежна гибел. Ако я намерите в Чантед, доведете я тук. Хайде!

Каран се бе изкачила високо в планините. Една нощ, след безплодно премисляне на несгодите си в някаква пещера, вмирисана на прилепи, се унесе. Този път сънят беше различен. Отново се озова в Чантед, вървеше по облените от слънчеви лъчи улици край спретнати къщи от жълт пясъчник, нагоре към Школата на хълма. Баща й я водеше за ръка, отиваше да говори с наставника. И ето че бяха в кабинета на Уистан и Галиад вече обсъждаше с плешивия нисичък мъж неща, които тя не схващаше. Сцената се промени — баща й го нямаше, а Каран забързано редеше историята си пред Уистан. Той изглеждаше нелепо по нощница и с шапчица на главата, същинско джудже в легло, правено за великан. В съня й Уистан внезапно се подпря да седне, сякаш току-що го е осенило решението на отдавнашно затруднение. Не отговори обаче на молбите й, а се вторачи през нея и избледня.

Върна се споменът за прекрасното сказание и по-младия летописец — Лиан, вдъхновил всички в залата да го приветстват. Тя отново преживя краткото докосване на съзнанията им. Обикновено го усещаше като блуждаене в лабиринт, само че пътят към Лиан бе белязан на всяка крачка. За малко го виждаше подобен на герой от неговите Велики предания — и в отчаянието си го потърси.

11. Втори шанс

Чудесните съновидения на Лиан отново бяха прекъснати от грубо тропане. Някой блъскаше така, сякаш искаше да изкърти вратата. Младежът усети, че този път няма да се отърве леко, и викна:

— Добре де!

Отвън заудряха още по-гръмко, резето тракаше. Лиан зашари с ръка по пода, намери наметалото си, уви се в него и се запрепъва към вратата.

— Идвам! — изкрещя, за да надвика тропането. Дръпна резето и отвори със замах. — Какво искате… — започна сърдито, но млъкна, щом видя натрапника. — Търлю! — запъна се. — Какво е станало?

Знаеше обаче какво го чака. Бяха открили, че тъкмо той е тършувал в библиотеката в потайна доба.

Сенешалът на наставника държеше фенера високо и оглеждаше неприязнено младежа. Жълтото сияние огряваше симпатичното, малко мургаво лице на Лиан, сплъстената кестенява коса и светлокафявите му очи.

— Стига си се преструвал! — изплъзна се пресипналият глас на Търлю между дебелите влажни устни. — Облечи се. Тази нощ сам се довърши. Уистан има да ти каже нещо, преди да заминеш.

— Да замина? — Лиан се загърна по-плътно с наметалото. — Никъде няма да ходя. Трябва да разкажа преданието.

— Ха! — изфуча Търлю. — Изтърва си шанса. — Погледът му се плъзна по стаята. — В каква гнусна бърлога се свираш…

— Нищо друго не мога да си позволя, след като ми спряхте издръжката. Пък и моите приятели не се мръщят.

Сенешалът се ухили.

— Не съм изненадан. Събирай си багажа. Имаш един час.

— Къде иска да ме прати?

Търлю се ухили злобно.

— Прогонен си от Чантед. Завинаги.

Сенешалът почука на вратата към канцеларията и Уистан подвикна пискливо:

— Влез!

Търлю влезе и дръпна примигващия Лиан в осветената стая.

Наставникът беше по чехли и нощница, заметнат с наметало. Говореше с Труско, който размахваше косматите си юмруци, всеки колкото главата на събеседника му.

Лиан се помайваше на прага и чакаше Уистан да го покани да влезе. Прогонен! Какво щеше да прави сега?

— Майстор Уистан — обади се накрая. — Викали сте ме?

— Разбира се, глупако. Затвори тая проклета врата!

— Какво лошо съм направил пък сега?

— Влизане с взлом, кражба, проникване в библиотеката и архива въпреки забраната, съпротива срещу законно овластената стража на Школата, телесни повреди… Цял куп престъпления, макар че ако се бе държал прилично, сигурно щях да си затворя очите заради досегашния ти принос.

— Но…

— Не ми губи времето с увъртания. Труско!

Капитанът показа парченце червен плат, поръбено с черно, после повдигна края на наметалото на Лиан и посочи разръфаното място, затиснато от вратата. Раменете на младежа се превиха. Свършено бе с него.

— Но едно престъпление не мога да пренебрегна — ти събори моя фенер в раздела с най-ценните ни документи и не остана да гасиш пожара. Равнодушие, което няма да простя.

— Надникнах само след минута — оправда се Лиан. — Вече нямаше пламъци.

— А можеше и да има! Цяла минута е твърде много време в една подпалена библиотека.

Наставникът помълча; Лиан имаше време да се гризе отвътре за предстоящото наказание. Стискаше устни, сигурен, че ще му отнемат почетното звание майстор. Уистан заговори по-сдържано:

— Приключих с тебе! Десетки са желаещите да заемат мястото ти. Повече няма да ми прахосваш времето. Но тази нощ узнах нещо, за което трябва незабавно да намеря решение. Имам предложение за тебе — спешна мисия в Туркад. Заемеш ли се, ще ти дам достатъчно пари и препоръки, за да си уредиш живота другаде.

— Какво?! — писна Търлю от ъгъла. — Нима ще го възнаградите?

— Затваряй си устата! — скастри го наставникът. — И от тебе ми дойде до гуша.

Сенешалът се втрещи.

— Предложение, Лиан — натъртено повтори Уистан. — Втори шанс. Още много можеш да постигнеш, ако най-после възмъжееш. Откажеш ли, ще те изпъдя оттук с празни ръце.

Не поглеждаше към размирника, а се взираше в пепелта на угасналото огнище.

Есента отминаваше и Лиан се питаше какво ли толкова спешно има, че да пътува в планините по това